Трета глава


Мога да го докосна оттук.

Очите му, тъмносини. Косата му, тъмнокестенява. Тениската му, твърде тясна на правилните места, а устните му, устните му трепват, натискайки ключа, запалващ огъня в сърцето ми, и дори нямам време да мигна, да издишам, преди да се озова в обятията му.

Адам.

— Ей, здрасти — прошепва върху кожата на врата ми.

Потискам трепета си, а кръвта нахлува в бузите ми и за момент, само за момент, отпускам костите си и му позволявам да ме задържи на крака.

— Здрасти. — Усмихвам се, вдишвайки тайния му аромат.

Разкошен аромат.

Много рядко се виждаме насаме. Адам живее в стаята на Кенджи с малкото си братче Джеймс, а аз — с близначките лечителки. Вероятно имаме по-малко от 20 минути, преди момичетата да се върнат в стаята ни, и възнамерявам да се възползвам максимално от отдалата ни се възможност.

Клепачите ми се спускат.

Ръцете на Адам се увиват около кръста ми, придърпват ме по-близо до него и насладата е толкова стихийна, че едва не се разтрепервам. Сякаш кожата и костите ми от толкова години са копнели за човешки допир, за топла нежност, за контакт с друго същество, че не знам как да се владея. Аз съм като гладуващо дете, мъчещо се да натъпче стомаха си, угощавам сетивата си с греховната сладост на тези моменти, сякаш очаквам да се събудя и да осъзная, че още смитам пепелта по нареждане на злата си мащеха.

Тогава обаче Адам долепя устни до главата ми, а аз обличам тревогите си във великолепна рокля и поне за известно време ставам друго момиче.

— Как си? — питам и се засрамвам, понеже думите ми вече звучат треперливо, макар и едва да ме е прегърнал, но просто не мога да го пусна. Не искам да го пускам. Никога. За нищо на света.

Смях разтърсва тялото му, топъл и дълбок, и гальовен. Но не отговаря на въпроса ми, не че съм очаквала да го стори.

Толкова много пъти опитвахме да се измъкнем заедно поне за малко, но всеки път ни хващаха и ни смъмряха за неподчинението. Не ни е позволено да напускаме стаите си, след като изгасят светлините. Когато периодът на толеранс, отреден ни заради извънредните обстоятелства около пристигането ни, изтече, двамата с Адам вече трябваше да следваме правилата като всички останали. А правилникът е дълъг.

Мерките за сигурност — камерите зад всеки ъгъл, във всеки коридор — са налице, за да ни предизвестят в случай на нападение. Нощем патрулират стражи, нащрек за подозрителни звуци, дейности и неканени гости. Касъл и екипът му защитават бдително Пункт Омега и не поемат дори минимални рискове; успее ли някой нарушител да стигне опасно близо до скривалището ни, всеки е оторизиран да направи каквото е необходимо, за да го отблъсне.

Касъл твърди, че именно бдителността ги е опазила толкова време, и ако трябва да съм откровена, виждам основание зад стриктните му мерки. Но именно те ни разделят с Адам. Засичаме се единствено по време на хранене, когато вечно сме обградени от други хора, а всяка свободна минута прекарвам заключена в тренировъчната зала, където от мен се очаква да "овладея Енергията си". Адам е не по-малко недоволен в това отношение от мен самата.

Докосвам бузата му.

Той вдишва рязко. Обръща се към мен. Очите му издават твърде много, толкова отчетливо говорят, че се налага да извърна поглед. Кожата ми е свръхчувствителна, най-сетне най-сетне най-сетне будна и пулсираща от живот, кипяща от чувства, толкова пламенни, че почти неблагоприлични.

А дори не мога да ги прикривам.

