Разнищи ме

Петдесет и девета глава

Скачам трескаво на крака и казвам на Уорнър, че ще се върна.

Казвам му да не си тръгва още, да не отива никъде, че ей сега се връщам, но не дочаквам отговора му, защото вече летя към осветения коридор и едва не се блъсвам в Адам. Той ме хваща и ме притиска плътно, толкова плътно до себе си, отново забравил, че не бива да ме докосва, и в очите му се чете тревога, и казва: "Добре ли си?" и "Много съжалявам", и "Търсих те навсякъде?" и "Не си виновна ти, дано го разбираш…".

Постоянно ме удря в лицето, в черепа, в гръбнака… удря ме знанието, че го обичам толкова много. Че и той ме обича толкова много. Близостта с него е болезнено напомняне за всичко, което бях принудена да загърбя. Вдишвам дълбоко.

— Адам — питам го, — добре ли е Кенджи?

— Още не е дошъл в съзнание — отговаря той, — но Сара и Соня смятат, че ще се оправи. Ще стоят до него цяла нощ, за да се уверят, че се възстановява нормално. — Пауза. — Никой не може да си обясни случилото се. — Добавя той. — Но не си отговорна ти. — Очите му приклещват моите. — Знаеш го, нали? Ти дори не го докосна? Убеден съм.

И макар че милион пъти отварям уста да кажа: "Уорнър беше. Уорнър го направи. Той причини това на Кенджи, трябва да го заловиш и да го спреш, защото лъже всички ви! Утре ще избяга оттук!", не продумвам и не знам защо.

Не знам защо го защитавам.

Май една част от мен се бои да изрече на глас тези думи, бои се, че така ще им придаде истинност. Още не знам дали Уорнър наистина смята да ни напусне, нито пък как възнамерява да го стори; не знам дали изобщо е възможно. И не знам дали е удачно да казвам на когото и да било за способността му, нямам особено желание да разкажа на Адам, че докато той и останалите членове на Пункт Омега се грижеха за Кенджи, аз се криех в тъмен тунел с Уорнър — наш враг и заложник, държах ръката му и изпробвах новооткритата му сила.

Ще ми се да не бях толкова объркана.

Ще ми се контактите ми с Уорнър да не ме караха да се чувствам толкова виновна. Всеки момент, прекаран с него, всеки наш разговор ми вселява чувството, че някак съм предала Адам, макар и вече да не сме заедно. Сърцето ми още се чувства вързано към Адам; аз се чувствам вързана към Адам, сякаш трябва да се реванширам за болката, която вече му причиних. Не искам аз да съм причината за болката в очите му, не и отново, а нещо ме кара да си мисля, че пазенето на тайни е единственият начин да му спестя тази болка. Но дълбоко в себе си знам, че не е редно. Че завършекът може да е лош.

Но не знам как другояче да постъпя.

— Джулиет? — Адам продължава да ме притиска към себе си, продължава да е толкова близо, толкова топъл, толкова прекрасен. — Добре ли си?

И не знам какво ме кара да му задам следващия си въпрос, но просто трябва да разбера отговора му.

— Ще му кажеш ли някога?

Адам се отдръпва от мен само със сантиметър.

— Какво?

— На Уорнър. Ще му кажеш ли някога истината? За двама ви?

Адам мига изумено, хванат неподготвен от въпроса ми.

— Не — отсича. — Никога.

— Но защо?

— Защото еднаквата кръв не ни прави семейство — казва той. — И не искам да имам нищо общо с него. Искам някой ден да го гледам как умира, без да изпитвам никакво състрадание, никакви угризения. Той е същинското олицетворение на думата "чудовище". — Обяснява Адам. — Също като баща ми. И за нищо на света няма да го призная за свой брат.

Имам чувството, че всеки момент ще се свлека на земята.

Адам ме хваща през кръста, опитва да привлече погледа ми.

— Още си в шок — казва ми. — Трябва да ти намерим нещо за ядене… или вода…

— Няма ми нищо — уверявам го аз. — Добре съм. — Позволявам си една последна божествена секунда в обятията му, преди да се изтръгна от тях, жадна за глътка въздух. Опитвам да си втълпя, че Адам е прав, че Уорнър е правил ужасни, потресаващи неща и не заслужава прошка. Не заслужава усмивката ми. Нито вниманието ми. Но ми се иска да изпищя, защото мозъкът ми като че ли не може да понесе раздвоението на личността ми.

Казвам на Адам, че ми трябва минутка. Казвам му, че трябва да мина през тоалетната, преди да се отправим към медицинското крило, и той отговаря, че ще ме изчака.

Ще ме чака колкото е нужно.

Връщам се на пръсти в тъмния тунел, за да кажа на Уорнър, че трябва да вървя, че не мога да му отделя повече време, но когато очите ми се приспособяват към мрака, не го намирам.

Оглеждам се наоколо.

Вече го няма.