Разнищи ме

Двайсет и девета глава

Сутринта минава в същински хаос.

Има толкова много задачи, толкова много хора се подготвят за предстоящото. Но аз знам, че в края на краищата битката е моя; имам недовършена работа. Знам, че срещата няма нищо общо с върховния главнокомандващ. Той няма причина да се интересува от мен. Дори не съм го виждала лично, би ме унищожил, без да му мигне окото.

Това е работа на Уорнър.

Уорнър е поискал да ме види. Той има не просто нещо, а всичко общо с това, изпраща ми димен сигнал, за да ме предупреди, че още ме иска и още не се е отказал от мен. И аз трябва да се изправя срещу него.

Просто се чудя как е успял да убеди баща си да му помогне.

Предполагам, че ще разбера съвсем скоро.

Някой ме вика по име.

Спирам намясто.

Завъртам се.

Джеймс.

Догонва ме пред входа на трапезарията. Косата му е толкова руса, очите му — сини, също като тези на по-големия му брат. Но личицето му ми липсваше по начин, който няма нищо общо с приликата му с Адам.

Джеймс е различно хлапе. Остроумно хлапе. От онези десетгодишни хлапета, които все остават подценени. А сега ме пита дали може да поговорим. Сочи към един от многото коридори наоколо.

Аз кимвам. Последвам го до един пуст тунел.

Той спира и се обръща за момент. По изражението му е изписана неловкост. Изумена съм, че изобщо иска да говори с мен, не сме си разменили и по дума от 3 седмици насам. Веднага след пристигането ни започна да прекарва все повече време с другите деца в Пункт Омега, а после някак се отчуждихме. Спря да ми се усмихва, спря да ми махва за поздрав в трапезарията. Предполагах, че другите деца са му напълнили главата със слухове за мен, и реших, че и бездруго е по-добре да стои настрана от мен. А сега, след всичко случило се с Адам, след публичното ни представление в тунела пред трапезарията, съм изненадана, че изобщо иска да общува с мен.

Главата му още е сведена, когато прошепва:

— Бях ти много, ама много ядосан.

И шевовете в сърцето ми започват да се късат. Един по един.

Той вдига поглед. Поглежда ме, сякаш опитва да прецени дали встъпителните му думи са ме разстроили, дали ще му се развикам, задето е бил толкова откровен с мен. Но каквото и да вижда по лицето ми, като че ли го поотпуска. Пъхва ръце в джобовете си. Гуменката му рисува кръгчета по пода.

— Не ми призна, че си убивала човек.

Поемам си треперлива глътка въздух и се чудя дали въобще има подходящ отговор за такова изказване. Чудя се дали някой друг, освен Джеймс, би ми казал подобно нещо в очите. Едва ли. Затова просто кимвам. И отвръщам:

— Много съжалявам. Трябваше да ти ка…

— Ами защо не ми каза тогава? — изкрещява най-неочаквано той. — Защо не ми каза? Защо всички останали знаеха, но не и аз?

И за момент оставам поразена, оставам поразена от болката в гласа му, от гнева в очите му. Не съм смятала, че ме има за своя приятелка, а сега разбирам, че е трябвало. Джеймс не е общувал с много хора през живота си; Адам е целият му свят. Двамата с Кенджи бяхме едни от шепата хора, които беше срещал, преди да дойдем в базата на Пункт Омега. А едно сираче в такава среда навярно възлагаше голямо значение на новите си приятели. Аз обаче бях толкова заета със собствените си несгоди, че дори не се замислих колко тежко може да го преживява Джеймс. Не ми хрумна, че е възможно да приеме този пропуск от моя страна като предателство. Че слуховете, разнасяни от другите деца, са го наранили не по-малко, отколкото нараняват и мен самата.

Затова решавам да седна на пода в тунела. Правя му място да седне до мен. И му казвам истината.

— Не исках да ме намразиш.

Той забожда очи в пода.

— Не те мразя — казва.

— Наистина ли?

Заиграва се с връзките на обувките си. Въздъхва. Поклаща глава.

— И не ми харесваше какво говорят за теб другите деца — добавя по-тихо. — Все разправяха, че си зла и гадна, а аз им казвах, че не си. Казвах им, че си кротка и добричка. И че имаш хубава коса. А те ми викаха лъжец.

