Разнищи ме

Двайсет и първа глава

Не помръдвам.

— Сега ще те пусна, разбра ли? Искам да ме хванеш за ръката.

Пресягам се, без да поглеждам надолу, и усещам как облечените ни в ръкавици ръце се сключват. Кенджи отлепя длан от лицето ми.

— Акъла ли си загуби? — пита ме той, но аз продължавам да се взирам в Уорнър. Уорнър, който в момента се озърта наоколо, сякаш току-що е видял призрак, мига и търка очите си, сякаш не знае къде се намира, гледа към кучето, сякаш си мисли, че малкото животно го е омагьосало. Вкопчва пръсти в русата си коса, разваляйки съвършената и прическа, и закрачва нанякъде така бързо, че очите ми не успяват да го проследят.

— Какво ти става, по дяволите? — пита ме Кенджи. — Слушаш ли ме изобщо? Откачи ли?

— Какво направи току-що? Защо той… о, боже мой — възкликвам аз, поглеждайки към собственото си тяло.

Напълно невидимо е.

— Пак заповядай — озъбва ми се Кенджи, влачейки ме надалеч от комплекса. — И говори по-тихо. Това, че си невидима, не значи, че околните не могат да те чуят.

— И това ли можеш да правиш? — Опитвам да намеря лицето му, но имам чувството, че говоря на вятъра.

— Аха… вика му се разширяване на диапазона. Не ти ли го е изяснил вече Касъл? — пита ме той, като претупва обяснението, за да се върне към мъмренето. — Не всички го умеят… все пак не всички способности са еднакви, но може би, ако спреш да бъдеш такава шматка, поне колкото да не умреш, някой ден ще те науча.

— Върнал си се за мен — казвам аз и се мъча да поддържам бързото му темпо, без въобще да се засягам от гнева му. — Защо се върна за мен?

— Защото си шматка — отговаря той.

— Знам. Съжалявам. Не можах да се сдържа.

— Е, другия път гледай да се сдържиш — казва сърдито, дърпайки ме за ръката. — Ще трябва да тичаме, за да наваксаме за всичкото загубено от твоя милост време.

— Защо се върна, Кенджи? — питам го отново, необезсърчена от обвиненията му. — Как разбра, че още съм тук?

— Наблюдавах те — казва той.

— Какво? Как така…

— Наблюдавам те — изстрелва нервно той. — Това ми е работата. Правя го още от самото начало. Постъпих в армията на Уорнър единствено и само заради теб. За това ме изпрати Касъл. Ти беше мисията ми. — Гласът му е насечен, забързан, равнодушен. — Вече ти обясних.

— Чакай малко, как така ме "наблюдаваш"? — учудвам се и дръпвам невидимата му ръка, за да го накарам да забави крачка. — Следиш ли ме? Дори сега? Дори в Пункт Омега?

Той не отговаря веднага. Накрая проговаря с осезаемо нежелание.

— Нещо такова.

— Но защо? Нали съм тук. Мисията ти е приключила, нали така?

— Вече говорихме по въпроса — казва той. — Помниш ли? Касъл държеше да се грижа за теб. Каза ми да те наглеждам, нищо особено, просто, сещаш се, да следя за евентуални истерии и разни подобни неща. — Чувам въздишката му. — Преживяла си много. Просто се тревожи за теб. Особено сега, след случилото се. Не изглеждаш добре. Изглеждаш така, сякаш ти се иска да се хвърлиш под някой танк.

— Никога не бих направила подобно нещо — казвам му и се питам дали казвам истината.

— Е — казва той. — Хубаво. Все тая. Просто изтъквам очевидното. Имаш само два режима на действие: или си в меланхолия, или се натискаш с Адам. А да ти кажа, предпочитам меланхолията…

— Кенджи! — Почти изтръгвам ръката си от неговата. Хватката му се затяга около пръстите ми.

— Не ме пускай — изрепчва ми се отново. — Пуснеш ли ме, връзката се прекъсва. — Кенджи ме влачи през едно сечище. Вече сме достатъчно далеч от комплексите, за да не ни чуят, но и твърде далеч от мястото на срещата, за да сме в безопасност. За щастие, снегът не е толкова лепкав, че да оставяме следи в него.

— Не мога да повярвам, че си ни шпионирал!

— Не те шпионирам, ясно ли е? Мамка му! Успокой се. Да му се не види, и двамата трябва да се успокоите. Адам вече ми натри носа по тоя въпрос…

— Моля? — Усещам как парчетата от пъзела най-сетне започват да се подреждат. — Затова ли се държа зле с теб миналата седмица на закуска?

