Разнищи ме

Шейсет и втора глава

Толкова съм уморена, когато влизам в стаята си, че почти в безсъзнание се преобличам в потника и долнището от пижама, с които спя. Подарък са ми от Сара. Посъветва ме да не си лягам с униформата; със Соня смятат, че е важно кожата ми да има достъп до свеж въздух от време на време.

Тъкмо се каня да вляза под завивките, когато на вратата ми се почуква тихо.

Адам

е първата ми мисъл.

Но тогава отварям вратата. И бързо я затварям.

Сигурно сънувам.

— Джулиет?

О. Боже.

— Какво правиш тук? — Изкрещявам шепнешком през затворената врата.

— Трябва да говоря с теб.

— Точно сега ли? Трябва да говориш с мен точно сега?

— Да. Важно е — отговаря Уорнър. — Чух Кент да ти казва, че близначките ще са в медицинското крило довечера, и реших, че ни се отваря възможност да поговорим насаме.

— Подслушвал си разговора ни с Адам? — В сърцето ми започва да се надига паника, тревожа се, че може да е чул твърде много.

— Изобщо не ме интересуват разговорите ви с Кент — казва той с внезапно изстинал, безизразен глас. — Тръгнах си веднага щом разбрах, че ще си сама тази нощ.

— О — отдъхвам си аз. — Как въобще успя да се добереш дотук, без да те спрат стражите?

— Ако отвориш вратата, ще ти обясня.

Не помръдвам.

— Моля те, скъпа, няма да ти направя нищо. Би трябвало да си го разбрала досега.

— Давам ти пет минути. После трябва да си лягам, ясно? Грохнала съм.

— Добре — съгласява се той. — Пет минути.

Поемам си дълбока глътка въздух. Открехвам вратата. Надниквам.

Той се усмихва. Като че ли изобщо не му е съвестно.

Поклащам глава.

Уорнър се промъква покрай мен и директно сяда на леглото ми.

Затварям вратата, отивам в срещуположния ъгъл на стаята и сядам на леглото на Соня, внезапно осъзнавайки в какво съм облечена и колко гола се чувствам. Скръствам ръце върху финия памук, прилепнал по гърдите ми — макар и да знам, че едва ли ме вижда, — и опитвам да не обръщам внимание на хладината в стаята. Все забравям колко добре униформата ми регулира телесната ми температура на толкова метри под земята.

Уинстън е същински гений.

Уинстън.

Уинстън и Брендън.

О, колко се надявам да са живи и здрави.

— Е… какво има? — питам Уорнър. Не виждам нищичко в тъмнината; едва различавам силуета му. — А одеве в тунела просто си тръгна. Макар че те помолих да ме изчакаш.

Няколко мига тишина.

— Леглото ти е толкова по-удобно от моето — коментира тихо той. — Имаш си дори възглавница. И истинско одеяло. — Той се засмива. — Живееш си като царица в тези покои. Добре се грижат за теб.

— Уорнър. — Започвам да се изнервям. Да се притеснявам. Да се тревожа. Треперя леко, и то не от студа. — Какво става? Защо си дошъл?

Нищо.

И още нищо.

Внезапно.

Рязка глътка въздух.

— Искам да дойдеш с мен.

Светът спира да се върти.

— Утре си тръгвам — казва той — и искам да дойдеш с мен. Преди малко не можах да довърша, а нямаше да е много уместно да те питам сутринта.

— Искаш да дойда с теб. — Не знам дали още дишам.

— Да.

— Искаш да избягам с теб. — Това не се случва наистина.

Пауза.

— Да.

— Не мога да повярвам. — Клатя глава отново и отново, и отново. — Наистина си се побъркал.

Дочувам усмивката му в мрака.

— Къде е лицето ти? Имам чувството, че говоря с призрак.

— Тук съм.

— Къде?

Ставам на крака.

— Тук.

— Пак не те виждам — казва той, но този път гласът му звучи много по-близо от преди. — Ти виждаш ли ме.

— Не — излъгвам аз и опитвам да не обръщам внимание на внезапното напрежение, на електричеството, жужащо във въздуха помежду ни.

Отстъпвам назад.

