Разнищи ме

Шейсет и четвърта глава

Навън вали.

Светът рони сълзи в краката ни и очаква следващия ни ход.

Планът е да се разделим на групички, за да не избият всички ни наведнъж. Нямаме достатъчно хора за офанзива, затова трябва да сме предпазливи. И макар да го признавам с леко гузна съвест, много се радвам, че Кенджи реши да ни придружи. Щяхме да сме доста по-слаби без него.

Засега обаче трябва да се скрием от дъжда.

Вече сме подгизнали, а и въпреки че моят костюм и този на Кенджи предлагат поне някаква защита от природните стихии, Адам носи най-обикновени памучни дрехи и се опасявам, че така няма да издържим дълго. Всички членове на Пункт Омега вече са се разпръснали. Теренът точно над базата е просто голо парче земя, излизането на което ни превръща в напълно уязвими.

За щастие обаче, имаме си Кенджи. Тримата вече сме невидими.

Хората на Андерсън не са далеч.

Знаем единствено, че откакто Андерсън пристигна, прави всичко по силите си да демонстрира авторитета си и желязната хватка на Възобновителите. Всеки глас на съпротива, колкото и слаб да е, колкото и безобиден и простодушен да е, бива потъпкван. Андерсън е бесен заради бунта, към който подтикнахме народа, и сега цели да покаже у кого е властта. Истината е, че от всичко най-много иска да унищожи нас.

Горките граждани просто попадат в обсега на приятелския му огън.

Изстрели.

Импулсивно потегляме към звука, кънтящ в далечината. Не продумваме и дума. Разбираме какво трябва да направим и как да го постигнем. Единствената ни мисия е да се доберем колкото може по-близо до мелето и да свалим колкото може повече от хората на Андерсън. Защитаваме невинните. Подкрепяме братята и сестрите си от Пункт Омега.

Полагаме огромни усилия да останем живи.

В далечината се открояват очертанията на приближаващите се жилищни комплекси, но дъждът възпрепятства зрението ми. Всички цветове се преливат един в друг, сливат се с хоризонта и ми се налага да напрягам очи, за да различавам пейзажа пред нас. Ръцете ми инстинктивно докосват пистолетите в пристегнатите към тялото ми кобури и за момент в съзнанието ми нахлува споменът за последната ми среща с Андерсън — единствената ми среща с този коравосърдечен, безскрупулен човек, — и се чудя какво ли се е случило с него. Питам се дали Адам не е бил прав, когато предположи, че Андерсън може да е тежко ранен, че може би още се възстановява. Питам се дали Андерсън ще се появи на бойното поле. Питам се дали пък не е твърде голям страхливец, за да се сражава в собствените си войни.

Писъците ни подсказват, че се приближаваме.

Светът около нас е размита картина от сини и сиви, и тук-там цветни багри, а малкото оцелели дървета имат стотици треперливи, люлеещи се ръце, блъскащи се в дънерите им или протегнати към небето, сякаш в молитва за разтуха от трагедията, в която са враснали корените им. И това е достатъчно да подтикне съжалението ми към растенията и животните, станали неволни свидетели на деянията ни.

Не заслужават подобна съдба.

Кенджи ни води към покрайнините на жилищните комплекси и тримата опираме гърбове в стената на една от малките квадратни къщички, чиято стряха поне за момент ни предлага укритие от стиснатите юмруци, сипещи се от небето.

Вятърът хапе прозорците, напира по стените. Дъждът плющи по покрива като пуканки върху стъкло.

Посланието на небето е съвсем явно: бесни сме.

Бесни сме и ще ви накажем, и ще ви накараме да си платите за безразсъдно пролятата кръв. Няма да стоим безучастно, никога повече. Ще ви унищожим, казва ни небето.

Как можахте да ми причините такова нещо? — шепне то с гласа на вятъра.

Дадох ви всичко, казва ни.

Вече нищо няма да е същото.