Преглъщам силно, сякаш някой ме е ударил в сърцето.

— Мислиш, че имам хубава коса?

— Защо го уби? — пита ме Джеймс с така широко отворени очи, така готови да ме разберат. — Опитвал се е да ти направи нещо ли? Уплашил ли те е?

Поемам си няколко глътки въздух, преди да отговоря.

— Спомняш ли си — подхващам неспокойно — какво ти е разказвал Адам за мен? За това, че не мога да докосна някого, без да го нараня?

Джеймс кимва.

— Е, точно това се случи — казвам му. — Докоснах го и той умря.

— Но защо? — пита ме той. — Защо го докосна? Защото си искала да умре ли?

Чувствам лицето си като напукан порцелан.

— Не — поклащам глава аз. — Бях малка, само с няколко години по-голяма от теб в интерес на истината. Не знаех какво правя. Не знаех, че мога да убивам хора с допира си. Той беше паднал на пода в хранителния магазин, а аз просто се опитах да му помогна да стане. — Дълга пауза. — Беше нещастен случай.

Джеймс не проговаря известно време.

Поглежда ту към мен, ту към обувките си, ту към коленете си, притиснати към гърдите му. Взира се в земята, когато най-сетне прошепва:

— Съжалявам, че ти се сърдех.

— Съжалявам, че не ти казах истината — прошепвам в отговор аз.

Той кимва. Почесва носа си. Вдига поглед към мен.

— Ще си останем ли приятели тогава?

— Искаш да сме приятели? — Примигвам, за да облекча паренето в очите си. — И не се страхуваш от мен?

— Ще се държиш ли гадно с мен?

— Никога.

— Тогава защо да се страхувам от теб?

Засмивам се главно защото не искам да се разплача. Кимвам твърде много пъти.

— Да — казвам му. — Хайде да си останем приятели.

— Добре — отговаря той и става на крака. — Защото повече не искам да обядвам с другите деца.

И аз ставам. Изтупвам задната част на униформата си.

— Ела да ядеш с нас — поканвам го. — Винаги си добре дошъл на нашата маса.

— Добре. — Той кимва. Пак извръща поглед. Подръпва едното си ухо. — А знаеш ли, че Адам е много тъжен през цялото време? — Връща синия си поглед върху лицето ми.

Оставам без думи. Не мога да произнеса и звук.

— Адам казва, че е тъжен заради теб. — Джеймс ме гледа така, сякаш чака да отрека. — Да не би и него да си наранила, без да искаш? Знаеш ли, че прекара известно време в медицинското крило? Беше болен.

Усещам, че всеки момент ще рухна, тук и сега, но някак се задържам цяла. Не мога да го лъжа.

— Да — отговарям. — Нараних го, без да искам, но вече… в-вече стоя настрана от него. За да не му причиня пак нещо лошо.

— Ами защо тогава е толкова тъжен? Нали повече няма да го нараняваш?

Аз поклащам глава, стисвам устни, защото не искам да се разплача и не знам какво да кажа. А Джеймс като че ли разбира какво ми е.

И ме прегръща.

През кръста. Прегръща ме и ми казва да не плача, защото ми вярва. Вярва ми, че съм наранила Адам, без да искам. Малкото момченце също. После казва:

— Но днес да внимаваш, чу ли? И да сриташ повечко задници.

Толкова съм смаяна, че ми трябва малко време да смеля факта, че не само използва забранена дума, но и ме докосна за пръв път. Опитвам да задържа прегръдката ни колкото може повече време, без да ни поставя в неловко положение, но мисля, че сърцето ми още се въргаля в локва на пода.

Тогава осъзнавам нещо: всички знаят.

Двамата с Джеймс влизаме в трапезарията заедно и вече усещам как всички ме гледат различно. Лицата им преливат от гордост, решимост и благодарност. Не виждам страх. Не виждам подозрение. Официално са ме приели като една от тях. Ще се борим заедно срещу един общ враг.

Разпознавам чувството в очите им, защото и аз самата започвам да си го припомням.

Надежда.

Като капка мед е, като пролетно поле от цъфнали лалета. Като свеж дъждец, прошепнато обещание, безоблачно небе, съвършения препинателен знак в края на изречение.

И единственото нещо на земята, което ме държи на крака.