Усещам пръстите му върху ръцете си, кожата му върху моята кожа, и задържам дъха си. Не помръдвам със сантиметър дори. Не казвам и дума, а ръцете му се спускат до талията ми, до фината материя, правеща жалки опити да прикрие тялото ми. Пръстите му докосват нежната кожа по кръста ми, точно под ръба на потника, и вече не мога да преброя пътите, в които сърцето ми прескача по удар.

Едва осигурявам кислород на белите си дробове.

Едва удържам ръцете си далеч от него.

— Възможно ли е изобщо — прошепва той — да не усещаш огъня помежду ни? — Пръстите му отново плъзват нагоре по ръцете ми така нежно, пъхват се под презрамките на потника ми, и допирът му ме раздира, прониква болезнено във вътрешността ми, и се превръща в пулс, туптящ във всеки сантиметър от тялото ми, и увещавам сама себе си да не губя разсъдъка си, когато усещам как презрамките ми падат и всичко спира.

Въздухът е неподвижен.

Кожата ми е уплашена.

Дори мислите ми шепнат.

2,

4,

6 секунди забравям да дишам.

Тогава усещам устните му върху рамото си, меки и палещи, и нежни, толкова ефирни, че сякаш ме целува лек ветрец, а не момче.

Отново.

Този път са върху ключицата ми и сякаш сънувам, изживявам наново милувката на забравен спомен и чувството е като скрита болка, търсеща облекчение, като горещ тиган, потопен в леденостудена вода, като пламнала буза, долепена до хладна възглавница в знойна-знойна-знойна нощ, и си мисля да, мисля си благодаря-благодаря-благодаря...

...преди да си спомня, че устата му обхожда тялото ми, а аз не го спирам.

Той се отдръпва назад.

Очите ми отказват да се отворят.

Единият му пръст докосва долната ми устна.

Проследява формата на устата ми, извивките-ъгълчетата-хлътнатинките и устните ми се отварят напук на молбите ми, и той пристъпва по-близо до мен. Чувствам го толкова близо, чувствам как изпълва въздуха край мен, докато не остава нищо, освен него и телесната му топлина, свежия аромат на сапун и нещо неопределено, нещо сладко, но не съвсем, нещо истинско и горещо, нещо, ухаещо на него, нещо лично негово, сякаш самият той е бил изсипан в бутилката, в която се давя, и дори не осъзнавам, че се притискам към него, вдишвам благоуханието на врата му, докато не усещам, че пръстите му вече не са на устните ми, защото ръцете му обвиват кръста ми… и той казва:

— Ти — и го прошепва, изрисува и двете букви на думичката върху кожата ми, преди да го обземе колебание.

После.

С още по-тих глас.

Гърдите му се вълнуват още по-силно. Думите му са почти въздишки.

— Ти ме унищожаваш.

Разпадам се в ръцете му.

Шепите ми са пълни с недотам късметлийски монети, а сърцето ми е джубокс, искащ няколко цента, и главата ми хвърля ези-тура, ези-тура, ези-тура, ези-тура...

— Джулиет — проронва той, прошепва името ми с едва доловим глас и излива разтопена лава в дробовете ми, а аз дори не съм предполагала, че мога да се разтопя до смърт. — Искам те. — Казва той. А после: — Искам те цялата. Искам те от глава до пети и искам да не ти достига въздух, и да копнееш по мен, както аз копнея по теб. — Изрича думите така, сякаш са запалена цигара, заседнала в гърлото му, сякаш иска да ме потопи в топъл мед, и казва: — Никога не е било тайна. Не съм и опитвал да го крия от теб. Никога не съм се преструвал, че не искам именно това.

— Но… нали каза, че искаш да сме п-приятели…

— Да — отговаря той и преглъща. — Така е. Искам. Искам да съм ти приятел. — Той кимва и усещам лекото раздвижване на въздуха помежду ни. — Искам да съм приятелят, в когото се влюбваш безнадеждно. Онзи, когото взимаш в обятията си и в леглото си, и в тайния свят, който криеш в главата си. Такъв приятел искам да съм ти. — Казва той. — Приятел, който ще запомня думите ти, но и формата на устните ти, докато ги изговаряш. Искам да опозная всяка извивка, всяка луничка, всеки трепет на тялото ти, Джулиет…

— Не — прошепвам. — Недей… недей да г-говориш така…

Не знам какво ще правя… ако продължава да говори, не знам, не знам какво ще правя и си нямам вяра.

