Разнищи ме

Четирийсет и пета глава

Влизам.

Вратата се затръшва зад мен, но превъплъщението на Уорнър, което намирам вътре, ми е напълно непознато. Седи на пода, облегнал гръб на стената, изпънал пред себе си крака, кръстосани в глезените. Облечен е само с чорапи, обикновена бяла тениска и черни панталони. Палтото, обувките и елегантната му риза са захвърлени на пода. Тялото му е атлетично и мускулесто и гърдите му опъват тениската почти до пръсване, косата му е рошава, навярно за пръв път в живота му.

Но не поглежда към мен. Не вдига очи дори когато пристъпвам по-близо. Не помръдва.

Отново съм забравила как се диша.

И тогава…

— Имаш ли някаква представа — проговаря тихо той — колко пъти четох това? — Вдига ръка, но не и глава, и ми показва малкото пожълтяло правоъгълниче, което държи с два пръста.

А аз се питам как е възможно толкова юмруци да се забият в корема ти едновременно.

Тефтерчето ми.

Държи тефтерчето ми.

Разбира се, че е то.

Не е за вярване, че съм го забравила. Последно го видях у него, последно беше в негови ръце. Отне ми го, когато разбра, че го крия в джоба на роклята си, и то точно преди да избягам, точно преди двамата с Адам да скочим през прозореца и да хукнем. Точно преди Уорнър да осъзнае, че може да ме докосва.

А сега мисълта, че е прочел най-болезнените ми разсъждения, най-мъчителните ми признания — думите, които бях изляла на листа в нетърпима самота, сигурна, че ще умра в онази килия, толкова сигурна, че никой няма да ги прочете… мисълта, че е чул отчаяния шепот на най-съкровеното кътче на съзнанието ми…

Тази мисъл ме кара да се чувствам напълно, непоносимо гола.

Вцепенена.

Така уязвима.

Той отваря тефтерчето на произволна страница. Плъзва поглед по нея и накрая спира. Най-сетне вдига очи, по-пронизителни, по-искрящи, в по-красив нюанс на зеленото, отколкото преди, а сърцето ми препуска така бързо, че вече дори не го усещам.

Той зачита.

— Не… — проронвам аз, но вече е твърде късно.

— Седя тук всеки ден — чете той. — 175 дни дотук. Понякога ставам и се протягам и усещам наблъсканите в тялото ми сковани кокали, скърцащи стави, потъпкан дух. Развъртам рамене, примигвам с очи, броя секундите, пълзящи нагоре по стените, минутите, тръпнещи под кожата ми, и си напомням да дишам. Понякога позволявам на устата си да се открехне съвсем мъничко; обхождам с върха на езика си задната страна на зъбите си и вътрешните очертания на устните си и се разхождам из тясното пространство, проследявам с пръсти линиите на пукнатините в бетона и се питам, питам се какво ли ще е да проговоря на глас и някой да ме чуе. Стаявам дъх, ослушвам се за нещо, каквото и да е, всякакъв звук на живот и се дивя на красотата, на невъзможната възможност да чуя нечий дъх до ухото си.

Той притиска юмрук към устата си за момент, а после продължава:

— Спирам. Заставам мирно. Затварям очи и опитвам да си спомня какъв е животът отвъд тези стени. Чудя се какво ли ще е да знам, че не сънувам, че това самотно съществувание не е заключено в собственото ми съзнание. Наистина — шепне той, рецитирайки думите по памет, отпуснал глава на стената зад себе си, затворил очи, — наистина се чудя, не спирам да мисля за това. Какво ли ще е да сложа край на живота си. Защото така и не разбрах, още не мога да определя, до ден днешен не знам със сигурност дали всъщност съм жива, или не. Затова седя тук. Седя тук всеки божи ден.

Вкоренена съм в земята, замръзнала в собствената си кожа, неспособна да помръдна нито напред, нито назад от страх, че може да се събудя и да осъзная, че това наистина се случва. Имам чувството, че ще умра от срам, от това посегателство над тайните ми, и ми се иска да избягам и да бягам, и да бягам, и да бягам, и да бягам…

— Бягай, казвам си. — Уорнър отново е взел тефтерчето ми.