Той усеща какво ми причинява, какво ми се случва, когато пръстите му докосват кожата ми, когато устните му се приближат твърде много до лицето ми, когато топлината на тялото му, залепено до моето, принуждава очите ми да се затворят, крайниците ми — да се разтреперят, коленете ми — да се подвият от тежестта. Аз пък усещам какво му причинява това знание. Понякога обича да ме изтезава, да се усмихва, скъсявайки непоносимо бавно разстоянието помежду ни, да се любува на бурния тътен на сърцето ми, на учестеното ми дишане, което така се боря да усмиря, на това, че преглъщам стотина пъти точно преди да ме целуне. Не мога дори да го погледна, без да изживея наново всеки момент, прекаран с него, всеки спомен за допира на устните му, пръстите му, за аромата му, за кожата му. Всичко това ми идва много… прекалено много, усещането е така ново за мен, неописуемо, непознато, недостижимо до този момент.

Понякога се боя, че ще ме убие.

Изтръгвам се от прегръдката му, обливат ме горещи и студени вълни, краката ми треперят, опитвам да се овладея, надявам се, че ще забрави колко лесно ми влияе, и знам, че ми трябва малко време да се взема в ръце. Отстъпвам колебливо назад, покривам лицето си с длани и се замислям какво да му кажа, но всичко се тресе и виждам как ме гледа, гледа ме, сякаш всеки момент ще ме поеме цялата на един дъх.

"Не" е думата, която ми се струва, че прошепва.

В следващия момент чувствам само ръцете му, отчаяната нотка в гласа му, когато изговаря името ми, и се разнищвам в обятията му, разплитам се и се разпадам, и вече дори не опитвам да въздържа трепета в костите си, и той е толкова горещ, кожата му е толкова гореща… и вече даже не знам къде се намирам.

Дясната му ръка се плъзва нагоре по гръбнака ми и дръпва ципа на униформата ми, докато не се отваря чак до средата на гърба ми, и не ме е грижа. Трябва да наваксам за цели 17 години и искам да изпитам всичко. Нямам желание да чакам и да рискувам среща с всички неизвестни величини и дълбоки разочарования. Искам да изпитам всичко на момента, защото ме е страх, че един ден феноменът ще отшуми, срокът му на годност ще изтече, ще разбера, че шансът ми е дошъл и си е отишъл и никога няма да се върне. Че ръцете ми никога повече няма да усетят такава топлина.

Не мога.

Няма.

Дори не осъзнавам, че съм се притиснала към него, докато не усещам с кожата си всеки контур на тялото му под фините памучни дрехи. Ръцете ми се пъхват под тениската му и чувам напрегнатия му дъх, долавям как силните му сухожилия се стягат, а щом вдигам поглед, виждам, че е стиснал клепачи, чертите му са застинали в изражение, наподобяващо болка, и тогава внезапно ръцете му се озовават в косата ми, отчаяно трескави, устните му са така близо. Той се привежда към мен, отмествайки гравитацията, и стъпалата ми се отлепят от пода, аз се рея във въздуха, летя, нищо не ме придържа към земята, освен урагана в дробовете ми и бесния ритъм туп-туп-туп на сърцето ми.

Устните ни

се докосват

и усещам как всеки момент ще се пръсна по шевовете. Целува ме, сякаш ме е загубил и намерил и му се изплъзвам отново, но той за нищо на света няма да ме пусне. Понякога ми се иска да крещя, понякога ми се иска да рухна, иска ми се да умра, знаейки, че съм узнала какво е да живееш с тази целувка, с това сърце, с тази нежна, нежна експлозия, която ме кара да се чувствам така, сякаш съм отпила от слънцето, сякаш съм изяла 8, 9, 10 облака.

Това чувство...

Това чувство разтерзава цялото ми тяло.

Той се отдръпва, дишайки тежко, ръцете му се промъкват под меката материя на униформата ми и е толкова горещ, кожата му е толкова гореща и май вече го казах, но не си спомням и съм толкова зашеметена, че когато проговаря, не разбирам думите му…

Но казва нещо.

