Разнищи ме

Петдесет и четвърта глава

Стражите ме пускат в стаята на Уорнър, без да отронят и дума.

Очите ми се стрелкат из почти изпразненото от мебели помещение, сърцето ми тупти лудо, юмруците ми са стиснати, кръвта ми препуска-препуска-препуска из вените. Нещо не е наред. Случило се е нещо. Уорнър си беше съвсем добре, когато го оставих снощи, и не мога да си представя какво би го подтикнало да обезумее така, но съм уплашена.

Някой му е донесъл стол. Сега вече ми става ясно как е успял да изкриви стоманената врата. Не е трябвало да му дават стол.

Уорнър седи в него с гръб към мен. От мястото си виждам само главата му.

— Върна се — казва той.

— Разбира се, че ще се върна — казвам му, пристъпвайки към него. — Какво има? Станало ли е нещо?

Той се засмива. Прокарва ръка през косата си. Вдига поглед към тавана.

— Какво е станало? — Вече съм истински разтревожена. — Да не би… случило ли ти се е нещо? Добре ли си?

— Трябва да се махна оттук — казва той. — Трябва да ме пуснат. Не мога да стоя тук повече.

— Уорнър…

— Знаеш ли какво ми каза той? Обясни ли ти какво ми каза?

Мълчание.

— Тази сутрин просто влезе в стаята ми. Влезе най-спокойно и заяви, че искал да говори с мен. — Уорнър се изсмива отново, гръмко, прекалено гръмко. Поклаща глава. — Каза ми, че съм можел да се променя. Каза, че имало шанс да притежавам дарба като всички останали тук… че не е изключено да имам свръхестествени способности. Каза, че съм можел да бъда различен, скъпа. Вярвал, че мога да бъда различен, стига да го пожелая.

Касъл му е казал.

Уорнър става, но не се обръща към мен напълно; без тениска е. Този път като че ли не му пречи, че виждам белезите по гърба му, думата ПЛАМНИ, татуирана на кръста му. Косата му е чорлава, несресана, пада върху лицето му; ципът на панталоните му е закопчан, но не и копчето, и за пръв път го виждам толкова неспретнат. Протяга ръце напред и опира длани в каменната стена; тялото му е извито, главата му — сведена като за молитва. Цялата му фигура е напрегната, стегната, мускулите отдолу опъват кожата му. Дрехите му са струпани на пода, дюшекът му е по средата на стаята, а столът, върху който седеше, е обърнат към стената, към нищото, и осъзнавам, че Уорнър е започнал да губи разсъдъка си в този затвор.

— Можеш ли да повярваш? — пита ме той, без да поглежда към мен. — Въобразява си, че мога просто да се събудя различен една сутрин. Да пея радостни песни и да раздавам пари на бедните, да искам прошка от света за злодеянията си. На теб струва ли ти се възможно? Мислиш ли, че мога да се променя?

Най-накрая се обръща към мен и очите му се смеят, очите му са като смарагди, лъщящи на светлината на залязващото слънце, и устата му потрепва, едва сдържайки усмивката си.

— Мислиш ли, че мога да съм различен? — Прави няколко стъпки към мен и не знам защо дишането ми се повлиява. Защо не мога да намеря устата си. — Зададох ти съвсем елементарен въпрос. — Казва той и стои точно пред мен, а аз дори не знам как се е озовал тук. Продължава да ме гледа с устремени очи, едновременно смущаващи, искрящи, пламтящи от нещо, което едва ли някога ще мога да назова.

Сърцето ми не иска да се укроти, не спира да подскача, подскача, подскача…

— Кажи ми, Джулиет. Изгарям от желание да узная какво мислиш за мен.

— Защо? — Едва доловим шепот, предназначен да ми спечели поне малко време.

Устните на Уорнър трепват нагоре и се разтягат в усмивка, после се отварят леко, но само колкото да разлеят по лицето му странно, любопитно изражение, което обсебва и очите му. Не отговаря. Не казва нито дума. Просто се доближава до мен, изучавайки ме с поглед, а аз замръзвам намясто и устата ми е пълна със секундите му на мълчание, и се боря с всеки атом в тялото си, с всяка глупава клетка в организма си, защото усещам колко ме привлича.

О...

Боже.

Адски силно ме привлича.