— Искам да знам къде да те докосвам — продължава той. — Искам да знам как да те докосвам. Искам да знам как да те убедя да ми посветиш усмивка, предвидена само за мен. — Усещам как гърдите му се повдигат и спадат, повдигат и спадат, повдигат и спадат. — Да. — Казва той. — Искам да съм ти приятел. Искам да съм най-добрият ти приятел в целия свят.

Не мога да разсъждавам.

Не мога да дишам.

— Искам толкова много неща — прошепва той. — Искам съзнанието ти. Силата ти. Искам да съм достоен за вниманието ти. — Пръстите му обхождат ръба на потника ми и той казва: — Искам да вдигна това. — Подръпва ластика на долнището ми и казва: — Искам да сваля това. — Докосва с връхчетата на пръстите си двете страни на тялото ми и казва: — Искам да запаля кожата ти. Искам да усетя как сърцето ти препуска до моето и искам да знам, че препуска заради мен, защото ме желаеш. Защото за нищо — прошепва той, — нищо на света не искаш да спирам. Искам всяка твоя секунда. Всеки сантиметър от теб. Искам всичко.

Умирам, свличам се мъртва на пода.

— Джулиет.

Не разбирам как така още го чувам да говори, при положение че съм мъртва, вече съм мъртва, издъхнала съм милион пъти.

Той преглъща силно, гърдите му бушуват, думите му са бездиханен, треперлив шепот, когато казва:

— Толкова… толкова отчаяно съм влюбен в теб…

Вкоренена съм в земята, въртя се намясто, вие ми се свят и усещам шемета в кръвта и костите си, и дишам, сякаш съм първото човешко същество, научило се да лети, сякаш поемам кислород, какъвто има само високо в облаците, и колкото и да се мъча, не мога да възпра тялото си да откликва на близостта му, на думите му, на копнежа в гласа му.

Той докосва бузата ми.

Плахо, безкрайно плахо, като че ли не е сигурен дали съм истинска, сякаш се бои, че доближи ли се прекалено, и о! гледай, няма я, изчезнала е. 4 пръста се плъзват по едната страна на лицето ми, бавно, така бавно, после се пъхват в косата ми и остават на онова междинно място точно над врата ми. Палецът му милва едната ми скула.

Впил е поглед в мен, търси в очите ми помощ, насока, някакъв знак на възражение, сякаш е напълно убеден, че всеки момент ще се разкрещя или ще заплача, или ще избягам, но аз не правя нищо подобно. Не мисля, че щях да съм способна, дори да исках, защото не искам. Искам да остана тук. Точно тук. Искам този момент да ме парализира.

Той се приближава само със сантиметър. Свободната му ръка обхваща другата страна на лицето ми.

Държи ме така, сякаш съм от пера.

Държи лицето ми и гледа собствените си ръце, сякаш не може да повярва, че е уловил птица, която винаги досега му е бягала. Ръцете му треперят, съвсем мъничко, достатъчно, че да усетя лекия им трепет с кожата си. Няма го вече момчето с пистолетите и позорните тайни. Тези ръце никога не са пипвали оръжие. Тези ръце никога не са имали досег със смъртта. Тези ръце са съвършени и добри, и нежни.

Привежда се напред така внимателно. Дишаме и не дишаме, и две сърца туптят помежду ни, и той е толкова близо, толкова близо, и вече не чувствам краката си. Не чувствам пръстите си, нито студа, нито празнотата на стаята, защото чувствам единствено него, навсякъде, изпълва всичко и шепне:

— Моля те.

И казва:

— Моля те, не ме прострелвай този път.

И ме целува.

Устните му са по-меки от всичко, което някога съм докосвала, меки като първи сняг, като захарен памук, разтапят ме и се понасям безтегловно по течението. Целувката му е нежна, така непринудено нежна.

Но в следващия момент се променя.

