Разнищи ме

Петдесет и осма глава

— Какво?

— И не е мъртъв — казва Уорнър, — макар че е тежко ранен. Предполагам ще успеят да го възстановят.

— Какво… — паника, същинска паника полазва костите ми — …какво говориш?

— Моля те — казва Уорнър. — Седни. Ще ти обясня всичко. — Той се настанява на пода и потупва с длан мястото до себе си. Не знам какво друго да направя, а и краката ми вече са твърде омекнали, за да стоят прави.

Крайниците ми се разливат по земята, гърбовете ни са опрени в стената, само тънка ивичка въздух дели дясната страна на неговото тяло и лявата на моето.

1,

2,

3 секунди минават.

— Не исках да повярвам на Касъл, когато ми каза, че съм имал… дарба — обяснява Уорнър. Тонът на гласа му е толкова нисък, че се напрягам да го чуя, макар и да съм едва на сантиметри от него. — Една част от мен се надяваше, че просто се опитва да ме подлуди, за да спечели преднина. — Малка въздишка. — Но като се замислех, имаше логика. Касъл ми каза и за Кент. — Добавя Уорнър. — Че можел да те докосва и че вече знаели каква е причината. За момент се зачудих дали и аз нямам подобна способност. Също толкова жалка. Също толкова безполезна. — Той се засмива. — Бях напълно несклонен да повярвам.

— Способността му не е безполезна — чувам се да казвам.

— Така ли? — Той се обръща с лице към мен. Раменете ни почти се докосват. — Кажи тогава, скъпа. За какво може да я използва?

— Отнема способностите на други хора.

— Ясно — казва той, — но от каква полза е това за самия него? Какво печели, като отнема способностите на собствените си хора? Абсурдно е. Чисто прахосничество на потенциал. Няма да помогне с нищо във войната.

Настръхвам. Но решавам да игнорирам коментара му.

— Какво общо има това с Кенджи?

Той отново извръща лице от мен. Този път проговаря с по-мек глас:

— Би ли ми повярвала, ако ти кажа, че в момента усещам енергията ти? Усещам силата и тежестта ѝ?

Впервам поглед в него, изучавам чертите на лицето му и искрения, плах тон на гласа му.

— Да — отговарям. — Мисля, че бих ти повярвала.

Уорнър ми отвръща с усмивка, която сякаш го натъжава.

— Усещам — продължава той, поемайки си дълбока глътка въздух, — най-силните ти емоции. И понеже те познавам, мога да си ги обясня. Знам например, че страхът, който изпитваш в момента, няма нищо общо с мен, а с теб самата и случилото се с Кенджи. Усещам колебанието ти… не си готова да приемеш, че вината не е твоя. Усещам тъгата ти, скръбта ти.

— Наистина ли усещаш всичко това? — питам го аз.

Той кимва, без да ме поглежда.

— Не мислех, че такова нещо е възможно — казвам му.

— Нито пък аз… не знаех за съществуването му — отвръща той. — Дълго време съм живял в неведение. Дори си мислех, че е нормално да долавяш така ясно чувствата на околните. Въобразявах си, че просто съм по-чувствителен от останалите. Това ми умение беше една от основните причини баща ми да ми повери Сектор 45. — Обяснява той. — Все пак имам невероятната способност да разбирам дали човекът срещу мен крие нещо, или се чувства гузен, или най-важното… лъже. — Пауза. — Другата причина — продължава той — беше фактът, че не се страхувам да налагам наказания, ако ситуацията го изисква. Замислих се сериозно по въпроса чак когато Касъл ми загатна, че може да съм нещо повече от обикновен човек. Едва не загубих разсъдъка си. — Той поклаща глава. — Тази мисъл не ми излизаше от ума, постоянно търсех начини да докажа или отхвърля теорията му. И след всичките ми дълбоки разсъждения, стигнах до заключението, че не е вярно. Но макар да съжалявам (заради теб, не заради себе си), че Кенджи беше достатъчно глупав да се намеси тази вечер, всъщност случката се оказа доста благоприятна. Защото най-сетне имам доказателство. Доказателство, че съм грешал. Че Касъл — казва той — е бил прав.

— Какво имаш предвид?

— Отнех енергията ти — пояснява той, — без да съзнавам, че съм способен на такова нещо. Когато четиримата осъществихме връзка, усетих всичко съвсем отчетливо в съзнанието си. Адам беше недостъпен, което, между другото, обяснява защо така и не го заподозрях в предателство. Емоциите му вечно бяха скрити; вечно блокирани. Имах наивността да реша, че просто е робот в човешка кожа, лишен от собствена индивидуалност и всякакви увлечения. Но ми е убягвал по моя вина. Твърде неотклонно вярвах, че съм способен да засека всеки дефект в системата ни.

А аз искам да изтъкна, че в крайна сметка способността на Адам май не е толкова безполезна, нали?

Но го премълчавам.

