Разнищи ме

Двайсет и седма глава

— Джулиет? Джулиет!

— Моля те, събуди се…

Изпъшквам и се надигам в леглото с разтуптяно сърце и мигам, мигам, мигам бързо, за да избистря погледа си.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Кенджи е отвън — казва Соня.

— Казва, че му трябваш — добавя Сара. — Че е станало нещо…

Скачам от леглото толкова рязко, че повличам завивките със себе си. Спускам се да търся униформата си в тъмното, защото нощем спя с една от пижамите на Сара, мъча се да не изпадам в паника.

— Знаете ли нещо по въпроса? — питам. — Знаете ли… каза ли ви нещо…

Соня пъхва униформата в ръцете ми и отговаря:

— Не, просто каза, че било спешно, че се било случило нещо и че трябвало да те събудим веднага.

— Добре. Сигурна съм, че не е нищо сериозно — казвам им, макар и да не знам защо го правя, нито пък защо си мисля, че мога да ги успокоя по някакъв начин. Ще ми се да светна лампата, но цялото осветление се контролира от централното табло. Включвайки го само в определени часове, пестят енергия, а и донякъде успяват да поддържат някакво подобие на ден и нощ в подземното ни убежище.

Най-накрая смогвам да се облека и тъкмо се отправям към вратата, закопчавайки ципа си, когато Сара извиква името ми. Държи ботите ми в ръка.

— Благодаря… благодаря и на двете ви — казвам им.

Те кимват няколко пъти.

Нахлузвам ботите си и излитам през вратата.

Блъсвам се в нещо твърдо.

Нещо с човешки произход. От мъжки пол.

Чувам как си поема рязко въздух, усещам как ръцете му крепят тялото ми, усещам как кръвта ми се изцежда през краката ми.

— Адам! — възкликвам.

Той не ме пуска. Чувам как сърцето му препуска бясно, шумно в тишината между нас и ми се струва твърде скован, твърде напрегнат, сякаш се мъчи да установи поне някакъв контрол върху тялото си.

— Здрасти — прошепва, но като че ли с бездиханен глас.

Сърцето ми забравя да тупти.

— Адам, аз…

— Не мога да се откажа от теб — казва той и усещам как ръцете му треперят, съвсем малко, но сякаш с огромно усилие ги задържа намясто. — Не мога да се откажа. Опитвам се, но…

— Е, в такъв случай е добре, че съм тук, нали? — Кенджи ме изтръгва от ръцете на Адам и си поема дълбока, насечена глътка въздух. — Божичко. Приключихте ли бе, хора? Трябва да вървим.

— Какво… какво става? — запъвам се аз, мъчейки се да прикрия смущението си. Много ми се иска Кенджи да спре да ме хваща в толкова деликатни моменти. Иска ми се да ме види силна и самоуверена. Което пък ме кара да се чудя откога ме интересува мнението на Кенджи. — Всичко наред ли е?

— Нямам представа — отговаря Кенджи, крачейки надолу по тъмния коридор. Явно познава тези тунели като дланта на ръката си, защото аз самата не виждам нищичко. Налага ми се да бягам, за да поддържам темпото му. — Но — продължава той — съм склонен да вярвам, че нещо официално е отишло по дяволите. Касъл ми изпрати съобщение преди петнайсетина минути. Иска тримата с теб и Кент да се качим в кабинета му час по-скоро. Така че — казва той — изпълнявам нареждането му.

— Но… защо сега? Посред нощ?

— Когато нещата решат да отидат по дяволите, няма да се съобразяват с вашия график, принцесо.

Решавам да си замълча.

Кенджи ни отвежда до една самотна врата в края на тесен тунел.

Почуква да пъти, изчаква. Почуква три пъти, изчаква. Почуква веднъж.

Чудя се дали не е добра идея да запомня тайния им сигнал.

Вратата се отваря с изскърцване и без чужда помощ, а Касъл ни махва да влезем.

— Затворете след себе си, ако обичате — казва ни зад бюрото си. Примигвам няколко пъти, за да се пригодя към тукашната светлина. Върху бюрото на Касъл има старовремска лампа за четене с мощност, достатъчна да освети само малкото пространство пред него. Възползвам се от момента да огледам наоколо.

