Разнищи ме

Трийсет и трета глава

90 секунди.

Истинската къща с номер 1542 на улица "Сикамор" е толкова порутена, колкото очаквах да е. Едва се държи права, покривът ѝ стене под тежестта на дългогодишната занемареност. Тримата с Адам и Кенджи се крием зад единия ѝ ъгъл, макар все още да сме невидими. Наоколо няма жив човек и цялата сграда изглежда пуста. Започвам да се питам дали всичко това не е било просто амбициозна шега.

75 секунди.

— Вие, момчета, оставате невидими — казвам на Кенджи и Адам. — Искам да си мисли, че съм дошла сама. Ще се намесите, ако нещо се обърка. Твърде вероятно е появата ви да осуети целия ни план за отрицателно време.

Двамата се смълчават за момент.

— По дяволите! Идеята си я бива — казва Кенджи. — Трябваше аз да се сетя.

Усмихвам се лекичко.

— Добре, пускам те.

— Ей… успех! — казва Кенджи с неочаквано ласкав глас. — Ще сме съвсем наблизо.

— Джулиет…

Гласът на Адам ме изненадва.

Той почти казва нещо, но като че ли размисля в последния момент. Прокашля се.

— Обещай, че ще се пазиш — прошепва.

— Обещавам — казвам на вятъра, борейки се с емоциите си. Не сега. Нямам време за това точно сега. Трябва да се концентрирам.

Затова си поемам дълбока глътка въздух.

Пристъпвам напред.

Пускам Кенджи.

Остават 10 секунди и се мъча да дишам нормално

9

и свиквам цялата си смелост

8

но истината е, че съм уплашена до смърт

7

и нямам представа какво ме очаква зад онази врата

6

и съм почти сигурна, че ще получа инфаркт

5

но вече няма връщане назад

4

защото вече я виждам

3

вратата е точно пред мен

2

остава само да почукам

1

но вратата се отваря преди това.

— О, чудесно — казва той. — Идвате точно навреме.