Думи, дълбоки и дрезгави в ухото ми, неразбираеми за мен, просто сбор от съгласни и гласни звукове и насечени срички. Ударите на сърцето му пробиват гръдния му кош и се срутват в моя. Пръстите му изписват тайни послания по тялото ми. Ръцете му плават надолу по сатенено гладката тъкан на униформата ми, спускат се по вътрешността на бедрата ми, по сгъвките на коленете ми и пак тръгват нагоре, и нагоре, и нагоре… и се питам дали е възможно да съм едновременно в несвяст и съзнание, и вече знам какво е да надхвърлиш всякакви граници, да останеш без дъх, когато той отстъпва назад и ме дръпва със себе си. Забива гръб в стената. Хваща здраво ханша ми. Притиска ме силно към тялото си.

Простенвам.

Устните му са върху шията ми. Миглите му гъделичкат кожата под брадичката ми и той казва нещо, нещо, звучащо като името ми, и обхожда с целувки ключицата ми, извивката на рамото ми, и устните му, устните му, и ръцете му, и устните му изучават долините и възвишенията на тялото ми… и гърдите му се повдигат, когато изругава и спира, проронвайки:

— Боже, неустоима си.

И сърцето ми отлита до луната без мен.

Обичам, когато ми говори така. Обичам да ми казва, че не може да откъсне ръце от мен, защото цял живот съм слушала точно обратното, и ми се ще да можех да пъхна думите му в джоба си, за да ги докосвам от време на време, да си припомням, че съществуват.

— Джулиет.

Едва дишам.

Едва вдигам поглед и се съсредоточавам, но не виждам каквото и да било друго, освен абсолютното съвършенство на този момент, но това не е от значение, защото той ми се усмихва. Усмихва се, сякаш някой е нанизал звездите на устните му, и той ме гледа, гледа ме, сякаш съм всичко за него, а аз едва сдържам сълзите си.

— Затвори очи — прошепва той.

Вярвам му.

Затова се подчинявам.

Клепачите ми се спускат и той целува единия, после и другия. После брадичката ми, носа ми, челото ми. Бузите ми. Слепоочията ми.

Всеки

сантиметър

от шията ми

и

се откъсва от мен така рязко, че блъсва главата си в твърдата стена. Няколко грижливо подбрани думи се изплъзват от устата му, преди да е успял да ги възпре. Аз съм замръзнала, смаяна и внезапно уплашена.

— Какво стана? — прошепвам, без да знам защо шепна. — Добре ли си?

Адам се мъчи да не прави гримаси, но диша тежко. Озърта се наоколо и изпелтечва:

— Из-извинявай — залепил е ръка на тила си. — Това беше… като че ли… — Извръща поглед. Прокашля се. — Май… май… като че ли чух нещо. Стори ми се, че някой идва към стаята.

Разбира се.

На Адам не му е позволено да влиза тук.

Момичета и момчета обитават отделни крила в базата на Пункт Омега. Касъл твърди, че е главно, за да подсигури спокойствие и удобство на момичетата — особено, като се има предвид, че използваме обща баня, — така че в общи линии съм съгласна с решението му. Хубаво е да не ти се налага да се къпеш в едно помещение със стари мъже. Но толкова трудно намираме време да сме заедно — а през малкото време, което успяваме да си откраднем, винаги сме под напрежение, че ще ни спипат.

Адам се отпуска на стената и потреперва. Аз се пресягам да го докосна по главата.

Той се отдръпва.

Аз замръзвам.

— Добре ли си…?

— Да. — Въздъхва. — Просто… ами… — Поклаща глава. — Не знам. — Понижава глас. Свежда очи. — Не знам какво ми става, по дяволите.

— Ей. — Погалвам с пръсти корема му. Памукът на тениската му е съхранил телесната му топлина и едва удържам на изкушението да заровя лице в нея. — Всичко е наред. — Казвам му. — Просто си предпазлив.

Той ми отвръща със странна, тъжна усмивка.

— Не говоря за главата ми.

Поглеждам го недоумяващо.

Той отваря уста. Затваря я. Отново я открехва.

— Става дума за… това… — Посочва двама ни с ръка.

Не довършва изречението си. Не вдига очи към мен.

— Не разбирам…

— Губя разсъдъка си — казва той, но с шепот, сякаш не е сигурен дали изобщо го изрича на глас.

