Разнищи ме

Девета глава

Устата ми има вкус на смърт.

Успявам да открехна клепачи и веднага усещам как огньовете на ада раздират дясната ми ръка. Увита е в толкова слоеве бинт, че 5-те ми пръста са неподвижни, за което съм благодарна. От изтощение нямам сили дори да заплача.

Примигвам.

Опитвам да се огледам наоколо, но вратът ми е скован.

Нечии пръсти докосват рамото ми и искам да издишам въздуха от дробовете си. Примигвам отново. И отново. Пред очите ми ту се избистря, ту мътнее момичешко лице. Обръщам глава да я видя по-добре и мигам мигам мигам.

— Как се чувстваш? — прошепва тя.

— Добре съм — казвам на петното, но май лъжа. — Коя си ти?

— Аз съм — отвръща тихо тя. Дори без да я виждам ясно, долавям милосърдието в гласа и. — Соня.

Разбира се.

Вероятно и Сара е наблизо. Сигурно съм в медицинското крило.

— Какво стана? — питам аз. — От колко време съм в безсъзнание?

Тя не отговаря на въпросите ми и се чудя дали изобщо ме е чула.

— Соня? — Опитвам да срещна погледа и. — От колко време спя?

— Беше много зле — казва тя. — Тялото ти се нуждаеше от време да…

— Колко време? — Гласът ми спада до шепот.

— Три дни.

Представете си влак, летящ със сто милиона километра в час.

А сега си представете, че ви блъсва право в лицето.

Изправям се в леглото и осъзнавам, че ще повърна.

За щастие, Соня го е предвидила. Една кофа се появява точно навреме, за да изпразня жалкото съдържание на стомаха си в нея, но конвулсиите му продължават в болничната роба, а някой бърше с горещ, влажен плат лицето ми. Парата е толкова топла и успокояваща, че забравям болката за достатъчно дълго, че да забележа другия човек в стаята.

Соня и Сара кръжат край мен, обтривайки с топлите си кърпи голите ми крайници, утешавайки ме с нежни гласове, повтаряйки ми, че ще се оправя, че просто имам нужда от почивка, че най-сетне мога да хапна нещо, че не бива да се тревожа, защото няма нищо тревожно и те ще се погрижат за мен.

Тогава успявам да съсредоточа погледа си.

Забелязвам ръцете им, внимателно облечени в латексови ръкавици, забелязвам иглата на системата, забита във вената ми, забелязвам угриженото им, но и предпазливо поведение… и тогава се досещам какъв е проблемът.

Лечителките не могат да ме докосват.