Разнищи ме

Седемдесета глава

Сърцето ми избухва.

Политам назад, препъвайки се в собствените си крака, и се стоварвам на земята, главата ми се блъсва в пода, застлан с килим, а ръцете ми изобщо не правят опит да смекчат удара. Подобна болка не съм изпитвала през живота си, не съм и предполагала, че ще изпитам, дори не ми е хрумвало. Имам чувството, че в гърдите ми се е взривил динамит, че съм се подпалила отвътре, и внезапно всичко около мен забавя темпото си.

Значи, такова било чувството да умреш.

Едно мигване дори отнема цяла вечност. Пред очите ми се ниже поредица от размити картини, цветове, тела, танцуващи светлини, неестествени движения. Звуците са изкривени, изопачени, твърде високи, твърде ниски, за да ги чуя нормално. През вените ми протичат ледени електрически потоци, сякаш всяка част от тялото ми е заспала и сега се мъчи да изплува от съня.

Пред мен стои нечие лице.

Опитвам да се съсредоточа върху формата му, цветовете му, да фокусирам погледа си, но е безкрайно трудно… и внезапно усещам, че не мога да дишам, че в гърлото ми има ножове, че дробовете ми са надупчени и колкото повече мигам, толкова по-неясно виждам. Не след дълго вече мога да дишам само на малки, стегнати глътки, които ми напомнят за случая от детството ми, когато докторите ми казаха, че имам астма. Само дето грешаха; недостигът на въздух, от който страдах, нямаше нищо общо с астматичните пристъпи, а с такива на паника и тревожност, и учестено дишане. Сега се чувствам по доста сходен начин. Сякаш се мъча да вдишвам кислород през съвсем тъничка сламка. Сякаш дробовете ми просто се затварят, излизат в почивка. Усещам как се замайвам, причернява ми. А болката, болката, болката. Болката е непоносима. Болката е най-страшното нещо. Болката няма край.

Внезапно ослепявам.

Не виждам, а по-скоро усещам кръвта, усещам как изтича от тялото ми, докато мигам-мигам-мигам в отчаяни опити да си върна зрението. Само че не виждам нищо друго… освен бяла мъгла. Не чувам нищо друго… освен туптенето в ушите си и кратките-кратките-кратките трескави пориви на дъха си, и горя, направо горя, кръвта ми още е толкова прясна и топла, и се събира в локва под мен, около мен.

Животът се излива от мен и ме кара да си мисля за смъртта, за това колко е кратък и колко малко съм видяла от него. За това, че съм прекарала повечето години от него в страх, без да се опълча никому, в опити да бъда такава, каквото другите искаха да бъда. Цели 17 години се мъчех да живея в калъп, който се надявах да внуши у околните чувство за спокойствие, безопасност.

Но така и не се получи.

Ще умра, без да съм постигнала нищо. До ден днешен съм никой. Просто глупаво момиченце, кървящо до смърт на пода на същински психопат.

И си мисля колко различно бих постъпила, ако ми се отдадеше шанс да се върна назад.

Щях да съм по-добра. Щях да постигна нещо. Щях да променя този окаян, окаян свят.

И щях да започна с убийството на Андерсън.

Жалко, че вече съм с единия крак в гроба.