— О, боже…

Целува ме отново, този път по-силно, жадно, сякаш на всяка цена трябва да ме има, сякаш умира да изпита допира на устните ми върху своите. Вкусът му ме влудява; горещ и страстен, и ментов, и искам още. Тъкмо започвам да го придърпвам към себе си, да го притеглям, когато той се откъсва от тялото ми.

Диша като обезумял и ме гледа, сякаш нещо вътре в него се е счупило, сякаш току-що се е събудил и е открил, че кошмарите му не са нищо повече от кошмари, че всичко е било просто лош, привидно реален сън, а сега вече е буден и е в безопасност, и всичко ще е наред, и...

Аз пропадам.

Разпадам се и рухвам върху сърцето му, и всичко е загубено.

Погледът му претърсва лицето ми, претърсва очите ми за нещо, за "Да"-та и "Не"-та или пък прикрито поощрение, а аз искам единствено да се удавя в него. Искам да ме целува, докато не се срутя в ръцете му, докато не изоставя костите си и не се понеса из неговата вселена.

Никакви думи.

Само устните му.

Отново.

Гладни и устремени, сякаш вече няма време за пилеене, сякаш иска да изпита толкова много неща, а няма достатъчно години. Ръцете му обхождат гърба ми, научават всяка извивка на фигурата ми и той целува шията ми, гърлото ми, склона на раменете ми, и дъхът му става все по-тежък, учестен, ръцете му внезапно се оплитат в косата ми, и цялата се въртя шеметно, протягам ръка, обхващам с длан тила му, и се притискам към него, и усещам леденостудена жега, силна болка във всяка клетка от тялото си. Усещам желание, толкова огнено, нужда, толкова непреодолима, че всеки щастлив момент от живота ми започва да бледнее.

Гърбът ми е долепен до стената.

Той ме целува така, сякаш светът полита от стръмна скала, сякаш търси за какво да се хване и е решил да се хване за мен, сякаш жадува за живот и любов и никога не е предполагал, че близостта с някого може да му носи такова удоволствие. Сякаш за пръв път изпитва нещо, различно от глад, и не знае как да се владее, не знае как да яде на малки хапки, не знае как да прави каквото и да било с мярка.

Долнището ми се свлича на пода и неговите ръце са отговорни.

Притискам се в обятията му по бельо и оскъден потник и той се отдръпва назад, за да ме огледа, да изпие гледката пред себе си, и казва: "Толкова си красива", и казва: "Толкова невероятно красива си", и отново ме придърпва в прегръдката си, и ме вдига на ръце, отнася ме до леглото, и незнайно как вече лежа върху възглавниците, и той е отгоре ми, и тениската му вече я няма, и нямам представа къде се е дянала. Знам единствено, че гледам нагоре, в очите му, и си мисля, че не бих променила абсолютно нищо от този момент.

Има стотици хиляди милиона целувки и ми ги дава всичките.

Целува горната ми устна.

Целува долната ми устна.

Целува местенцето под брадичката ми, върха на носа ми, челото ми, двете ми слепоочия, бузите ми, обсипва с целувки цялата ми долна челюст. После и врата ми, кожата зад ушите ми, надолу по гърлото ми и...

ръцете му

се спускат

надолу

по тялото ми. Целият се спуска надолу, изчезва от погледа ми и внезапно гърдите му се озовават над талията ми; внезапно се скрива почти изцяло. Виждам само върха на главата му, извивката на раменете му, неравномерното издигане и спадане на гърба му, докато вдишва, издишва. Прокарва ръце надолу по голите ми бедра и ги връща нагоре, към ребрата ми, после обхваща кръста ми с тях и отново ги спуска надолу до тазобедрените ми стави. Закачва с пръсти ластичния колан на бикините ми и аз ахвам.

Устните му докосват голия ми корем.

Целувката му е съвсем лека, но нещо рухва в черепа ми. Лек като перце допир с устни по кожата ми на място, което не виждам съвсем. Умът ми говори хиляда различни езици, но нито един от тях не разбирам.

А сега отново се изкачва нагоре по тялото ми.

