Разнищи ме

Четирийсет и девета глава

— Това променя всичко.

Касъл дори не ме поглежда.

— Това… разбирате ли… това може да значи толкова много неща — казва той. — Ще трябва да му кажем всичко и да му проведем тестове за по-сигурно, но съм почти убеден, че друго обяснение няма. Ще е добре дошъл да остане тук, ако има желание… ще трябва да му подсигуря стая, равноправен живот в базата. Не мога да го държа тук като затворник, най-малкото…

— Какво? Но… Касъл… защо? Той едва не уби Адам! И Кенджи!

— Замислете се само… тази новина може да промени целия ни поглед върху живота.

— Касъл клати глава, почти покрил с една ръка устата си, ококорил очи. — Може да не го приеме добре… може да се зарадва… може да обезумее… може да се събуди съвършено нов човек на сутринта. Няма да повярвате как се отразяват на хората подобни открития. Пункт Омега винаги ще предлага убежище на сестрите и братята ни по съдба. — Продължава той. — Дадох си тази клетва още преди много години. Не мога да му откажа храна и подслон, ако баща му реши да се отрече от него.

Това не се случва наистина.

— Не проумявам обаче — променя внезапно тона си Касъл, вдигайки поглед към мен, — защо не казахте нищо? Защо сметнахте за нужно да укриете тази информация? Тя е важна за нас, а към вас самата няма никакво отношение…

— Не исках Адам да научава — признавам на глас за пръв път с 5 треперливи късчета срам, нанизани едно до друго. — Просто… — Поклащам глава. — Не исках да научава.

Касъл придобива състрадателно изражение.

— Ще ми се да можех да запазя тайната ви, госпожице Ферърс, но дори да имах това желание, едва ли Уорнър би ви угодил — казва той.

Съсредоточавам поглед в тепихите, наредени по пода. Питам с тъничък гласец:

— Защо изобщо ви е казал? Как стана дума за това?

Касъл потрива умислено брадичка.

— Сам реши да ми сподели. Този път аз го изведох на обичайната обиколка до тоалетната и така нататък, понеже исках да разузная как стоят нещата, да го разпитам за баща му и да проверя доколко е осведомен за състоянието на хората ни. Стори ми се добре. Дори много по-добре, отколкото през първия му ден тук. Беше сговорчив, дори любезен. Но отношението му се промени драматично, след като се натъкнахме на двама ви с Адам в коридора… — Гласът му заглъхва, вдига рязко очи, а умът му заработва бързо, мъчейки се да сглоби всички парчета от пъзела, и заковава в мен поглед, напълно нетипичен за него, съвършено, отявлено смаян.

Не знам дали трябва да се засегна.

— Той е влюбен във вас — прошепва Касъл с новоизлюпено прозрение в гласа си. Засмива се само веднъж, но силно, отривисто. Поклаща глава. — Държал ви е като заложница и междувременно е успял да се влюби във вас.

Забила съм поглед в тепихите, сякаш са най-невероятното нещо, което съм виждала в живота си.

— О, госпожице Ферърс — казва Касъл, — не ви завиждам. Чак сега осъзнавам защо настоящата ситуация ви поражда неудобство.

Иска ми се да му кажа: да, нямаш представа, Касъл. Нямаш представа, защото дори не си наясно с цялата история. Не знаеш, че са братя, братя, които се ненавиждат един друг, братя, които май си приличат само по едно-единствено нещо… и това е желанието да убият собствения си баща.

Но не му издавам нито един от тези факти. Не казвам нито дума.

Седя на тепиха с отпусната в ръцете си глава и се питам какво ли още може да се обърка. Питам се колко ли още грешки ще трябва да допусна, преди всичко да си дойде на мястото.

Ако изобщо е писано да стане.