Разнищи ме

Шейсет и трета глава

Закуската е същинско изпитание.

Уорнър е изчезнал, оставяйки следа от хаос след себе си.

Никой не знае как е избягал, как е успял да излезе от стаята си и да се измъкне от базата и всички обвиняват Касъл. Всички смятат, че е постъпил глупаво, доверявайки се на Уорнър, давайки му шанс, вземайки го за променен човек.

Гняв е слаба дума за агресията, развихрила се наоколо.

Но нямам намерение да съобщавам на съжителите си, че Уорнър е излязъл от стаята си още снощи. Нямам намерение да ги увещавам, че навярно не му е било много трудно да намери изхода. Няма да им обяснявам, че далеч не е плиткоумен.

Сигурна съм, че му се е видяло лесна работа. Сигурна съм, че най-спокойно се е промъкнал покрай стражите.

Тази сутрин всички са готови за бой, но не за правилната кауза. Искат да извият врата на Уорнър: първо, заради деянията му и второ, защото е предал доверието им. А още по-плашещото е, че всички се опасяват да не изнесе важна информация. Нямам представа какво е успял да научи за това място, преди да си тръгне, но от тук нататък не ни чака нищо хубаво.

Никой не е докоснал закуската си.

Всички сме екипирани, въоръжени, готови да посрещнем вероятно мигновената си смърт, а аз съм малко повече от напълно вцепенена. Изтормозени и възбудени, сърцето и умът ми не ми дадоха да мигна снощи и сега не чувствам крайниците си, не усещам вкуса на храната, която не пипвам, и мислите ми са разпилени, не мога да се концентрирам върху настоящата ситуация. Съзнанието ми се задържа единствено върху мисълта за всички бъдещи жертви и устните на Уорнър по врата ми, ръцете му върху тялото ми, болката и страстта в очите му и многото начини, по които мога да умра днес. Не спирам да мисля как Уорнър ме докосва, целува ме, изтезава ме със сърцето си Адам седи до мен в пълно неведение за постъпката ми.

Но вероятно всичко това ще е безсмислено след днешния ден.

Може би ще ме убият и може би всичката агония на изминалите 17 години ще се окаже напразна. Може би просто ще хвръкна от ръба на земята, ще се загубя завинаги и всичките ми младежки суетни ще се окажат просто нелепи приумици, а от тях ще остане само смехотворен спомен.

Но пък може и да оцелея.

Може да оцелея и да ми се наложи да посрещна последиците от действията си. Да спра да се самозалъгвам; да взема окончателно решение.

Трябва да приема факта, че се боря с чувствата си към човек, който най-безскрупулно убива живи същества. Трябва да се замисля върху вероятността наистина да се превръщам в чудовище. В окаяно, себично създание, загрижено единствено за собственото си добруване.

Може би Уорнър е бил прав.

Може би двамата сме си лика-прилика.

Почти всички са се изнизали от трапезарията. Хората се сбогуват със старите и младите, оставащи в базата. Преди малко Джеймс и Адам си взеха дълго довиждане. С Адам трябва да потеглим след десетина минути.

— Гръм да ме удари. Кой е умрял?

Завъртам се към познатия ми глас. Кенджи е на крака. Дошъл е в трапезарията. Стои до масата ни и изглежда така, сякаш всеки момент ще се сгромоляса, но поне е в съзнание. Жив е.

Диша.

— Дявол да ме вземе — ококорва се Адам. — Дявол да ме вземе.

— И аз се радвам да те видя, Кент. — Устата на Кенджи е извита в крива усмивка. Кимва ми с глава. — Готова ли си да сриташ малко задници днес?

Нахвърлям му се.

— ЕЙ… еха… благодаря, да… много… ъм… — Прокашля се. Опитва да ми се измъкне и аз изтръпвам, отдръпвам се назад. Цялата ми кожа е покрита, с изключение на лицето; нося ръкавиците си и металните си предпазители за кокалчета, а униформата ми е закопчана чак до врата. Обикновено Кенджи не страни от мен. — Ох, ами май е най-добре да не ме докосваш известно време, става ли? — Кенджи опитва да се усмихне, да придаде на думите си шеговит тон, но усещам тежестта им, напрежението и късчето страх, което така се старае да прикрие. — Още не съм много стабилен на краката си.

Чувствам как кръвта напуска тялото ми, карайки коленете ми да омекнат. Имам нужда да седна.

— Не го направи тя — казва Адам. — Сам знаеш, че дори не те докосна.

— Всъщност не знам нищо подобно — отвръща Кенджи. — Пък и не съм тръгнал да я обвинявам… просто казвам, че може би е способна да прехвърля силата си на друг, без дори да го подозира, ясно? Защото като че ли нямаме други обяснения за случилото се снощи. Определено не беше ти. — Казва той на Адам. — Пък и знае ли се, мамка му. Нищо чудно да е чист късмет, че Уорнър може да докосва Джулиет. Още не знаем нищо за него. — Пауза. Озърта се наоколо. — Нали така? Освен ако Уорнър не е извадил някой магически заек от задника си, докато аз бях зает да съм умрял снощи?

Адам свъсва вежди. Аз не продумвам.

— Ясно — казва Кенджи. — Така си и мислех. Е. Май е най-добре да спазвам дистанция, освен ако ситуацията не налага друго. — Той се обръща към мен. — Нали? Ама без да се засягаш. Така де, едва не хвърлих топа. Струва ми се, че заслужавам поне това.

Едва чувам собствения си глас, когато отговарям:

— Да, разбира се. — Опитвам да се засмея. Опитвам да проумея защо не им казвам за Уорнър. Защо продължавам да го защитавам. Навярно защото и аз съм не по-малко виновна от него самия.

