Разнищи ме

Четирийсет и шеста глава

Време за обяд.

Двамата с Кенджи седим от едната страна на масата, а Адам и Джеймс от другата.

Вече от половин час обсъждаме разговора ми с Уорнър. Естествено, пропуснах да спомена частта за дневника ми, макар че започвам да се питам дали не беше редно. Започвам да се питам и дали не е време да разкрия истината, че Уорнър може да ме докосва. Но погледна ли към Адам, губя решителност. Дори не знам защо Уорнър може да ме докосва. Може би Уорнър е щастливата случайност, за каквато първоначално смятах Адам. Може би всичко това е просто космическа шега за моя сметка.

Още не знам как да постъпя.

Но някак подробностите около разговора ми с Уорнър ми се струват твърде лични, твърде срамни, за да ги споделя. Не искам никой да научава например, че Уорнър ми се е обяснил в любов. Не искам никой да научава, че тефтерчето ми е у него и че го е прочел. Адам е единственият друг човек, който знае за съществуването му, но той поне имаше благоприличието да не нарушава личното ми пространство. Именно той спаси дневника ми от психодиспансера, той ми го върна. Но ме увери, че не го е чел. Каза, че знаел колко лични трябва да са мислите, описани вътре, и не искал да ги чете без разрешение.

Уорнър обаче най-безскрупулно беше претършувал съзнанието ми.

Вече съм толкова по-напрегната край него. Дори мисълта да съм в компанията му опъва нервите ми, кара ме да се чувствам уязвима. Ужасно е, че знае тайните ми. Че познава най-съкровените ми размисли.

Не той трябва да е човекът, знаещ каквото и да било за мен.

Той трябва да е. Онзи от другата страна на масата. Онзи с тъмносините очи и тъмнокестенявата коса, онзи с ръцете, докосвали сърцето ми, тялото ми. Искам го. Винаги ще го искам.

А той не изглежда добре в момента.

Адам е свел глава, свъсил е вежди, сключил е ръце на масата пред себе си. Дори не е докоснал храната си и не е продумал дума, откакто разказах накратко за срещата си с Уорнър. Кенджи е също толкова мълчалив. Всички са малко по-сериозни след битката; загубихме няколко души от Пункт Омега.

Вдишвам дълбоко и правя още един опит.

— Е, какво мислите? — питам ги. — За онова, което каза за Андерсън? — Нарочно не използвам думата "баща", особено около Джеймс. Не знам какво му е разкрил Адам, ако изобщо му е разкрил нещо, а не искам да се бъркам в личните им отношения. Още по-лошото е, че Адам не е проронил и дума по въпроса, откакто се върнахме, а вече минаха 2 дни. — Прав ли е според вас, че на Андерсън и окото му няма да мигне, като научи, че сме го пленили?

Джеймс се размърдва на пейката, оглеждайки ни с присвити очи, докато дъвче храната си, сякаш иска да запамети целия ни разговор.

Адам потрива челото си.

— Това — обажда се накрая — може да се окаже в наша полза.

Кенджи сбърчва вежди, кръстосва ръце и се привежда напред.

— Да. Странно е. Не сме чули нищо от противниковия лагер, а вече минаха повече от четирийсет и осем часа.

— На какво мнение е Касъл? — питам аз.

Кенджи свива рамене.

— Много е напрегнат. Намерихме Иън и Емъри в доста лошо състояние. Май още не са дошли в съзнание, макар че Соня и Сара се трудят неуморно, за да им помогнат. Явно се тревожи, че няма да успеем да си върнем Уинстън и Брендън.

— Може би — намесва се Адам — затишието се дължи на факта, че простреля Андерсън и в двата крака. Може би просто се възстановява.

Едва не се задавям с водата, която току-що съм отпила. Надниквам към Кенджи, за да проверя дали ще поправи Адам, но той дори не трепва. Затова си замълчавам.