Взирам се в очите му. Взирам се и мигам и се препъвам в думи, които не виждам и не мога да открия… и не мога да произнеса.

Той клати глава.

Вкопчва силно ръце в задната страна на главата си и като че ли го обзема неловкост, а не мога да си обясня защо. Никога не съм го виждала да се чувства неловко.

Накрая проговаря с пресипнал глас.

— От толкова време чакам да съм с теб — казва той. — Мечтая си за това… мечтая си за теб от толкова дълго, а сега, след всичко преживяно…

— Адам, за какво го…

— Не мога да спя. Не мога да спя и мисля за теб през цялото… през цялото време, а не мога… — Той замълчава. Притиска длани към челото си. Затваря очи. Обръща се към стената, така че да не виждам лицето му. — Редно е да знаеш… трябва да знаеш — казва той, а думите му сякаш кървят, изцеждат го, — че никога не съм искал нищо на света, както исках теб. Нищо. Защото това… това… боже, искам те, Джулиет, искам… искам…

Обръща се към мен и гласът му заглъхва, очите му горят, емоциите обливат с горещината си чертите на лицето му. Очите му плъзват бавно по извивките на тялото ми, поднасяйки пламък към петрола във вените ми.

Възпламенявам се.

Искам да кажа нещо, нещо подходящо и трезво, и успокоително. Искам да му кажа, че разбирам, че и аз копнея по същото, че и аз го желая, но моментът е така наелектризиран и истински, и напрегнат, че съм почти убедена, че сънувам. Имам чувството, че азбуката ми е на изчерпване и са ми останали само "Ю"-та и "Я"-та, и тъкмо си припомням, че някой е изобретил речника, когато той най-сетне отбива очи от мен.

Преглъща силно, свел поглед към земята. Отново го извръща настрани. Една от ръцете му е преплетена в косата му, другата е свита в юмрук и опряна в стената.

— Нямаш представа — казва той с дрезгав глас — какво ми причиняваш. Какво ме караш да изпитвам. Когато ме докосваш… — Той прокарва разтреперана длан по лицето си. Почти се засмива, но дъхът му е тежък, насечен, избягва погледа ми. Отстъпва назад, изругава под носа си. Блъсва юмрук в челото си. — Божичко! Какви ги дрънкам. Мамка му! Мамка му! Извинявай… забрави, че… че изобщо съм казал нещо… трябва да вървя…

Опитвам да го спра, да намеря гласа си, да кажа: "Всичко е наред, всичко ще се оправи", но вече съм притеснена, толкова притеснена и объркана, защото не разбирам нищо. Не разбирам какво се случва, нито защо е толкова несигурен относно мен, и нас, и него и мен, и той и аз, и всички тези местоимения наедно. Не го отблъсквам. Никога не съм го отблъсквала. Чувствата ми към него винаги са били кристално ясни — няма причина да изпитва несигурност относно мен или около мен и не проумявам защо ме гледа, сякаш нещо не е наред…

— Много съжалявам — казва той. — Аз… не биваше да казвам нищо. Просто… ами… мамка му! Не биваше да идвам тук. Трябва да вървя… налага се да тръгвам…

— Какво? Адам, какво е станало? За какво говориш?

— Това беше лоша идея — казва той. — Толкова съм глупав… изобщо не биваше да идвам тук…

— Не си глупав… всичко е наред… няма проблеми…

Той се изсмива: гръмък, кух звук. Смутена усмивка остава на лицето му като отзвук и той втренчва поглед в неясна точка зад главата ми. Не проговаря дълго време, а накрая казва с пресилено ведър тон:

— Е, Касъл не мисли така.

— Моля? — прошепвам аз, хваната неподготвена. Осъзнавам, че вече не говорим за връзката ни.

— Да. — Ръцете му внезапно влетяват в джобовете му.

— Не.

Адам кимва. Свива рамене. Поглежда ме, после извръща очи.

— Не знам. Така ми се струва.