— Моля те — казвам му. — Моля те, с-спри…

Той вдига поглед, взира се в мен, сякаш вижда вътрешността ми, сякаш иска и аз да видя неговата, после спуска очи, прокашля се и отново зачита от дневника ми.

— Бягай, казвам си. Бягай, докато дробовете ти не се предадат, докато вятърът не забрули свирепо парцаливите ти дрехи, докато не се превърнеш в тъмно петънце на хоризонта.

Бягай, Джулиет, бягай по-бързо, бягай, докато костите ти не се прекършат и пищялите ти не се разцепят, и мускулите ти не атрофират, и сърцето ти не се пръсне, защото винаги е било твърде голямо за гръдния ти кош и е туптяло твърде бързо твърде дълго… и бягай.

Бягай-бягай-бягай, докато не спреш да чуваш стъпките им зад гърба си. Бягай, докато не хвърлят бухалките и крясъците им не се разсеят във въздуха. Бягай с отворени очи и затворена уста и заприщи реката, напираща зад клепачите ти. Бягай, Джулиет.

Бягай, докато не паднеш от умора.

Гледай сърцето ти да е спряло, преди да те достигнат. Преди да те докоснат.

Бягай, казах.

Стискам юмруци до болка, стискам челюсти до изтръпване — правя каквото мога да залича тези спомени. Не искам да си спомням. Вече не искам да мисля за тези неща. Не искам да мисля с какво друго съм изпълнила тези страници, какво друго знае Уорнър за мен, как ме възприема сега. Колко ли жалка, самотна и отчаяна съм в очите му. Не знам защо ме е грижа.

— Знаеш ли — казва той, затваря дневника и слага ръка върху корицата му. Пази го. Взира се в него. — Не можах да спя с дни, след като прочетох тази част. Изгарях от желание да науча кои хора са те гонили по улицата, от кого си бягала. Исках да ги намеря — казва с тих глас — и да изтръгна крайниците им един по един. Исках да ги убия по начини, които биха те ужасили.

Вече треперя, а устните ми шепнат:

— Моля те, моля те, върни ми го.

Той опира пръсти в устните си. Килва леко глава назад. Усмихва се странно, безрадостно. Казва:

— Вероятно предполагаш колко съжалявам. Че… — той преглъща — … че те целунах така. Да си призная, нямах представа, че ще получа куршум заради това.

Чак сега осъзнавам нещо.

— Ръката ти — прошепвам изумено. Превръзката я няма. Движи се без всякакво затруднение. Няма синини, нито подуване, нито белези.

Усмивката му е крехка.

— Да — казва той. — Беше напълно излекувана, когато се събудих в тази стая.

Соня и Сара. Помогнали са му. Чудя се защо ли му е нужно някой от тукашните да проявява такава добрина към него. Насилвам се да отстъпя назад.

— Моля те — казвам му. — Тефтерчето ми, то…

— Повярвай ми — прекъсва ме той, — за нищо на света не бих те целунал, ако не мислех, че го искаш.

Толкова съм смаяна, толкова изумена, че за момент забравям за тефтерчето си. Отвръщам на тежкия му поглед. Съумявам да уравновеся гласа си.

— Казах ти, че те мразя.

— Да — потвърждава той. Кимва с глава. — Е, ще се изненадаш колко хора ми казват същото нещо.

— Едва ли.

Устните му потрепват.

— Опита да ме убиеш.

— И това ти се струва забавно?

— О, да — отвръща той с нарастваща усмивка. — Намирам го за очарователно. — Пауза. — Искаш ли да ти кажа защо?

Взирам се в него.

— Защото през цялото време ми повтаряше — обяснява той, — че не искаш да нараняваш никого. Че не искаш да убиваш хора.

— Така е.

— С изключение на мен?

Всичките ми букви са изчезнали. Думите също. Някой е задигнал целия ми речник.

Думите му са като ножове, убиват ме.

— Толкова лесно взе това решение — продължава той. — Толкова бързо. Имаше пистолет. Искаше да избягаш. Натисна спусъка. И това е.

Аз съм лицемер. Прав е.

Постоянно си втълпявам, че нямам желание да убивам човешки същества, но винаги успявам да намеря рационално обяснение на действията си.

