Разнищи ме

Петдесет и седма глава

Определено пищя.

Нечии ръце ме вдигат от пода и чувам гласове и звуци, които дори не си правя труда да разпозная, защото знам единствено, че това не се случва наистина, не и на Кенджи, не и на забавния ми, смахнат приятел, чиято усмивка крие толкова тайни, и се изтръгвам от дърпащите ме ръце, и съм сляпа, втурвам се към трапезарията и сто размити лица се сливат с фона, защото онова, което търся, принадлежи на човек с тъмносиньо сако и цял куп расти, вързани на конска опашка.

— Касъл! — изкрещявам. Продължавам да пищя. Паднала съм на пода, не знам кога, но усещам болката в коленете си и не ме е грижа-не ме е грижа-не ме е грижа… — Касъл! Кенджи… той… моля те…

Никога досега не съм виждала Касъл да тича.

Прелита през стаята с нечовешка скорост, подминава ме и изхвърчава в коридора. Всички останали скачат втрещено на крака, някои крещят паникьосано, а аз тръгвам след Касъл, връщам се в тунела и Кенджи още е там. Още е неподвижен. Неподвижен.

Прекалено неподвижен.

— Къде са момичетата? — крещи Касъл. — Някой да доведе момичетата! — Държи главата на Кенджи в скута си, мъчи се да придърпа тежкото му тяло в ръцете си и за пръв път го виждам такъв; не звучеше така дори когато говореше за попадналите ни в плен хора, за кръвожадния план на Андерсън. Оглеждам се наоколо и забелязвам членовете на Пункт Омега с изкривени от болка лица, много от тях вече плачат, вкопчили се едни в други, и чак сега осъзнавам колко сляпа съм била за Кенджи. Чак сега проумявам докъде се простира авторитетът му. Колко държат на него всички околни.

Колко го обичат.

Примигвам и виждам, че Адам е един от петдесетте души, носещи Кенджи, които вече препускат, надяват се на чудо… и някой казва:

— Вече са в медицинското крило! Подготвят му легло!

Настава паническо бягство, всички хукват след тях, мъчейки се да разберат какво е станало, и никой не ме поглежда, никой не отвръща на погледа ми, а аз се отдръпвам, скривам се зад ъгъла в тъмнината. Вкусвам сълзите, стичащи се в устата ми, броя всяка солена капка, защото не разбирам какво се случва, как се случи, как изобщо е възможно, не съм го докосвала, но в следващия момент замръзвам намясто. С прозрението по ръцете ми се образуват ледени висулки.

Не нося ръкавиците си.

Забравила съм ръкавиците си. Толкова бързах да не закъснея, че просто изскочих от банята и забравих ръкавиците си в стаята, и ми се струва нереално, невъзможно да направя подобно нещо, да забравя, да съм отговорна за загубата на още един живот и просто просто просто

Свличам се на пода.

— Джулиет.

Вдигам поглед. Скачам на крака.

Казвам:

— Стой настрана от мен — и цялата се треса, опитвам да преглътна сълзите, но потъвам в себе си, защото осъзнавам, че най-сетне ме спохожда. Най-жестокото наказание. Заслужавам тази болка, заслужавам да живея с мисълта, че съм убила един от най-близките си приятели на света, и ми се иска да се свия на кълбо и да изчезна завинаги. — Махай се…

— Джулиет, моля те — казва Уорнър, приближавайки се. Лицето му е забулено в сянка. Тунелът е съвсем смътно осветен и не знам накъде води. Знам единствено, че не искам да оставам насаме с Уорнър.

Нито сега. Нито когато и да било.

— Казах да не ме доближаваш. — Гласът ми трепери. — Не искам да говоря с теб. Моля те… просто ме остави на мира!

— Не мога просто да те оставя! — отвръща той. — Не и разплакана!

— Най-вероятно няма да разбереш какво ми е — изрепчвам му се аз. — Най-вероятно не би ти пукало, защото ти убиваш хора, без да ти мигне окото!

Той диша тежко. Твърде бързо.

— Какви ги говориш?

— Говоря за Кенджи! — избухвам аз. — Аз му го причиних! Аз съм виновна! Заради мен спорехте с Адам и заради мен Кенджи дойде да ви разтървава, и заради мен… — Гласът ми пресеква веднъж, втори път. — Заради мен сега е мъртъв!

Уорнър ококорва очи.

— Не ставай смешна — казва той. — Кенджи не е мъртъв.

Цялата съм изтъкана от агония.

Ридая заради постъпката си и за това, че няма начин да не е мъртъв, не го ли видя, не помръдваше, аз го убих, а Уорнър е съвършено безмълвен. Не казва и думичка, докато го обстрелвам с отвратителни, ужасни обиди и го обвинявам, че е твърде коравосърдечен да разбере какво е да скърбиш. Дори не осъзнавам, че ме е придърпал в обятията си, докато не усещам, че съм сгушена до гърдите му и не се съпротивлявам. Не се съпротивлявам ни най-малко. Притискам се към него, защото имам нужда от топлината му, искам пак да почувствам силни мъжки ръце около себе си и чак сега започвам да осъзнавам колко бързо съм свикнала да разчитам на лечебната сила на нечия уютна прегръдка.

Колко силно ми е липсвала.

А той не ме пуска. Приглажда косата ми назад, плъзва нежно ръка надолу по гърба ми и чувам как сърцето му тупти в странен, безумен ритъм, твърде ускорен, за да е човешки.

Ръцете му обвиват напълно тялото ми, когато казва:

— Не си го убила, скъпа.

А аз отговарям:

— Май не говорим за една и съща случка.

— Изобщо не разбираш как стоят нещата. С нищо не си го наранила.

Поклащам глава до гърдите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си била ти. Знам го със сигурност.

Отдръпвам се от него. Поглеждам в очите му.

— Откъде знаеш?

— Защото — отговаря той — не ти нарани Кенджи. Аз бях.