— А Кенджи… — продължава Уорнър след момент. Потрива челото си. Засмива се леко. — Кенджи беше… много хитър. Много повече, отколкото предполагах. И тъкмо в това се е състояла тактиката му. Кенджи — обяснява той, издишвайки — целеше да е очевидна заплаха вместо скрита такава. Вечно се забъркваше в неприятности. Все искаше допълнително храна, биеше се с останалите войници, нарушаваше вечерния час. Не спазваше разни дребни правила, само и само да привлече внимание към себе си. Да ме заблуди, че е най-обикновен дразнител, и нищо повече. Винаги съм имал едно наум, че има нещо гнило в него, но си го обяснявах с буйния му нрав и непреклонността му да съблюдава правилника. Отписвах го като лош войник. Човек, който никога нямаше да се издигне в йерархията. Който вечно щеше да си остане нехранимайко. — Той поклаща глава. Вдига вежди, забол поглед в земята. — Блестящо… — Коментира с почти впечатлено изражение. — Справи се блестящо. Единствената му грешка — добавя след момент — беше твърде откритото му приятелство с Кент. И тази грешка едва не му коства живота.

— И какво? Искал си да го довършиш тази вечер? — Още съм толкова объркана, че отчаяно се мъча да сменя темата на разговора. — Нарочно ли го нарани?

— Не нарочно. — Уорнър поклаща глава. — Всъщност нямах представа какво правя. Не и първоначално. До онзи момент единствено бях усещал чуждата енергия, не знаех, че мога и да я отнемам. Стигнах до твоята просто като те докоснах; между четирима ни се беше натрупал толкова адреналин, че енергията ти направо изскочи към мен. А когато Кенджи сграбчи ръката ми — казва той, — двамата с теб още бяхме свързани. И тогава… някак успях да насоча твоята сила към него. Беше съвсем неволно, но го почувствах. Почувствах как силата ти нахлува в мен. И как я впрягам. — Той вдига поглед. Посреща моя. — Беше най-невероятното нещо, което някога съм изживявал.

Сигурно щях да падна, ако вече не бях на земята.

— Значи, можеш да отнемаш… можеш да отнемаш силите на други хора? — питам го аз.

— Очевидно.

— И си убеден, че не нарани Кенджи нарочно?

Уорнър се разсмива, поглежда ме, сякаш току-що съм казала нещо страшно забавно.

— Ако исках да го убия, щях. И нямаше да разчитам на толкова сложна система. Не търся сценичен ефект — казва той. — Ако искам да нараня някого, ще са ми нужни само собствените ми ръце.

Потъвам в изумено мълчание.

— Всъщност съм впечатлен — продължава Уорнър, — че успяваш да сдържиш цялата си енергия, без да търсиш отдушник за излишъка. Аз самият едва я удържах. Прехвърлянето ѝ от моето тяло в това на Кенджи не беше просто случайност, а необходимост. Нямаше да изтърпя силата ѝ дълго време.

— Тоест не мога да те нараня? — примигвам смаяно насреща му. — Изобщо? Силата ми просто се влива в теб? Абсорбираш я един вид?

Той кимва и отвръща:

— Искаш ли да ти покажа?

И аз се съгласявам с главата си и очите си, и устните си, и никога в живота си не съм била толкова ужасена от вълнението си.

— Какво трябва да направиш? — питам го.

— Нищо — отговаря съвсем тихо той. — Просто ме докосни.

Сърцето ми тупти, барабани, препуска в тялото ми и опитвам да се концентрирам. Да запазя спокойствие. Няма страшно, казвам си. Няма страшно. Това е просто експеримент. Няма нужда да се вълнуваш толкова, че отново ще докоснеш друго човешко същество, повтарям си.

О, колко много, безкрайно много се вълнувам.

Той ми подава голата си ръка.

Аз я хващам.

Чакам да усетя нещо, чувство на слабост може би, спад в енергията ми, някакъв знак, че нещо мое преминава в неговото тяло, но не усещам абсолютно нищо. Чувствам се съвсем нормално. Но наблюдавам как Уорнър затваря очи, за да се концентрира. После усещам как ръката му се стяга около моята и той вдишва рязко.

Очите му се отварят и свободната му ръка пробива дупка в пода.

Отдръпвам се смаяно. Запълзявам настрани, подпирайки се на ръце. Сигурно халюцинирам. Сигурно дупката в пода на десетина сантиметра от Уорнър е просто халюцинация. Сигурно това, че виждам как дланта му се притиска към пода и потъва право през него, е просто халюцинация. Сигурно всичко това е просто халюцинация. Всичко. Сънувам и несъмнено всеки момент ще се събудя. Това е.

— Не се страхувай…

— К-как… — запъвам се аз — … как г-го направи…

— Не се плаши, скъпа, всичко е наред, кълна ти се… и за мен е новост…

— Моята… моята сила? Тя не… не ти причинява болка?

Той поклаща глава.

— Точно обратното. Носи невероятен прилив на адреналин… не съм изпитвал подобно нещо. Дори леко ми се вие свят — казва той, — но по възможно най-приятния начин. — Засмива се. Усмихва се сам на себе си. Отпуска глава в ръцете си. Вдига поглед. — Може ли пак?