Чувството ми за вина расте главоломно, загнездва се в костите ми, прекършва ме надве. То е кабел, усукан около гърлото ми, гъсеница, пълзяща по стомаха ми. То е нощта и полунощието, и сумракът на нерешимостта. То е съвкупността от многото тайни, които вече не ми принадлежат.

Защо не се съпротивлявам?

Аз съм ужасен човек.

И като че ли той вижда мислите ми, сякаш усеща промяната, обладала съзнанието ми, защото внезапно започвам да го чувствам различен. Буйството му стихва, очите му стават по-дълбоки, угрижени, нежни, устните му са меки, все още леко отворени, и въздухът в стаята е твърде нагнетен, пълен с памук, и усещам как кръвта препуска из главата ми, разбива се във всеки мислещ дял от мозъка ми.

Ще ми се някой да можеше да ми напомни как се диша.

— Защо не искаш да отговориш на въпроса ми? — Вглежда се така надълбоко в очите ми, че не знам как не се огъвам под пламъка им, и точно в този момент осъзнавам, че всичко в него е пламенно. Няма и капка смиреност, отблъсква всеки анализ. Прекомерен е. Всичко в него е прекомерно. Емоциите му, действията му, гневът му, агресията му.

Любовта му.

Опасен е, наелектризиран, неудържим. Тялото му кипи от енергия, толкова необуздана, че се долавя дори когато е спокоен. Има си свое присъствие.

Но нещо ми всени учудващата, плашеща вяра в истинската същност на Уорнър, в човека, в когото е способен да се превърне. Искам да открия 19-годишното момче, хранещо улични кучета. Искам да повярвам в момчето с мъчително детство и баща насилник. Искам да го разбера. Искам да го разнищя.

Искам да повярвам, че е повече от калъпа, в който е бил принуден да израсне.

— Мисля, че си способен да се промениш — чувам се да отговарям. — Всеки е способен.

И той се усмихва.

Усмивката му е бавна, удовлетворена. От онези, които прерастват в смях, озаряват чертите на лицето му и го карат да въздъхва. Той затваря очи. Изражението му е толкова трогнато, толкова разведрено.

— Колко мило — отвръща той. — Колко непоносимо мило. Защото говориш искрено.

— Разбира се, че говоря искрено.

Накрая вдига поглед към мен и прошепва:

— Но грешиш.

— Моля?

— Аз съм безсърдечен — казва със студени, равнодушни думи, предназначени като че ли за самия него. — Аз съм безсърдечно копеле и жестоко, зло същество. Не ме е грижа за чувствата на хората. Не ме е грижа за страховете и бъдещето им. Не ме е грижа за желанията им, за това дали имат семейства… и не съжалявам. — Добавя той. — Не съм съжалил за нито една от постъпките си.

Нужни са ми няколко секунди да се окопитя.

— Но нали ми се извини? — казвам му аз. — Извини ми се снощи…

— Ти си друго нещо — прекъсва ме той. — Не се броиш.

— Не съм друго нещо — казвам му. — Аз съм просто човек като всички останали. И ти доказа, че си способен на разкаяние. На състрадание. Знам, че можеш да си добронамерен…

— Това не съм аз. — Гласът му е станал студен и твърде силен. — И няма да се променя. Не мога да залича деветнайсетте нещастни години на живота си. Не мога да потуля спомена за действията си. Не може просто да се събудя на сутринта и да реша, че от тук насетне ще живея с чужди надежди и мечти. С чужди обещания за светло бъдеще. И няма да те лъжа. — Продължава той. — Не ми пука за околните и не правя саможертви, нито компромиси. Не съм добър, нито справедлив, нито човечен, и никога няма да бъда. Не съм способен. Няма и да опитам, защото ще е жалка гледка.

— Как можеш да говориш така? — Иска ми се да го разтърся. — Какво срамно има в това да се стремиш към добро?

Но той не ме слуша. Смее се. И казва:

— Можеш ли да си ме представиш дори? Да се усмихвам на дечицата и да раздавам подаръци на рождени дни? Да помагам на непознат? Да си играя с кучето на съседите?

— Да — отговарям. — Мога. — Вече съм го виждала, не му казвам.

— Не.

— Защо не? — настоявам аз. — Защо ти е толкова трудно да си го представиш?

— Този живот — казва той — е непостижим за мен.

