Разнищи ме

Трийсет и втора глава

— Изчакайте тук.

Кенджи ни казва да залегнем, а той самият надниква през малката вратичка. Вече е невидим, тялото му се слива с околната среда. Чакаме да ни каже дали е безопасно да излезем на повърхността.

Двамата с Адам сме абсолютно олицетворение на мълчанието.

Твърде притеснена съм да говоря.

Твърде притеснена да мисля.

Ще се справя, ще се справим, нямаме друг избор освен да се справим — само това си повтарям.

— Да вървим — гласът на Кенджи идва от горе. С Адам изкачваме последните стъпала на стълбата. Използваме един от резервните изходи на базата; по думите на Касъл за него знаят само 7 души. Вземаме колкото е възможно повече предпазни мерки.

С Адам успяваме да изпълзим изпод земята и незабавно усещам студа и как ръката на Кенджи обгръща кръста ми. Студ-студ-студ. Пронизва въздуха сякаш с 1000 тънки ножа, разсичайки кожите ни. Поглеждам към краката си и не виждам нищо друго, освен едва доловим отблясък на мястото, където би трябвало да са ботите ми. Размърдвам пръсти пред лицето си.

Нищо.

Оглеждам се наоколо.

Адам го няма и Кенджи го няма, с изключение на невидимата му ръка върху кръста ми.

Получи се. Адам успя. Толкова съм облекчена, че ми иде да запея.

— Чувате ли ме? — прошепвам аз, доволна, че никой не може да види усмивката ми.

— Аха.

— Да, тук съм — казва Адам.

— Браво, Кент — похвалва го Кенджи. — Знам, че не ти е лесно.

— Всичко е наред — казва Адам. — Добре съм. Да вървим.

— Дадено.

Движим се във верига.

Кенджи е между мен и Адам и всички сме хванати за ръце, докато Кенджи ни води през запустялата местност. Нямам представа къде се намираме и започвам да осъзнавам колко рядко имам такава информация. Този свят все още ми е толкова чужд, толкова нов. Фактът, че прекарах толкова време в изолация, докато планетата е рухвала, се оказва пагубен за ориентацията ми.

Колкото повече се отдалечаваме от базата, толкова повече се приближаваме до главното шосе и комплексите, разположени на около километър оттук. Вече виждам квадратните форми на стоманените им здания.

Кенджи спира рязко.

Не казва нищо.

— Защо спираш? — питам аз.

Кенджи ми изшътква.

— Чувате ли?

— Кое?

Адам вдишва напрегнато.

— Мамка му! Някой идва.

— Танк — пояснява Кенджи.

— Повече от един — добавя Адам.

— Тогава защо стоим тук…

— Чакай, Джулиет, задръж за секунда…

Тогава виждам за какво говорят. Цяло шествие от танкове по главния път. Преброявам 6.

Кенджи изстрелва поредица от ругатни под носа си.

— Какво има? — питам аз. — Какъв е проблемът?

— Имаше само една причина Уорнър да ни нареди да изкараме повече от два танка едновременно — обяснява Адам.

— Чакай малко…

— Готвят се за битка.

Аз ахвам.

— Досетил се е — обявява Кенджи. — Проклятие! Естествено, че се е досетил. Касъл беше прав. Знае, че водим подкрепления. Мамка му!

— Колко е часът, Кенджи?

— Имаме около четирийсет и пет минути.

— Тогава да вървим — казвам му. — Нямаме време да се тревожим какво ще се случи след това. Касъл е подготвен, очаква нещо такова. Ще се справим. Но ако не стигнем до онази къща навреме, Уинстън и Брендън, както и всички останали могат да умрат днес.

— Ние можем да умрем днес — натъртва той.

— Да — съгласявам се аз. — Това също.

Вече препускаме по улиците. Бързаме. Прелитаме през едно сечище към някакво подобие на цивилизация и тогава ги виждам за пръв път: жалките останки от една болезнено позната вселена. Малки квадратни къщички с малки квадратни дворчета, пълни с диви бурени, гниещи на вятъра. Мъртвата трева скърца под краката ни, заледена и отблъскващо твърда. Отброяваме къщите.

1542.

Трябва да е тази. Няма как да я пропусне човек.

Тя е единствената къща на цялата улица, която изглежда обитавана. Боята е прясна, чиста, с красив тюркоазен цвят. Малко стълбище води към предната веранда, където виждам 2 бели ратанови люлеещи се стола и огромен градински сандък, пълен с непознати ми яркосини цветя. Забелязвам гумена изтривалка, вятърни камбанки, окачени на една дървена греда, глинени саксии и малка лопатка, закътана в единия ъгъл. Всичко-всичко-всичко, което не можем да имаме вече.

Някой живее тук.

Не е възможно това място да съществува.

Влача Кенджи и Адам към къщата, обзета от силни емоции, почти забравила, че вече не ни е позволено да живеем в този стар, красив свят.

Някой ме дърпа назад.

— Не е това — казва Кенджи. — Улицата е друга. Мамка му! Улицата е друга… трябва да сме две улици по-надолу…

— Но тази къща… тя е… виж, Кенджи, някой живее вътре…

— Никой не живее вътре — казва той. — Някой вероятно се опитва да ни заблуди… даже съм готов да се обзаложа, че е тъпкана с експлозиви. Вероятно е капан за смелчаци, дръзнали да прекрачат границата на нерегулираната територия. Хайде — дръпва ръката ми отново, — трябва да побързаме. Имаме само седем минути!

Но въпреки че тичаме напред, аз съм обърнала поглед назад в очакване да зърна поне някаква следа от живот, как някой излиза да провери пощенската кутия, да види как някоя птица прелита наблизо.

И може би си въобразявам.

Може би полудявам.

Но мога да се закълна, че виждам как пердето на един от горните прозорци помръдва.