Кабинетът на Касъл представлява просто стая, оборудвана с няколко библиотеки и най-обикновена маса, изпълняваща ролята на работно място. Всичко е направено от рециклиран метал. Бюрото му например май е било пикап в предишния си живот.

Целият под е отрупан с купчини книги и хвърчащи листове; библиотеките са пълни с диаграми, всякакви машинарии и компютърни части; хиляди жички и електрически компоненти надничат от металните им тела; навярно са или повредени, или счупени, или пък част от настоящия проект на Касъл.

Казано накратко, в кабинета му цари пълен хаос.

Което е странно за един толкова методичен човек.

— Седнете — кани ни той. Оглеждам се за столове, но откривам само две обърнати боклукчийски кофи и стара табуретка. — Ей сега ще ви обърна внимание. Дайте ми само секунда.

Кимваме. Сядаме. Чакаме. Озъртаме се наоколо.

Чак сега осъзнавам защо Касъл държи кабинета си толкова разхвърлян.

Вниманието му е погълнато от нещо, макар и да не виждам какво, пък и не ме интересува. Твърде ми е любопитно да го гледам как работи. Ръцете му се движат нагоре и надолу, стрелкат се наляво и надясно и всичко, което му трябва, просто гравитира около него. Лист хартия. Бележник. Часовникът, затрупан под купчината книги в отсрещния край на бюрото. Трябва му химикалка — просто вдига ръка, за да я улови. Нужни са му някакви записки — просто шава с пръсти, за да ги открие.

Няма нужда да е организиран. Има си своя собствена система.

Невероятна.

Накрая вдига поглед. Оставя молива си. Кимва. Кимва отново.

— Добре. Добре, всички сте тук.

— Да, сър — отговаря Кенджи. — Казахте, че искате да говорите с нас.

— Така е. — Касъл скръства ръце над бюрото си. — Така е. — Вдишва премерено. — Върховният главнокомандващ — казва той — е пристигнал в щабквартирата на Сектор 45.

Кенджи изругава.

Адам е замръзнал намясто.

Погледът на Касъл попада върху мен.

— Бащата на Уорнър. — Очите му се присвиват, изучават ме. — Не сте знаели, че бащата на Уорнър е върховният главнокомандващ на Възобновителите?

— О! — възкликвам аз, неспособна да си представя дори що за чудовище ще е бащата на Уорнър. — Да… знам. — Казвам. — Просто не знаех какво звание има.

— Да — отвръща Касъл. — В целия свят има шест върховни главнокомандващи, по един за всяка от шестте зони: Северна Америка, Южна Америка, Европа, Азия, Африка и Океания. Всяка от тях е разделена на 555 сектора, което прави общо 3330 сектора в световен мащаб. Бащата на Уорнър е не просто глава на нашия континент, но и един от основателите на Възобновителския блок, както и най-голямата заплаха за нас в момента.

— Но нали уж има 3333 сектора — питам Касъл, — а не 3330? Да не би да съм запомнила грешно?

— Останалите три са Капитоли — казва ми Кенджи. — Почти сигурни сме, че единият от тях се намира в Северна Америка, но никой не знае със сигурност точното им местонахождение. Така че правилно си спомняш. — Добавя той. Възобновителите имат някаква шантава мания по точните числа. 3333 сектора, от които всеки главнокомандващ получава по 555. Бройката трябва да е еднаква, независимо от размера. Въобразяват си, че това символизира равенството помежду им, макар че е абсолютна глупост.

— Леле. — Всеки божи ден се смайвам от собствената си неосведоменост. Поглеждам към Касъл. — Това ли е спешният случай? Че бащата на Уорнър е дошъл в сектора си, а не е в някой от Капитолите?

Касъл кимва.

— Да, той… — Поколебава се. Прочиства гърлото си. — Ами, нека започна от началото. Изключително важно е да сте наясно с всички подробности.

— Слушаме — казва Кенджи с изправен гръб, съсредоточен поглед и готови за действие мускули. — Давайте.