Оставя огнена следа по кожата ми, една целувка след друга, и не знам още колко ще издържа, и не знам дали ще оцелея. В гърлото ми се заражда стенание, започва да си пробива път навън, и аз преплитам пръсти в косата му, и го издърпвам нагоре върху себе си.

Имам нужда да го целуна.

Протягам ръце нагоре и ги плъзвам по врата му, надолу по гърдите му и по целия му торс, и осъзнавам, че никога не съм изпитвала подобно чувство, не и до такава степен, не и сякаш всеки момент заплашва да избухне, сякаш всяка глътка въздух може да ни е последната, сякаш всеки допир е достатъчен да възпламени света. Забравям всичко, забравям опасностите и страха, и ужасите, които ни чакат утре, а дори не си спомням защо ги забравям, какво забравям, че има нещо, което май вече съм забравила. Трудно ми е да мисля за каквото и да било друго, освен за очите му, горящите му очи; кожата му, чисто гола; тялото му, съвършеното му тяло.

Допирът ми не му вреди ни най-малко.

Опрял е лакти от двете страни на главата ми, за да не ми натежи, и явно му се усмихвам, защото и той ми се усмихва, но усмивката му е парализирана; диша, сякаш е забравил, че трябва, гледа ме, сякаш не е сигурен как да продължи, колебае се, сякаш не е сигурен дали иска да го видя в такава светлина. Сякаш не знае как да ми се покаже толкова уязвим.

Но ето ни — двамата заедно.

Челото на Уорнър е притиснато към моето, кожата му гори, носът му докосва моя. Прехвърля тежестта си на едната си ръка, а със свободната погалва нежно бузата ми, докосва лицето ми, сякаш е направено от стъкло, а аз осъзнавам, че още сдържам дъха си и дори не си спомням кога за последно съм издишвала.

Очите му отскачат към устните ми и отново се връщат. Погледът му е напрегнат, гладен, натежал от емоции, на каквито никога не съм предполагала, че е способен. Никога не съм предполагала, че може да е толкова истински, толкова човешки. Но сега го виждам. Виждам го. Първично, изписано по лицето му, изтръгнато право от гърдите му.

Той ми поднася сърцето си.

И казва една-единствена дума. Прошепва само нея. С такава жар.

— Джулиет — казва той.

Затварям очи.

— Вече не искам да ми викаш Уорнър — казва той.

Отварям очи.

— Искам да ме опознаеш — казва задъхано и отмества с пръсти един заблуден кичур коса от лицето ми. — Не искам да съм Уорнър с теб. — Казва той. — Искам всичко да е различно. Искам да ме наричаш Ейрън.

И съм на косъм да кажа да, защо не, напълно разбирам, но нещо в проточилата се тишина ме обърква; нещо в този момент и името му върху езика ми отключва други части от мозъка ми, нещо започва да натиска и дърпа кожата ми, за да ми припомни, да ме предупреди и...

ме зашлевява през лицето,

удря ме в челюстта,

хвърля ме в океана.

— Адам.

Костите ми са пълни с лед. Цялото ми същество иска да повърне. Измъквам се изпод него и се отдръпвам настрана, и едва не падам от леглото, и това чувство, това чувство, това покоряващо чувство на абсолютна себеомраза пробожда стомаха ми като нож, твърде остро, твърде силно, твърде смъртоносно, за да се задържа на крака, и обвивам с ръце тялото си, опитвам да сдържа сълзите си, и повтарям не-не-не, това не може да се случва, това не може да се случва, обичам Адам, сърцето ми принадлежи на Адам, не мога да причиня подобно нещо...

...а Уорнър изглежда така, сякаш пак съм го простреляла, сякаш с голи ръце съм забила куршум в сърцето му, и той става на крака, но едва стои изправен. Тялото му се тресе и ме гледа, като че ли иска да ми каже нещо, но всеки опит е неуспешен.

— С-съжалявам — скалъпвам аз, — толкова много съжалявам… не съм искала да се получи така… не мислех трезво…

Но той не ме слуша.

Клати глава отново и отново, и отново, гледа ръцете си, все едно очаква някой да го извести, че всичко това не е било истина, и прошепва:

— Какво ми се случва? Сънувам ли?

