Разнищи ме

Дванайсета глава

— Да ти облечем униформата — казва ми Сара.

Въздухът тук, долу, е хладен, дори студен и понякога влажен, зимните ветрове покоряват света над нас с безпощадната си мощ. Усещам хладината дори през униформата си, особено рано сутрин, особено сега. Соня и Сара ми помагат да съблека болничната роба и да нахлузя обичайното си облекло, а аз треперя. Чак когато закопчават ципа, материята започва да задържа телесната ми температура, но още съм толкова немощна от дългия престой в леглото, че едва стоя на краката си.

— Наистина нямам нужда от инвалидна количка — обяснявам на Сара за трети път. — Благодаря ти, наистина… аз… признателна съм ти — изпелтечвам, — но трябва да пораздвижа кръвта в краката си. Трябва да си върна силите. — Трябва да съм силна.

Касъл и Адам ме чакат в стаята ми.

Соня ми каза, че докато към говорела с Кенджи, двете със Сара отишли да уведомят Касъл, че съм се събудила. И така. Вече са там. Чакат ме. В стаята, където си съжителствам със Соня и Сара. И толкова се боя от предстоящото, че не е изключено най-случайно да забравя пътя до стаята си. Защото имам основание да вярвам, че онова, което ще чуя, няма да ми хареса.

— Не можеш да стигнеш сама до стаята — казва Сара. — Та ти едва стоиш на…

— Добре съм — настоявам аз. Опитвам да се усмихна. — Наистина. Би трябвало да се справя, стига да се придържам по-близо до стената. Сигурна съм, че ще се съвзема веднага щом се пораздвижа.

Соня и Сара се споглеждат, после изучават внимателно лицето ми.

— Как е ръката ти? — питат ме в един глас.

— Добре — отговарям аз, този път по-искрено. — Чувствам я доста по-добре. Наистина. Страшно много ви благодаря.

Раните са почти заздравели и вече дори мога да мърдам пръстите си. Оглеждам новата по-тънка превръзка върху кокалчетата ми. Момичетата ми обясниха, че съм пострадала главно вътрешно, явно съм контузила невидимата кост от тялото ми, отговорна за проклятието дарбата ми.

— Добре. Да вървим — казва Сара, клатейки глава. — Ще те съпроводим до стаята.

— Не… моля ви… няма нужда… — опитвам да възразя, но те вече са хванали ръцете ми, а аз съм твърде слаба да се измъкна. — Безсмислено е…

— Глупости — отвръщат ми в хор.

— Не искам да ви ангажирам с…

— Глупости — прекъсват ме отново в хор.

— Наистина няма… — Но те вече ме извеждат от стаята и тръгваме надолу по коридора, а аз куцукам между тях. — Заклевам ви се, добре съм. — Казвам им. — Сериозно.

Соня и Сара се споглеждат многозначително, после ми се усмихват с типичната си приветливост, но помежду ни се спуска неловка тишина, докато вървим по коридорите. Подминават ни разни хора и аз веднага свеждам глава. Точно в момента не искам да срещам ничий поглед. Мога само да гадая какво са подочули за изблика ми. Знам само, че съм успяла да потвърдя най-лошите им страхове за мен.

— Боят се от теб само защото не те познават — казва ми тихо Сара.

— Така е — добавя Соня. — Ние те познаваме съвсем бегло, а мислим, че си страхотна.

Усещам, че почервенявам като домат, и се чудя защо ли срамът винаги е като ледена вода във вените ми. Имам чувството, че всичките ми вътрешности замръзват, макар и кожата ми да гори, гори.

Мразя го.

Мразя това чувство.

Соня и Сара спират внезапно.

— Пристигнахме — обявяват в един глас.

Вдигам очи и виждам, че сме пред вратата на стаята ни. Опитвам да се отскубна от хватката им, но те ме спират. Настояват да останат с мен, докато не се уверят, че съм влязла вътре безпроблемно.

Затова оставам с тях.

И почуквам на собствената си врата, понеже не знам как другояче да постъпя.

Веднъж.

Два пъти.

Изчаквам няколко секунди, само няколко мига, преди съдбата да ми отвори, преди да усетя с пълна мощ присъствието на Соня и Сара. Двете ми отвръщат с усмивки, предвидени да ме окуражат, да ме поощрят, да ми дадат опора. Опитват да ми предадат от силата си, защото знаят, че ме чакат тежки мигове.

И тази мисъл ме ощастливява.

Макар и мимолетно.

Защото вече мога да си представя какво е да имаш приятели.

— Госпожице Ферърс.

Касъл отваря вратата, колкото да видя лицето му. Кимва ми. Свежда поглед към контузената ми ръка. Вдига го към очите ми.

— Много добре — казва главно на себе си. — Добре, добре. Радвам се да видя, че се възстановявате.

— Да — скалъпвам аз. — Аз… б-благодаря ви и…

— Момичета — поздравява той Соня и Сара. Удостоява ги със слънчева, сърдечна усмивка. — Благодаря ви за грижите. Поемам щафетата.

Те кимват. Стисват ръцете ми по веднъж, преди да ме пуснат, и аз се олюлявам само за секунда, преди да стъпя здраво на земята.

— Добре съм — казвам им, когато се спускат да ме хванат. — Ще се оправя.

Те кимват отново. Помахват леко, после се оттеглят.

— Заповядайте, влезте — обръща се към мен Касъл.

И аз влизам след него.