— Оказва се — подхваща Касъл, — че е в района от известно време, пристигнал е тайно преди няколко седмици. Явно е подочул в какво се е намесило синчето му и не е останал особено доволен. Доста е… — Касъл си поема дълбока, спокойна глътка въздух. — Доста е ядосан за случилото се с вас, госпожице Ферърс.

— С мен? — Сърцето ми препуска. Сърцето ми препуска. Сърцето ми препуска.

— Да — отговаря Касъл. — Според източниците ни е ядосан, задето Уорнър ви е позволил да му се изплъзнете. И разбира се, заради двамата войници, които е загубил в хода на бягството ви. — Той кимва към Адам и Кенджи. — Още по-лошото е, че сред гражданите вече е плъзнал слухът за дезертиралото момиче и странните му способности и ситуацията започва да им се избистря; започват да проумяват, че има и друго движение, нашето движение, което се готви за ответен удар. Това прозрение разпалва смут и съпротива у народа, който и бездруго гори от желание да се намеси в събитията. И така — плясва с ръце Касъл, — бащата на Уорнър несъмнено е дошъл да поведе атаката и да потуши бунта срещу Възобновителите. — Той замълчава и поглежда всички ни поотделно. — Иначе казано, дошъл е да накаже едновременно и нас, и синчето си.

— Но това не променя плановете ни, нали така? — пита Кенджи.

— Не е точно така. Още от самото начало сме наясно, че войната е неминуема, но това… променя нещата. Бащата на Уорнър вече е тук, от което следва, че сблъсъкът ще се състои доста по-скоро, отколкото се надявахме. — Обяснява Касъл. — И ще е доста по-силен, отколкото очаквахме. — Той насочва мрачен поглед към мен. — Госпожице Ферърс, боя се, че ще ни е нужна помощта ви.

Пуля се недоумяващо насреща му.

— Моята помощ?

— Да.

— Не сте ли ми… не сте ли ми ядосан още?

— Не сте дете, госпожице Ферърс. Не мога да ви критикувам за твърде емоционалната ви реакция. Кенджи твърди, че поведението ви е било резултат от неведение, а не от злонамереност, и аз вярвам на преценката му. Вярвам на думата му. Но наистина държа да разберете, че тук всички сме един отбор — казва той — и силата ви ни е необходима. Вашата способност, вашата дарба е недостижима. Особено след работата с Кенджи, която ви е помогнала да добиете поне някаква представа за възможностите си, а те ще са ни от голяма полза. Ще направим всичко по силите си да ви подкрепим, ще подсилим костюма ви, ще ви подсигурим оръжия и защитна екипировка. А Уинстън… — Той спира. Дъхът му пресеква. — Уинстън — продължава с по-тих глас — току-що свърши работа по новите ви ръкавици. — Той ме поглежда в очите. — Искаме ви в екипа си. — Казва ми. — И мога да ви обещая, че ако се борите на наша страна, ще постигнете добри резултати.

— Разбира се — прошепвам аз. Отвръщам на нетрепващия му, тържествен поглед. — Разбира се, че ще ви помогна.

— Чудесно — казва Касъл. — Това е чудесно. — Обляга се в стола си с отнесено изражение и прокарва уморено ръка по лицето си. — Благодаря ви.

— Сър — обажда се Кенджи, — простете за директния въпрос, но ще ми обясните ли, ако обичате, какво, по дяволите, се случва?

Касъл кимва.

— Да — казва той. — Да, да, разбира се. Аз… съжалявам. Имах тежка нощ.

— Какво се е случило? — пита Кенджи с напрегнат глас.

— Той… изпратил ни е съобщение.

— Бащата на Уорнър? — питам аз. — Бащата на Уорнър ни е изпратил съобщение? — Поглеждам към Адам и Кенджи. Адам мига прекалено бързо, а устните му са леко отворени, застинали в смаяно изражение. Кенджи изглежда така, сякаш му се гади.

И мен започва да ме обзема паника.

— Да — отговаря ми Касъл. — Бащата на Уорнър. Иска да се срещнем. Иска… да говори с мен.

Кенджи скача на крака. Всичкият цвят се е изцедил от лицето му.

— Не… сър… това е капан… той не иска да говори с вас, нали знаете, че лъже…

— Взел е четирима от нашите като заложници, Кенджи. Опасявам се, че нямаме друг избор.