Разнищи ме

Шестнайсета глава

Самотата е странно нещо.

Промъква се до теб незабелязано, присяда на леглото ти в мрака и милва косата ти, докато спиш. Увива се около костите ти, затяга се така силно, че почти не можеш да дишаш, почти не чуваш пулса си, докато тя се разлива нагоре по кожата ти и докосва с устни меките косъмчета по тила ти. Оставя лъжи в сърцето ти, лъжи до възглавницата ти, изсмуква светлината от всеки ъгъл на стаята ти. Превръща се в твой вечен спътник, стиска ръката ти и те дърпа надолу точно когато опитваш да се задържиш на крака.

Сутрин се будиш с въпроса "Кой съм аз?". Нощем не мигваш, трепериш.

Съмняваш се, съмняваш се, съмняваш се

дали

или

не трябва ли

защо не мога

...

И дори когато си готов да я прогониш. Когато си готов да избягаш от нея. Когато си готов за съвършено нов живот. Самотата е старата приятелка, застанала до теб в огледалото, гледа те в очите, предизвиква те да заживееш без нея. Не намираш думи да се пребориш със самия себе си, да се пребориш с думите, крещящи, че не си достатъчно добър и никога, ама никога няма да бъдеш достатъчно добър.

Самотата е злостен, невъзможен спътник.

Понякога просто отказва да те остави на мира.

— Ехооооооооо?

Примигвам и ахвам, дръпвам се от пръстите, щракащи пред лицето ми, докато познатите каменни стени на Пункт Омега се избистрят пред очите ми, изтръгвайки ме от унеса. Успявам да се обърна.

И виждам Кенджи.

— Какво? — питам с паникьосан, разтревожен поглед. Свивам и отпускам голите си ръце, мечтаейки да имам нещо, с което да покрия замръзналите си пръсти. Униформата ми няма джобове, а не успях да спася ръкавиците, които съсипах в лабораторията. Други не са ми давали.

— Подранила си — казва ми Кенджи, килвайки глава настрани, гледа ме едновременно с изненада и любопитство.

Аз свивам рамене и опитвам да скрия лицето си, понеже не искам да му призная, че почти не съм спала през нощта. Будна съм от 3:00 часа, а до 4:00 вече бях облечена и готова за тренировка. Просто си търся причина да запълня съзнанието си с неща, нямащи нищо общо със собствените ми мисли.

— Вълнувам се — излъгвам го. — Какви са плановете за днес?

Той поклаща леко глава. Примижава, вперил поглед в точка отвъд рамото ми.

— А ти… — прокашля се — … добре ли си?

— Да, разбира се.

— Хм.

— Какво?

— Нищо — отвръща бързо той. — Просто, да ти кажа… — Махва небрежно към лицето ми. — Не изглеждаш особено добре, принцесо. Видът ти е горе-долу такъв, какъвто беше първия ден, когато Уорнър те доведе във военната база. Уплашена и мъртвешки бледа и, без да се засягаш, но май ти е време за душ.

Усмихвам се и се преструвам, че не усещам как лицето ми трепери от напъна. Опитвам да отпусна раменете си, да придобия нормално изражение, спокойно, сдържано, и чак тогава казвам:

— Добре съм. Наистина. — Свеждам очи. — Просто… малко е студеничко тук. Не съм свикнала да съм без ръкавици.

Кенджи кима с глава, но пак не ме поглежда в очите.

— Ясно. Добре. Нали знаеш, че ще се оправи?

— Какво? — Дишане. Хич не ме бива в дишането.

— Кент. — Най-сетне се обръща към мен. — Гаджето ти. Адам. Ще се оправи.

1 дума, 1 простичко, глупаво напомняне за него подплашва пеперудите, заспали в стомаха ми, преди да си спомня, че Адам вече не ми е гадже. Вече не ми е нищо. Невъзможно е.

И пеперудите падат мъртви по земята.

Този разговор.

Не мога да го водя точно сега.

— Е — казвам твърде гръмко, твърде ведро. — Не е ли време да тръгваме? Май е време, а?

Кенджи ми хвърля странен поглед, но не коментира.

— Да — казва той. — Да, вярно. Последвай ме.