Уорнър. Касъл. Андерсън.

Всеки от тях съм искала да убия в даден момент. И щях.

Какво става с мен?

Допуснах жестока грешка, идвайки тук. Приемайки назначението. Не бива да оставам насаме с Уорнър. Не и при тези обстоятелства. Присъствието му поражда у мен болка, която не искам да си обясня.

Трябва да изляза оттук.

— Не си тръгвай — прошепва той, отново залепил очи в тефтерчето ми. — Моля те. — Казва. — Поседни за малко. Остани с мен. Просто искам да видя. Дори не е нужно да казваш каквото и да било.

Една обезумяла, зашеметена част от мозъка ми наистина иска да седне до него, да чуе думите му, но тогава се сещам за Адам и за това какво би си помисли, ако научи, какво би казал, ако беше тук и разбереше, че искам да остана в компанията на същия онзи човек, който го простреля в крака, изпотроши ребрата му и го върза за конвейера в изоставена кланица, за да изтече кръвта му капка по капка.

Сигурно съм полудяла.

Въпреки това не помръдвам от мястото си.

Уорнър се отпуска на стената.

— Искаш ли да ти почета?

Аз клатя и клатя и клатя глава и шепна:

— Защо го правиш?

Като че ли се кани да ми отговори, но размисля в последния момент. Извръща поглед. Вдига очи към тавана и се усмихва съвсем лекичко.

— Знаеш ли — казва, — още щом те видях, разбрах, че в теб има нещо. Нещо различно. Една нежност в очите ти. Сурова. Сякаш още не се беше научила да криеш сърцето си от света. — Той кима в потвърждение на някаква мисъл, която дори не искам да си представям. — Когато открих това — казва с прочувствен глас, потупвайки корицата на тефтерчето ми, — изпитах такава… — веждите му се сключват в гримаса на недоумение, смутеност — … такава невероятна болка. — Щом най-накрая вдига поглед към мен, изглежда като съвършено друг човек. Сякаш се мъчи да преглътне някаква горчилка или да реши безкрайно заплетено уравнение. — Имах чувството, че срещам приятел за пръв път в живота си.

Защо ли ръцете ми треперят?

Поема дълбоко въздух. Свежда поглед. Прошепва:

— Толкова съм уморен, скъпа моя. Толкова, толкова уморен.

Защо ли сърцето ми препуска така?

— Колко време имам — пита след момент, — докато ме убият?

— Да те убият ли?

Той втренчва поглед в мен.

Толкова съм изненадана, че думите сами изхвърчават от устата ми.

— Нямаме намерение да те убиваме — казвам му. — Нито да те нараняваме. Просто искаме да те използваме, за да си върнем хората. Държим те като заложник.

Очите на Уорнър се разширяват, раменете му се напрягат.

— Какво?

— Нямаме причина да те убиваме — обяснявам аз. — Просто искаме да изтъргуваме твоя живот за…

От гърлото му се разнася гръмък, плътен смях. Той поклаща глава. Усмихва ми се така, както го е правил само веднъж досега; гледа ме, сякаш съм най-сладкото нещо, което някога ще изяде.

Тези трапчинки.

— Мило ми, скъпо, прелестно момиче — казва той. — Хората ти сериозно са надценили привързаността на баща ми към мен. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но залавянето ми не ви дава преимуществото, на което сте се надявали. Съмнявам се, че баща ми дори е забелязал липсата ми. Затова бих ви помолил или да ме убиете, или да ме пуснете. Само не губете времето ми между тези четири стени.

Проверявам джобовете си за резервни думи и изречения, но не откривам никакви, нито едно наречие, нито един предлог, няма дори едно самотно причастие, тъй като за толкова чудата молба просто не съществува отговор.

Уорнър продължава да ми се усмихва, а раменете му се тресат от потиснат смях.

— В искането ти няма никаква логика — казвам му накрая. — На никого не му харесва да е заложник…

Той поема малка глътка въздух. Прокарва ръка през косата си. Свива рамене.

— Хората ти си губят времето — заявява. — Отвличането ми няма да ви е от никаква полза. Това поне — казва той — мога да ти гарантирам.