— Не — побързвам да откажа.

Той се хили насреща ми.

— Сигурна ли си?

— Не мога… просто още не мога да повярвам, че можеш да ме докосваш. Че наистина… знам ли… — клатя глава — …сигурен ли си, че няма уловка? Някакви условия? Просто ме докосваш и никой не пострадва? И не само че никой не пострадва, ами и ти носи удоволствие? Харесва ти да ме докосваш?

Той мига насреща ми, гледа ме, сякаш не знае как да отговори на въпроса ми.

— Е?

— Да — казва задъхано.

— Да какво?

Чувам бурния ритъм на сърцето му. Чувам го в тишината помежду ни.

— Да — повтаря той. — Харесва ми.

Невъзможно.

— Вече няма защо да се боиш да ме докосваш — казва той. — Няма да ме нараниш. Допирът ти единствено ми влива сили.

В гърлото ми напира един от онези странни, пискливи, безумни смехове, обозначаващи краха на нечий здрав разум. Защото ми се струва, че този свят има ужасяващо, ужасяващо чувство за хумор. Като че ли вечно ми се присмива. Смее се на мой гръб. Постоянно оплита живота ми все повече и повече. Съсипва всичките ми усърдно начертани планове, усложнявайки безкрайно всеки следващ избор. Превръща всичко в безподобна главоблъсканица.

Не мога да докосвам момчето, което обичам.

Но с допира си мога да дарявам сили на момчето, опитало да убие възлюбения ми.

Никой, ще ми се да кажа на света, не се смее.

— Уорнър. — Вдигам поглед, споходена от внезапно прозрение. — Трябва да кажеш на Касъл.

— И защо ми е да му казвам?

— Защото трябва да знае! Така ще си обясни състоянието на Кенджи и ще преосмисли плановете си за утре! Ти ще се биеш на наша страна и може да ни е от полза…

Уорнър се разсмива.

Смее се и се смее, и се смее, очите му лъщят, искрят дори на тази смътна светлина. Смее се, докато смехът му не стихва до хриптене, после до тиха въздишка, после до ведра усмивка. Накрая се ухилва насреща ми, докато не се ухилва просто сам на себе си, докато не свежда поглед и очите му не попадат върху ръката ми — онази, която лежи отпуснато в скута ми, и се поколебава само за момент, преди пръстите му да погалят меката, тънка кожа, покриваща кокалчетата ѝ.

Не дишам.

Не продумвам.

Не помръдвам дори.

Движенията му са плахи, сякаш чака да види дали ще се отдръпна, и знам, че трябва, но не го правя. Затова той хваща ръката ми. Оглежда я. Прокарва пръсти по линиите на дланта ми, свивките на ставите ми, чувствителното местенце между палеца и показалеца ми и допирът му е толкова нежен, толкова деликатен и гальовен, и ми доставя такова удоволствие, че направо боли, наистина боли. А сърцето ми не може да го понесе точно в момента.

Изтръгвам ръката си с едно рязко, нескопосано движение, лицето ми пламва, пулсът ми подивява.

Уорнър не трепва дори. Не вдига поглед. Даже не изглежда изненадан. Просто се взира във вече празната си ръка и заговаря:

— Знаеш ли — казва със странен, топъл глас, — мисля, че Касъл не е нищо повече от летящ в облаците глупак. Държи да приветства тук колкото може повече хора и това му гостоприемство ще има обратен резултат просто защото е невъзможно да угодиш на всички. — Пауза. — Той е идеалният пример за човек, непознаващ правилата на играта. Човек, доверяващ се твърде много на сърцето си, твърде отчаяно вкопчен в утопичния си стремеж към надежда и мир. Това няма да му е от помощ. — Въздъхва той. — Дори смея да твърдя, че ще подпише смъртната му присъда. Но в теб има нещо — продължава Уорнър, — нещо, произтичащо от собствената ти надежда. — Той поклаща глава. — Това е толкова наивно, че е направо затрогващо. Харесва ти да вярваш на хората. — Казва той. — Винаги избираш добротата. — Той се усмихва съвсем лекичко. Вдига поглед. — Много ме забавляваш.

И изведнъж се чувствам като кръгла глупачка.

— Няма да се биеш на наша страна утре.

Усмивката му вече е открита, очите му са топли.

— Тръгвам си оттук.

— Тръгваш си. — Вдървена съм.

— Нямам място тук.

— Не разбирам — казвам, клатейки глава. — Как може да си тръгнеш? Казал си на Касъл, че утре ще се биеш на наша страна… Той знае ли, че си тръгваш? Изобщо знае ли някой? — Питам го, докато изучавам лицето му с поглед. — Какво си намислил? Какво ще правиш?

Той не отговаря.

— Какво ще правиш, Уорнър…

— Джулиет — прошепва той с внезапно разпалени, обезпокоени очи. — Трябва да те питам не…

Някой препуска из тунелите.

Вика името ми.

Адам.