Питам се защо ли още не виждаме и следа от вражеската армия. Нито пък от воините на Пункт Омега. Не виждам нищичко. Дори започвам да си мисля, че в комплекса цари подозрителна тишина.

Напът съм да подканя момчетата да вървим, когато чувам как някаква врата се отваря със замах.

— Тази е последната — изкрещява някой. — Криеше се ей там. — Един войник извлачва ридаеща жена от къщата, до която сме се струпали, и тя пищи, моли за пощада, разпитва за съпруга си, а войникът ѝ крясва да мълчи.

Мъча се да удържа емоциите си, да не им позволя да се излеят от очите ми, от устата ми.

Не проговарям.

Не дишам.

Втори войник дотичва от незнайно къде. Изкрещява нещо одобрително и прави жест с ръце, чието значение не разбирам. Усещам как Кенджи се стяга до мен.

Нещо не е наред.

— Хвърли я при другите — провиква се вторият войник. — После обявяваме зоната за чиста.

Жената изпада в истерия. Пищи, вкопчва ръце във войника, уверява го, че не е направила нищо лошо, че не разбира, че само иска да намери съпруга си, че е търсила дъщеря си къде ли не, че не знае какво се случва, ридае, крещи, размахва юмруци към мъжа, сграбчил я като животно.

Той допира дулото на пистолета си във врата ѝ.

— Ако не млъкнеш, ще те гръмна още сега.

Тя простенва веднъж, два пъти и тялото ѝ се отпуска. Припаднала е в ръцете на войника и той изглежда погнусен, влачейки я нанякъде извън полезрението ни, навярно където държат всички останали. Нямам представа какво се случва. Не разбирам какво се случва.

Проследяваме ги.

Вятърът и дъждът набират сила, въздухът е изпълнен с хиляди шумове и разстоянието между нас и войниците е достатъчно голямо, че да се осмеля да проговоря. Стисвам ръката на Кенджи. И този път играе ролята на лепило между мен и Адам, прехвърля ни от силата си, за да направи и нас невидими.

— Знаеш ли какво се случва? — питам го.

Той не отговаря веднага.

— Трупат хората на едно място — казва след момент. — Събират ги на групи, за да ги изтребят наведнъж.

— Жената…

— Да. — Чувам как се прокашля. — Тя и всички останали, които смятат за бунтовници. Не елиминират само подстрекателите. — Казва ми той. — Избиват и приятелите и семействата им. Само така могат да държат народа в релси. И да наплашат до смърт малкото оцелели.

Преглъщам жлъчката, заплашваща да изригне през гърлото ми.

— Трябва да намерим начин да ги измъкнем оттам — казва Адам. — Може да обезвредим командващите войници.

— Да, но нали се досещате, че ще трябва да ви пусна? Започвам да губя силата си, енергията ми отслабва по-бързо от обичайното. Тоест ще могат да ви видят. — Казва Кенджи. — Ще сте лесна мишена.

— Нима имаме друг избор? — питам аз.

— Можем да ги очистим по снайперистки — предлага Кенджи. — Не е нужно да влизаме в директен бой. Ето ви друг вариант. — Млъква за момент. — Джулиет, никога досега не си попадала в такава ситуация. Искам да знаеш, че бих уважил решението ти да не доближаваш огневата линия. Не всеки е способен да понесе гледката, на която можем да се натъкнем, тръгнем ли след онези войници. Не е нито срамно, нито укорително.

Долавям вкус на метал в устата си, докато лъжа.

— Ще се справя.

Той се умълчава за момент.

— Просто… добре… но не се страхувай да използваш способностите си за самозащита — казва ми той. — Знам, че си си навила на пръста да не нараняваш човешки същества, но тези там не си поплюват. Ще направят всичко по силите си да те убият.

Кимвам, макар и да знам, че не ме вижда.

— Ясно — отвръщам. — Да. — Но в съзнанието ми бушува истинска паника.

— Да вървим — прошепвам.