Кенджи кима с глава. Казва:

— Вярно. Да. Почти бях забравил за това. — Пауза. — Има логика.

— Прострелял си го в краката? — пита Джеймс, опулил очи срещу Кенджи.

Кенджи се прокашля, но умишлено не поглежда към мен. Чудя се защо ли ме защитава. Защо смята за нужно да скрие истината за случилото се.

— Аха — отговаря накрая и отхапва от храната си.

Адам вдишва дълбоко. Избутва нагоре дългите ръкави на тениската си и изучава с поглед концентричните кръгове, татуирани по ръцете му, военни спомени от някогашния му живот.

— Но защо? — Джеймс се обръща към Кенджи.

— Защо какво, хлапе?

— Защо не го уби? Защо само си го прострелял в краката? Нали уж каза, че бил най-лошият? Причината за всичките ни проблеми?

Кенджи се умълчава за момент. Стиснал е лъжицата си и рови с нея из храната. Накрая я оставя. Махва на Джеймс да дойде на нашата пейка. Аз се плъзвам настрани, за да му направя място.

— Ела тук — казва на Джеймс и го притиска плътно до дясната страна на тялото си. Джеймс прегръща Кенджи през кръста, а той спуска ръка и разрошва косата му.

Нямах представа, че са станали толкова близки.

Все забравям, че тримата са съквартиранти.

— Така. Готов ли си за един урок? — казва Кенджи на Джеймс.

Малкият кимва.

— Слушай сега: Касъл винаги ни учи, че не можем просто да отрежем главата, нали разбираш? — Той се поколебава, събира мислите си. — Убиваме главатаря на лошите и какво? Какво ще постигнем?

— Мир по света — отговаря Джеймс.

— Грешка. Масов хаос. — Кенджи поклаща глава. Потрива върха на носа си. — А хаосът е много по-труден за побеждаване.

— Ами тогава как да победим?

— Хм — казва Кенджи. — Там е въпросът. Можем да отстраним водача на вражеските сили чак когато сме готови за пълен преврат, когато вече имаме нов водач, който да заеме мястото на стария. Народът се нуждае от някого, който да го сплотява, нали така? А ние още нямаме готовност. — Той вдига рамене. — Това трябваше да е атака срещу Уорнър; него ако бяхме отстранили, нямаше да е фатално. Но свалим ли Андерсън, навличаме си тотална анархия из цялата страна. А анархията дава шанс на друг, на някой още по-лош, който да поеме контрола преди нас.

Джеймс казва нещо в отговор, но не го чувам.

Адам се взира в мен.

Втренчва се в мен, без да го прикрива. Не извръща поглед. Не казва нито дума. Погледът му пътува от очите ми към устата ми, задържа се върху устните ми твърде дълго. Накрая го отмества, но само след секунда очите му отново се впиват в моите. По-дълбоко. По-гладно.

Сърцето започва да ме боли.

Наблюдавам напрегнатото движение на гърлото му. Вълнението на гърдите му. Стегнатата му челюст и съвършено неподвижната стойка на тялото му. Не казва нищо, нищичко.

Толкова отчаяно искам да го докосна.

— Тарикат такъв. — Кенджи се киска и клати глава в отговор на нещо, казано от Джеймс. — Много добре знаеш, че нямах това предвид. Както и да е — въздъхва той, — още не сме готови да се справим с такъв калибър безредие. Ще отстраним Андерсън чак когато имаме готовност да поемем властта. Това е единственият правилен подход.

Адам става рязко. Избутва недокоснатата си купа с храна и се прокашля. Поглежда към Кенджи.

— Значи, затова не си го очистил, когато имаше шанса.

Кенджи се почесва неловко по тила.

— Виж какво, човече, ако имах някаква представа, че…

— Забрави — прекъсва го Адам. — Направил си ми услуга.

— Какво искаш да кажеш? — пита Кенджи. — Ей… накъде тръгна…

Но Адам вече се е отдалечил.