Кенджи забавя леко темпото. Поема си дълбока, дълга глътка въздух.

— Скимнало му беше, че… сещаш се… че се възползвам от ситуацията. — Произнася думата "възползвам", сякаш е странна, мръсна. — Мисли си, че се правя невидим само за да те гледам гола или нещо такова. Виж какво… дори не знам защо се държа така. Просто си върша работата.

— Но… не го правиш, нали? Не се опитваш да ме видиш гола?

Кенджи изсумтява, изсмива се сподавено.

— Чуй ме сега, Джулиет — казва през смях. — Не съм сляп, ясно? На чисто физическо ниво… да, доста си сексапилна. А и униформата, с която се разкарваш, хич не вреди на имиджа ти. Но дори да я нямаше тая работа с "пипна ли те, мъртъв си", определено не си мой тип. А още по-важното е, че не съм някой перверзен задник. — Добавя той. — Гледам сериозно на работата си. Помагам с каквото мога на света и ми се ще да вярвам, че хората ме уважават заради това. Но другарчето ти Адам е леко заслепено от собствените си гащи, за да разсъждава логично. Може би е добра идея да направиш нещо по въпроса.

Свеждам поглед. Замислям се за момент. После казвам:

— Май вече няма смисъл да се тревожиш за това.

— О, по дяволите! — въздъхва Кенджи, сякаш се ядосва, задето трябва да слуша за несгодите на любовния ми живот. — Май сам влязох в капана, а?

— Да вървим, Кенджи. Не е нужно да го обсъждаме.

Нервна въздишка.

— Не че не ми пука какво преживяваш — казва той. — Не си мисли, че искам да те гледам депресирана. Просто животът ни и бездруго е достатъчно объркан. — Изрича с напрегнат глас. — И ми писна да те гледам постоянно затворена в собствения ти малък свят. Държиш се така, сякаш всичко това, цялата ни кауза, е просто игра. Не ни възприемаш насериозно…

— Какво? — прекъсвам го аз. — Не е вярно, съвсем насериозно ви възприемам…

— Глупости. — От гърлото му се изтръгва кратък, остър, гневен смях. — По цял ден кибичиш и разсъждаваш върху чувствата си. Имаш проблеми. Жива да те оплаче човек… — Казва той. — Родителите ти те мразят и колкото и да е ужасно, трябва да носиш ръкавици до края на живота си, защото убиваш хора с допира си. На кого му дреме? — Дишането му е толкова тежко, че го чувам. — Мен ако питаш, имаш храна в стомаха си и дрехи на гърба си, както и място, където да пикаеш на спокойствие, когато ти скимне. Аз на тези неща не им викам проблеми. Викам им царски живот. И много бих се радвал, ако вземеш най-сетне да пораснеш и да спреш да мрънкаш, сякаш светът се е изакал на последното ти руло тоалетна хартия. Защото е глупаво. — Заявява той, неспособен да овладее гнева си. — Глупаво е и неблагодарно от твоя страна. Нямаш никаква представа как живеят всички останали по света. Нямаш си представа, Джулиет. И май хич не те е грижа.

Преглъщам тежко.

— Виж сега, опитвам се — казва той — да ти дам шанс да оправиш нещата. Постоянно ти предлагам възможности да се промениш. Да обърнеш гръб на тъжното момиченце, което си била някога, на онова, с което до ден-днешен отказваш да се разделиш, и да се вземеш в ръце. Спри да се оплакваш. Спри да седиш сама в тъмното и да отброяваш всичките си чувства на тъга и самота. Събуди се най-накрая. — Казва той. — Не си единственият човек на земята, на когото не му се става от леглото сутрин. Не си единствената със семейни проблеми и скапано ДНК. Вече можеш да си каквато си пожелаеш. Не живееш с проклетите си родители. Не си в проклетата лудница и не си личното експериментче на проклетия Уорнър. Затова решавай. — Казва ми той. — Направи избора си и престани да губиш времето на всички. Престани да губиш собственото си време. Става ли?

Срам облива всеки сантиметър от тялото ми.

Горещината е проникнала чак до най-дълбоката ми точка и сега ме прогаря отвътре. Страхувам се, толкова се страхувам да прозра истината в думите му.

— Да вървим — подканя ме той с малко по-ласкав глас. — Ще трябва да потичаме.

И аз кимвам, макар и да знам, че не може да ме види.

Кимам и кимам, и кимам, и толкова се радвам, че никой не вижда лицето ми в момента.