Разнищи ме

Седемдесет и втора глава

Отново ослепявам.

Силна горещина се влива в тялото ми с такава мощ, че буквално отнема зрението ми. Не чувствам нищо друго, освен гореща, гореща, изгаряща горещина, обливаща костите ми, нервите ми, кожата ми, клетките ми.

Всичко гори.

Първоначално ми се струва, че е същата онази горещина от гърдите ми, от дупката, където някога беше сърцето ми, но после осъзнавам, че тази горещина не е болезнена. Напротив даже — утешителна е. Толкова силна, толкова интензивна, но някак приятна. Тялото ми не иска да я отхвърли. Не иска да се отдръпне от нея, не търси начин да се защити от нея.

Интересното е, че усещам как гърбът ми се вдига от пода, когато огънят достига белите ми дробове. И внезапно започвам да вдишвам огромни, бесни, учестени глътки въздух, пълня трескаво дробовете си с кислород, сякаш, ако не го сторя, ще се разплача. Пия кислорода, поглъщам го, давя се с него, поемам го възможно най-бързо… и цялото ми тяло се гърчи в стремежа си да възкръсне.

Имам чувството, че някой зашива гърдите ми, че плътта им се регенерира от само себе си, възстановява се с нечовешка скорост, и аз мигам и дишам, и раздвижвам глава да се огледам, но всичко още е размито, неясно, макар че започва да се избистря. Усещам пръстите на краката и ръцете си, и живота в крайниците си, и чувам как сърцето ми затуптява отново, и внезапно лицата, надвесени над мен, се проясняват пред очите ми.

Горещината изчезва мигновено.

Ръцете ме пускат.

Пак политам към пода.

И всичко потъва в чернота.