— Та както и да е — казва Кенджи. — Кога тръгваме?

— Ти да не откачи? — пита го Адам. — Никъде няма да ходиш.

— Глупости.

— Едва стоиш прав! — изтъква Адам.

И наистина е така. Кенджи съвсем очевидно се обляга на масата за опора.

— Предпочитам да умра на бойното поле, вместо да стоя тук като кретен.

— Кенджи…

— Ей — прекъсва ме той. — Едно много приказливо пиленце ми каза, че Уорнър се омел оттук снощи. Как е станало?

Адам издава причудлив звук. Не точно смях.

— Да — отвръща. — Кой знае как се е измъкнал. Още от самото начало ми се стори глупаво да го вземаме за заложник. А още по-глупаво беше да му се доверяваме.

— Значи, първо хулиш моята идея, а после и тази на Касъл, а? — Кенджи е вирнал едната си вежда.

— И двамата взехте неразумни решения — казва Адам. — И сега ще трябва да си платим за това.

— А откъде да знам, че Андерсън най-спокойно ще остави собствения си син да гние в ада?

Адам се сепва и Кенджи отстъпва.

— Опа, грешка… съжалявам, братле… не исках да прозвучи така…

— Забрави — прекъсва го Адам. Лицето му внезапно се вкаменява, изстива, затваря се. — Май е най-добре да се връщаш в медицинското крило. Потегляме всеки момент.

— Няма да ходя никъде другаде освен вън оттук.

— Кенджи, моля те…

— Ъ-ъ.

— Държиш се незряло. Това не е шега — казвам му аз. — Кой знае колко хора ще загубят живота си днес.

Но той ми отвръща със смях. Гледа ме, сякаш съм се изказала със спотаен хумор.

— Прощавай, да не би да поучаваш мен за законите на войната? — Той поклаща глава. — Може би забравяш, че съм бил войник от армията на Уорнър? Имаш ли някаква представа на колко страхотии сме се нагледали? — Махва към Адам и към себе си. — Отлично знам какво да очаквам днес. Уорнър беше умопомрачен. Ако Андерсън е дори два пъти по-зъл от сина си, значи, ни предстои да се гмурнем в същинска кървава баня. Не мога да ви оставя да се оправяте сами.

Но мислите ми се вкопчват в едно от изреченията му. В една дума. Не мога да не попитам.

— Наистина ли беше чак толкова зъл?

— Кой? — пули се насреща ми Кенджи.

— Уорнър. Наистина ли е бил толкова безмилостен?

Кенджи се изсмива на глас. Изсмива се още по-силно. Превива се надве. Направо хрипти, когато казва:

— Безмилостен? Джулиет, този е пълен ненормалник. Животно. Едва ли знае какво е да си човек. Ако съществува ад, съм готов да се обзаложа, че е бил създаден специално за него.

Толкова ми е трудно да извадя меча, забит в корема ми.

Забързани стъпки.

Обръщам се.

Планът беше да се изнижем през тунелите в колона по един, за да няма безредици при излизането ни от подземния свят. Тримата с Кенджи и Адам сме единствените бойци, които още не са се присъединили към ротата ни.

Ставаме на крака.

— А знае ли Касъл какво възнамеряваш да направиш? — пита Адам. — Не смятам, че ще му допадне идеята да излизаш навън още днес.

— Касъл иска да съм щастлив — отговаря сериозно Кенджи. — А няма да съм щастлив, ако остана тук. Чака ме работа. Чакат ме хора в беда. Дами за омайване. Той би уважил решението ми.

— Ами всички останали? — питам го аз. — Всички така се притесниха за теб… срещал ли си се с някого изобщо? Поне колкото да ги успокоиш, че си добре?

— Ъ-ъ — отговаря Кенджи. — Сигурно ще подивеят, ако ме видят да излизам. Затова реших да си мълча. Не искам да плаша хората. А Соня и Сара… клетичките, направо са припаднали. По моя вина са грохнали от умора, но не смятат да се отказват от боя. Искат да участват, въпреки че ще затънат до гуша в работа след сблъсъка ни с армията на Андерсън. Опитах да ги разубедя, но понякога са такива инати. Трябва да си пазят силите — казва той, — а вече са пропилели твърде много по мен.

— Не са ги пропилели… — опитвам да му кажа.

— Както и да ееее — повтаря Кенджи. — Хайде да потегляме вече. Знам, че ти гориш от желание да заловиш Андерсън — обръща се към Адам, — но аз лично искам Уорнър да ми падне в ръчичките. Един куршум в главата на това безполезно лайно и край.

Нещо ме блъсва толкова силно в стомаха, че очаквам всеки момент да повърна. Пред очите ми танцуват точки, с мъка се задържам на крака, опитвам да не си представям Уорнър мъртъв, сгърчен на земята, облян в червено.

— Ей, добре ли си? — издърпва ме настрана Адам. Оглежда внимателно лицето ми. Очите му са някак сближени, присвити от тревога.

— Нищо ми няма — излъгвам го аз. Кимвам твърде много пъти. Поклащам глава веднъж-два пъти. — Просто не можах да се наспя снощи, но иначе съм добре.

Той се поколебава.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — лъжа го отново. Пауза. Сграбчвам тениската му. — Моля те, пази се днес, чу ли?

Той въздъхва тежко. Кимва веднъж.

— Да. Ти също.

— Да вървим, да вървим, да вървим! — прекъсва ни Кенджи. — Днес е сетният ни ден, госпожици.

Адам го бутва. Лекичко.

— Така значи, малтретираш сакатото хлапе, а? — Кенджи запазва равновесие и блъсва Адам в ръката. — Задръж яростта си за бойното поле, братле. Ще ти трябва.

Оглушителна свирка проехтява в далечината.

Време е да потегляме.