Не е нужно да правим каквото и да било, за да умрем.
Можем да се крием в шкафа под стълбите цял живот, но тя пак ще ни намери. Смъртта ще се появи, загърната в пелерина невидимка, и ще размаха магическата си пръчица, погубвайки ни точно когато най-малко сме очаквали. Ще заличи всяка следа от съществуванието ни на земята, и то напълно безплатно. Няма да поиска нищо в замяна. Ще дойде да се поклони на погребението ни и ще приеме похвалите за добре свършената работа, и тогава просто ще изчезне.
Животът е малко по-сложен. Има едно нещо, което не бива да преставаме да правим.
Да дишаме.
Вдишване и издишване, всеки божи ден; трябва да поемаме въздух всеки час, минута и секунда, независимо дали ни харесва, или не. Дори когато искаме да задушим надеждите и мечтите си, продължаваме да дишаме. Дори докато вехнем и продаваме достойнството си на мъжа, чакащ на уличния ъгъл, продължаваме да дишаме. Дишаме, когато грешим, дишаме, когато сме прави, дишаме дори когато политаме от ръба към зейналия гроб. Няма друг начин.
Затова и аз дишам.
Броя всичките си стъпки към бесилото, увиснало от тавана на живота ми, и броя всички онези пъти, в които съм постъпвала глупаво, и числата ми свършват.
Кенджи едва не загина днес.
Заради мен.
Виновна съм, ако не за друго, то поне за това, че Адам и Уорнър се караха. Че застанах помежду им. Че Кенджи трябваше да ги разтърве, а ако аз не бях по средата, той нямаше да пострада.
А сега стоя тук. И го гледам.
Едва диша, а аз го умолявам. Умолявам го да направи единственото важно нещо. Единственото. Умолявам го да се държи, но той не ме слуша. Не може да ме чуе, а задължително трябва да се оправи. Да оцелее. Да започне да диша.
Трябва.
Касъл нямаше кой знае какво друго за казване.
Всички се бяхме струпали наоколо, някои се бяха вмъкнали в медицинското крило, други стояха от другата страна на стъклото и наблюдаваха мълчаливо. Касъл изнесе кратка реч за това колко е важно да сме задружни, че сме семейство и ако не можем да разчитаме един на друг, то на кого? Знаел, че всички сме уплашени, но сега бил моментът да си окажем подкрепа. Да се обединим и да отвърнем на удара. Сега е моментът, каза той, да си върнем света.
— Сега е моментът да живеем — каза. — Ще отложим утрешното заминаване поне толкова, колкото всички да закусим заедно. Не можем да се впуснем в битка разединени. — Каза той. — Трябва да вярваме в себе си и в околните. Сутринта отделете малко време да се помирите сами със себе си. След закуска потегляме. Като едно цяло.
— Ами Кенджи? — попита някой и познатият му глас ме постресна.
Джеймс. Стоеше недалеч със стиснати юмручета, мокро от сълзи лице и трепереща долна устна, сякаш усилено се бореше да прикрие болката в гласа си.
Сърцето ми се разцепи надве.
— Какво за него? — попита Касъл.
— Ще участва ли в утрешния бой? — поинтересува се Джеймс, смръквайки последните си сълзи. Юмруците му започваха да треперят. — Иска да се бие. Така ми каза.
Лицето на Касъл се сбърчи в умислена гримаса. Отговорът му не дойде веднага.
— Опасявам се… опасявам се, че Кенджи няма да е в състояние да ни придружи утре. Но пък — продължи той — може би ти ще останеш да му правиш компания?
Джеймс не отговори. Очите му се взираха в Касъл. После прескочиха към Кенджи. Примигна няколко пъти, преди да си проправи път през тълпата към леглото му и да се зарови до него, заспивайки почти мигновено.
Гледката подтикна всички да се разотиват.
Е. Всички, но без мен, Адам, Касъл и момичетата. Интересно е, че цял Пункт Омега нарича Соня и Сара "момичетата", сякаш те са единствените момичета в базата. А не са. Дори не знам как са си спечелили този прякор и докато една част от мен иска да узнае, другата е твърде изморена, за да попита.
