Разнищи ме

Трийсет и първа глава

Часът е 10:32.

Разполагаме с 1 час и 28 минути преди срещата с върховния главнокомандващ.

Планът е такъв:

Касъл и всички физически годни членове на Пункт Омега вече са заели позиция. Тръгнаха преди половин час. Крият се в изоставените сгради край мястото, посочено в посланието. Ще са в готовност за нападателна акция при сигнал от Касъл — а Касъл ще подаде такъв сигнал само ако сметне, че сме в опасност.

Тримата с Адам и Кенджи ще се придвижим пеша.

Кенджи и Адам познават нерегулираната от Възобновителите територия, тъй като по време на военната си служба е трябвало да са наясно достъпът до кои участъци земя е строго забранен. На никого не е позволено да навлиза в границите на някогашния ни свят. Необичайните алейки, страничните улички, старите ресторантчета и офис сгради са забранена територия.

Кенджи казва, че срещата ще се състои в едно от малкото оцелели предградия, твърди, че го познава добре. Като войник го изпращали на няколко мисии в същата зона, в рамките на всяка от които трябвало да пуска ненадписани пакети в изоставена пощенска кутия. Никой не му давал повече обяснения, а той не бил толкова глупав, че да разпитва.

Учудва го фактът, че някои от тези стари къщи са оцелели, особено предвид стриктната забрана на Възобновителите цивилен крак да стъпва в тези райони. Всъщност повечето жилищни квартали бяха унищожени веднага след преврата. Затова е изключителна рядкост да попаднеш на незасегната жилищна зона. Но ето че на бележката с прекалено стегнати главни букви бе написано:

УЛ. "СИКАМОР" 1542

Имаме среща с върховния главнокомандващ в нечий изоставен дом.

— Как е най-добре да постъпим според вас? Просто да позвъним на вратата? — Кенджи ни води към изхода от базата на Пункт Омега. Гледам право напред в смътната светлина на тунела, мъчейки се да отклоня вниманието си от 35-те кълвача в стомаха ми. — Какво ще кажете? Прекалено ли е? Да почукаме може би?

Опитвам да се засмея, но без особен ентусиазъм.

Адам не проронва и дума.

— Добре де, добре — казва Кенджи, преминавайки в сериозен режим. — Да преговорим плана: излизаме и веднага заставате от двете ми страни. Аз правя и трима ни невидими. Ясно?

Кимвам, като се старая да не поглеждам към Адам.

Това ще е едно от първите изпитания на способностите му, ще трябва да изключи собствената си дарба, докато е хванат за Кенджи. Не успее ли, ще отблъсне енергията на Кенджи, излагайки се на опасност.

— Кент — казва Кенджи, — разбираш какви са рисковете, нали? Ако не се справиш?

Адам кимва. Лицето му не трепва. Твърди, че се упражнява всеки ден, работи с Касъл, за да се научи да контролира способностите си. Твърди, че ще се справи.

През това време ме поглежда.

Чувствата ми изскачат от летящ самолет.

Дори не забелязвам, че сме наближили повърхността, когато Кенджи ни махва да го последваме нагоре по стълбата. Изкачвам се и в същото време се опитвам да разсъждавам, преговарям плана, по който работихме в малките часове на деня.

Пътят дотам е лесната част.

Проникването обаче е друго нещо.

Трябва да се преструваме, че идваме за размяна — заложниците би трябвало да са с върховния главнокомандващ, а аз би трябвало да се погрижа за освобождаването им. Би трябвало да направим размяна.

Мен за тях.

Но истината е, че нямаме никаква представа какво точно ще се случи. Не знаем например кой ще отвори вратата? Не знаем дали изобщо някой ще отвори вратата. Не знаем дали срещата е вътре в къщата, или пред нея. Освен това не знаем как ще реагират на придружителите ми и на импровизираната ни екипировка.

Не знаем дали няма да открият огън още като ни зърнат.

Именно тази част ме плаши. Не се тревожа толкова за себе си, колкото за Адам и Кенджи. Те са неочакваният обрат в плана. Елементът на изненадата. Те са или отклонението, подсигуряващо ни единственото преимущество, на което можем да разчитаме, или отклонението, подсигуряващо им по куршум в главата още в първия момент. А започвам да си мисля, че идеята беше много лоша.

Започвам да се питам дали не съм грешала. Дали това не е прекалено голям залък за мен.

Но вече няма връщане назад.