И ми е толкова зле, толкова съм объркана, защото го желая, желая него и желая Адам, и желая твърде много, и никога през живота си не съм се чувствала по-отвратена от себе си.

Болката е толкова явна по лицето му, че направо ме убива.

Чувствам я. Чувствам я как ме убива.

Мъча се да извърна поглед, да забравя, да намеря начин да залича случилото се, но мога да мисля само за това, че животът е като скъсана люлка от автомобилна гума, като неродено дете, като шепа от онези костици, които хората чупят и си намислят желания. Съвкупност от възможности и евентуалности, от грешни и правилни стъпки към необещано бъдеще, а аз греша толкова често. Всичките ми стъпки са грешни, вечно грешни. Аз съм въплъщение на заблудата.

Защото това не биваше да се случва.

Това беше грешка.

— Избираш него? — пита задъхано Уорнър, все още нестабилен на краката си. — Това ли е? Избираш Кент пред мен? Защото май не разбирам какво се случи току-що и трябва да чуя от теб, трябва да ми кажеш какво ми се случва, по дяволите…

— Не — прошепвам аз. — Не избирам никого… аз не… н-не…

Но е така. И дори не знам как се стигна дотук.

— Защо? — пита той. — Защото е по-сигурният избор? Защото смяташ, че си му длъжница? Допускаш грешка. — Казва той с повишен глас. — Уплашена си. Не искаш да избираш по-трудния вариант и бягаш от мен.

— Може би просто н-не искам да съм с теб.

— Знам, че искаш да си с мен! — избухва той.

— Бъркаш.

Боже мой, какво говоря, та аз дори не знам откъде намирам думи, откъде идват, от кое дърво съм ги набрала. Просто узряват в устата ми и понякога захапвам твърде силно някое наречие или местоимение, и понякога думите горчат, и понякога са сладки, но точно в момента вкусвам чак в гърлото си романтика и разкаяние, и на лъжата краката са къси.

Уорнър продължава да се взира в мен.

— Наистина ли? — Бори се да овладее гнева си и пристъпва по-близо до мен, по-близо, и вече виждам лицето му твърде ясно, виждам устните му твърде ясно, виждам яростта и болката, и недоумението, издълбани по чертите му, и не знам дали е разумно да стоя на крака. Като че ли не могат да издържат тежестта ми повече.

— Д-да. — Откъсвам още една дума от тройката в устата си, лъжи-лъжи-лъжи по устните ми.

— Значи, бъркам. — Произнася изречението тихо, съвсем, съвсем тихо. — Бъркам, че ме желаеш. Че искаш да бъдеш с мен. — Погалва с пръсти раменете ми, ръцете ми, пуска ги надолу по двете страни на тялото ми, проследявайки очертанията му, а аз стискам устни, за да не излезе истината, но напразно-напразно-напразно, защото единствената истина, която знам в момента, е, че съм на косъм да загубя разсъдъка си. — Отговори ми на един въпрос, скъпа. — Устните му шепнат до челюстта ми. — Сляп ли съм освен това?

Нямам и капка съмнение, че ще умра.

— Отказвам да ти бъда палячо! — Откъсва се от мен. — Няма да ти позволя да се подиграваш с чувствата ми към теб! Уважих решението ти да ме простреляш, Джулиет, но това… това… това, което току-що направи… — Едва говори. Прокарва ръка по лицето си, прокарва две ръце през косата си и като че ли е напът да изкрещи, да счупи нещо, да обезумее напълно. Накрая проговаря със сипкав шепот:

— Постъпваш като страхливка. — Казва. — А те имах за нещо повече.

— Не съм страхливка.

— Тогава бъди откровена пред себе си! — казва той. — Бъди откровена с мен! Кажи ми истината!

Главата ми се търкаля по пода, върти се като дървен пумпал, обикаля в кръгове и не мога да я спра. Светът се вие пред очите ми и не мога да го спра, и смущението ми прераства в чувство за вина, което пък бързо се преобразява в гняв, който внезапно закипява, забушува, издига се до повърхността, и аз го поглеждам в очите. Стисвам разтрепераните си ръце в юмруци.