Свивам се в стола си и забивам поглед в Кенджи, който вдишва и издишва с огромни усилия. Облягам глава на единия си юмрук, съпротивлявайки се на съня, който ту се просмуква в съзнанието ми, ту се изпарява. Не заслужавам да спя. Трябва да будувам тук цяла нощ и да се грижа за него. И бих го правила, стига допирът ми да не беше смъртоносен за него.
— Време е и вие двамата да полегнете.
Стряскам се и подскачам, а дори не знам кога съм задрямала. Касъл ме гледа със странно, грижовно изражение на лице.
— Не съм уморена — лъжа го аз.
— Отивай в леглото — казва той. — Утре ни чака важен ден. Трябва да се наспиш.
— Аз ще я изпратя — казва Адам. Понечва да стане. — После ще се върна…
— Моля ви. — Прекъсва го Касъл. — Вървете. С момичетата ще се справим.
— Но вие се нуждаете от сън повече от нас — казвам му.
Касъл се усмихва тъжно.
— Боя се, че тази вечер няма да спя изобщо.
Обръща се към Кенджи и крайчетата на очите му се набръчкват от щастие или болка, или нещо средно.
— Знаехте ли — подхваща той, — че познавам Кенджи от малко момче? Намерих го малко след като бях създал Пункт Омега. Израсна тук. Когато го срещнах, живееше в стара пазарска количка, която беше намерил край магистралата. — Касъл се умълчава за момент. — Разказвал ли ви е тази история?
Адам се връща на мястото си. Внезапно усещам, че съм се разбудила напълно.
— Не — отговаряме двамата в един глас.
— О, простете ми. — Касъл поклаща глава. — Не бива да пилея времето ви с подобни неща. — Казва той. — Май в момента съм твърде натоварен. Забравям кои истории трябва да пазя за себе си.
— Не… моля ви… искам да чуя — казвам му. — Наистина.
Касъл вперва поглед в ръцете си. Усмихва се леко.
— Няма кой знае какво за разказване — казва. — Кенджи никога не ми е споменавал какво се е случило с родителите му, а аз се старая да не любопитствам. Всичко, което някога е имал, е име и възраст. Натъкнах се на него съвсем случайно. Просто момченце в пазарска количка. Далеч от цивилизацията. Беше посред зима, а той нямаше нищо друго, освен вехта тениска и възголямо долнище на анцуг. Стори ми се, че замръзва, че малко храна и топло място за сън биха му се отразили добре. Не можех просто да си тръгна. — Казва Касъл. — Не можех просто да го оставя така. Затова го попитах дали е гладен.
Той се умълчава, обзет от спомени.
— Кенджи не каза и думичка в продължение на поне трийсет секунди. Просто ме гледаше. Тъкмо се канех да си тръгна, решил, че съм го уплашил, когато малкият се пресегна, хвана ръката ми и я стисна. Много здраво. После каза: "Здравейте, сър. Казвам се Кенджи Кишимото и съм на девет години. Приятно ми е да се запознаем". — Касъл се засмива на глас, но очите му лъщят от емоция, предаваща усмивката му. — Сигурно умираше от глад клетичкият. Открай време… — подхваща Касъл, примигвайки към тавана, — …открай време има силен, решителен характер. Силно чувство за достойнство. Неудържим е направо.
Всички потъваме в мълчание.
— Нямах представа — обажда се Адам, — че двамата сте толкова близки.
Касъл се изправя. Поглежда ни и се усмихва, но прекалено ведро, прекалено стегнато.
— Да. Е, сигурен съм, че ще се оправи. На сутринта ще е като нов, затова вие двамата определено трябва да се наспите — казва той.
— Сигурен ли…
— Да, моля ви, отивайте да полегнете. С момичетата ще се справим, обещавам.
Ставаме. Ставаме и Адам успява да вдигне Джеймс от леглото на Кенджи, без да го събуди. И излизаме от стаята.
Обръщам поглед назад.
Виждам как Касъл се свлича в стола си и отпуска глава в ръцете си, и обляга лакти върху коленете си. Виждам как слага трепереща ръка върху крака на Кенджи и се питам колко ли още не знам за хората, с които живея. Замислям се до каква нищожна степен съм си позволила да се приобщя към света им.
И знам, че искам това да се промени.