— Тестовете… за тях ли… тоест… — не мога да спра да клатя глава — … да не би да е открил нещо?

Адам отказва да ме погледне.

— О, боже — казвам аз, прошепвам го, сякаш с шепот мога да улесня нещата. — Значи, вярно е? Касъл е прав? — Гласът ми се извисява, мускулите ми започват да се стягат и не знам защо, но ми се струва, че изпитвам ужас, че чувството, пълзящо по гърба ми, е страх. Не би трябвало да се страхувам от това, че и Адам има дарба като мен, трябваше да се досетя, че не може да е толкова лесно, толкова просто. Касъл поддържа тази теория още от самото начало, Адам може да ме докосва, защото и той самият притежава някаква Енергия, която го позволява. Касъл нито за миг не прие, че неуязвимостта на Адам от смъртоносния ми допир е просто щастливо съвпадение. Уверен беше, че зад нея се крие нещо по-голямо, по-сложно, по-специфично. Все ми се искаше да вярвам, че просто ми е провървяло.

А Адам искаше да узнае истината. Даже нямаше търпение.

Но откакто започнаха тестовете с Касъл, Адам стана некомуникативен. Сега ми дава само най-общи сведения. Вълнението стихна прекалено рано.

Нещо не е наред.

Нещо не е наред.

Разбира се, че не е.

— Още нямаме окончателни резултати — казва ми Адам, но си личи, че крие нещо. — Трябва да мина още няколко проверки. Касъл твърди, че имало още няколко неща, които искал да… проучи.

Прави ми впечатление механичният тон, с който Адам ми поднася информацията. Нещо се е объркало и не мога да повярвам, че не съм забелязала знаците досега. Не съм искала, осъзнавам го. Не съм искала да призная пред себе си, че Адам изглежда по-изтощен, по-напрегнат, по-неспокоен, отколкото някога съм го виждала. Тревогата е съградила дом върху плещите му.

— Адам…

— Не се безпокой за мен. — Думите му не са груби, но в гласа му се долавя прикрита угриженост, която не мога да не забележа, и той ме придърпва в обятията си, преди да съм успяла да проговоря. Пръстите му вдигат ципа на униформата ми до благоприлично положение. — Добре съм. — Казва той. — Наистина. Просто искам да се уверя, че и ти си добре. Ако на теб ти харесва тук, значи, и на мен ми харесва. Всичко е наред. — Дъхът му пресеква. — Нали така? Всичко ще се нареди. — Колебливата усмивка на лицето му кара пулсът ми да забрави работата си.

— Да. — Нужно ми е малко време да намеря гласа си. — Да, разбира се, но…

Вратата се отваря и Соня и Сара влизат чак до средата на стаята, преди да замръзнат намясто с впити в преплетените ни тела очи.

— О! — възкликва Сара.

— Ъм — свежда поглед Соня.

Адам изругава шепнешком.

— Можем да се върнем по-късно… — казват в един глас близначките.

Вече вървят към вратата, когато ги спирам. Няма да ги изгоня от собствената им стая.

Моля ги да не си тръгват.

Те ме питат дали съм сигурна.

Нужен ми е само един поглед към лицето на Адам, за да се уверя, че ще съжалявам, задето съм се лишила дори от минута от времето ни заедно, но пък и не мога да се възползвам от съквартирантките си. Това е личното им пространство, а и съвсем скоро ще изгасят светлините. Не мога да ги оставя да скитат по коридорите.

Адам вече не гледа към мен, но и не ме пуска. Привеждам се напред и докосвам с устни сърцето му. Той най-сетне отвръща на погледа ми. Дарява ме с малка, измъчена усмивка.

— Обичам те — казвам му тихо, така че само той да чуе.

Той изпуска кратък, насечен дъх.

— Нищо не знаеш — прошепва и се отдръпва от мен. Завърта се на една пета. Отправя се към вратата.

Сърцето ми барабани чак в гърлото.

Момичетата ме гледат загрижено.

Соня се кани да каже нещо, но тогава...

щракване,

жужене,

примигване

и светлините угасват.


Загрузка...