— Истината — казвам му аз — е, че никога не съм знаела как да те възприемам! Действията ти, поведението ти… никога не знам какво да очаквам от теб! В единия момент се държиш ужасно с мен, в следващия си мил и ми казваш, че ме обичаш, а после нараняваш най-близките ми хора! Освен това си лъжец — озъбвам му се, отстъпвайки назад. — Разправяш, че не съжаляваш за постъпките си… че не те е грижа за околните и страданието им, но не ти вярвам. Мисля, че се криеш. Мисля, че истинският Уорнър се крие под всичкото унищожение, и мисля, че не си избрал подходящия живот за себе си. Мисля, че можеш да се промениш. Мисля, че можеш да си различен. И те съжалявам!

Тези думи тези глупави, глупави думи не спират да се леят от устата ми.

— Съжалявам те, заради ужасното ти детство. Съжалявам, че имаш толкова отвратителен, долен баща, и съжалявам, че никой никога не ти е дал шанс. Съжалявам те, заради безразсъдните ти стъпки в живота. Съжалявам, че се чувствам в техен капан, че се имаш за чудовище, което не може да се промени. Но най-вече — казвам аз — те съжалявам, задето нямаш милост към самия себе си!

Уорнър трепва, сякаш съм го зашлевила през лицето.

Тишината помежду ни погубва хиляда невинни секунди, преди да проговори, а гласът му е едва доловим, дрезгав от изумление.

— Съжаляваш ме?

Дъхът ми пресеква. Решимостта ми се разклаща.

— Имаш ме за някоя счупена машинарийка, която можеш да поправиш.

— Не… не исках…

— Нямаш представа какво съм направил! — Думите му са яростни и заедно с тях пристъпва напред. — Нямаш представа на какво съм бил свидетел, в какво е трябвало да участвам. Нямаш представа на какво съм способен, нито колко милост заслужавам. Познавам собственото си сърце. — Опълчва ми се той. — Знам кой съм. Не смей да ме съжаляваш!

О, краката ми определено са неизползваеми.

— Въобразявах си, че можеш да ме обичаш такъв, какъвто съм — продължава той. — Че ще си единственият човек на това забравено от бога място, който ще ме приеме такъв, какъвто съм! Че поне ти ще ме разбереш. — Почти е долепил лице до моето, когато казва: — Но съм се лъгал. Жестоко, жестоко съм се лъгал.

Отстъпва назад. Грабва тениската си и се обръща към вратата, а аз трябва да го оставя да си тръгне, да излезе от стаята и живота ми, но не мога, хващам го за ръката, дръпвам го назад и казвам:

— Моля те… нямах това предвид…

Той се завърта и отвръща:

— Не искам състраданието ти!

— Нямах намерение да те обидя…

— Истината — казва той — е болезнено напомняне за причината винаги да избирам лъжовния живот.

Не мога да понеса погледа в очите му, свирепата, брутална болка, която дори не опитва да прикрие. Не знам какво да кажа, за да оправя нещата. Не знам как да върна думите си назад.

Знам само, че не искам да си тръгва.

Не и по този начин.

Като че ли се кани да каже още нещо; размисля. Вдишва напрегнато, стисва устни, за да възпре думите си, и аз искам да проговоря, да опитам отново, когато той си поема несигурна глътка въздух и казва:

— Довиждане, Джулиет.

И не знам защо се чувствам ужасно, не разбирам внезапната си тревога, но трябва да науча, трябва да попитам, трябва да задам въпроса, който никак не е въпрос, и казвам:

— Няма да те видя повече.

Съзирам как се мъчи да намери подходящите думи, как се обръща към мен и после извръща лице, и за част от секундата проумявам какво се е случило, откривам разликата в очите му, блясъка на чувство, каквото никога не си бих представила у него, и вече знам, разбирам защо не иска да ме погледне, и не мога да повярвам. Ще ми се да рухна на пода, като гледам как се бори със себе си, бори се да проговори, бори се да преглътне трепета в гласа си, а накрая казва:

— Надявам се, че не.

И това е всичко.

Той излиза.

Аз съм разсечена надве, а той си тръгва.

Тръгва си завинаги.