— Но защо?

Уорнър стисва 5 пръста в юмрук и ги отпуска, за да ги прокара през косата си.

— Защото го усещам вътре в себе си — казва с по-тих глас. — Винаги съм го усещал.

— Какво си усещал? — прошепвам аз.

— Мнението на хората за мен.

— Какво…?

— Чувствата им… енергията им… не знам как да го нарека — отвръща объркано той и отстъпва назад, клатейки глава. — Винаги съм усещал. Знам, че всички ме мразят. Знам колко е безразличен баща ми към мен. Знам колко страдаше майка ми. Знам, че ти не си като всички останали. — Гласът му пресеква. — Знам, че си откровена, когато ми казваш, че не ме мразиш. Че искаш, но не можеш. Защото в сърцето ти няма неприязън, не и към мен, а ако имаше, щях да знам. Също както знам — казва той с пресипнал от сдържаност глас, — че изпита нещо, когато те целунах. Изпита същото като мен и се срамуваш от това.

Паника облива цялото ми тяло.

— Откъде знаеш? — питам аз. — К-как… невъзможно е просто да знаеш подобни неща…

— Никой никога не ме е поглеждал като теб — прошепва той. — Никой никога не ми е говорил като теб, Джулиет. Ти си различна. — Казва ми. — Толкова различна. Ти би ме разбрала. Но останалият свят не желае добрата ми воля. Не желае усмивките ми. Касъл е единственият човек на земята, който направи изключение от правилото, и желанието му да повярва в мен, да ме приеме, показва колко слаби са съпротивителните му сили. Никой от хората му не знае какво прави и всички ще загинат…

— Не е вярно… невъзможно…

— Чуй ме — казва загрижено Уорнър. — Трябва да разбереш… единствените значими хора на този проклет свят са онези с истинска власт. А ти — казва той, — ти имаш власт. Надарена си със сила, която може да разтърси цялата планета, да я покори. Може би още е твърде рано, може би ти трябва още време да припознаеш собствената си мощ, но аз ще чакам търпеливо. Винаги ще те искам на моя страна. Защото двамата с теб… двамата с теб… — Казва той и замълчава. Като че ли е останал без дъх. — Можеш ли да си представиш? — Веждите му са сбърчени, очите му са впити в моите. Изучават ме. — Естествено, че можеш. — Прошепва той. — Не спираш да мислиш за това.

Вдишвам рязко.

— Мястото ти не е тук — продължава той. — Нямаш работа с тези хора. Ще те повлекат в калта и ще подпишат смъртната ти присъда…

— Нямам друг избор! — Вече съм разгневена, възмутена. — Предпочитам да остана с хората, които опитват да помогнат, да променят нещо! Поне те не избиват невинни хора…

— Наистина ли мислиш, че новите ти приятели не са убивали? — изкрещява Уорнър, сочейки към вратата. — Че Кент не е отнемал човешки живот? Че Кенджи не е стрелял по непознат? Те бяха мои войници! — Натъртва той. — Със собствените си очи съм ги виждал да го правят!

— Но за да оцелеят — казвам му, треперейки, мъчейки се да потисна страховитите пориви на въображението си. — Никога не са били предани на Възобновителите…

— Нито пък аз — отвръща той. — Предан съм единствено на онези, които знаят как да живеят. Имам само два хода в тази игра, скъпа. — Казва задъхано. — Да убивам. Или да ме убият.

— Не — отсичам и залитам назад със замаяна глава. — Не е вярно. Не си задължен да живееш така. Можеш да се оттеглиш от баща си, от този начин на живот. Не е нужно да си такъв, какъвто опитва да те направи…

— Стореното — сторено. Вече е твърде късно за мен. Приел съм съдбата си.

— Не… Уорнър…

— Не те моля да се тревожиш за мен — казва той. — Знам точно какво бъдеще ме чака и съм се примирил с него. Свикнал съм с усамотението. Нямам нищо против да прекарам остатъка от живота си единствено в собствената си компания. Не се боя от самотата.

— Не си длъжен да избираш такъв живот — казвам му. — Не е нужно да прекарваш дните си сам.

— Няма да остана тук — казва той. — Просто исках да го знаеш. Ще намеря начин да се измъкна, и то възможно най-скоро. Ваканцията ми — добавя — официално приключи.