Разнищи ме

Шейсет и пета глава

Не чувствам коленете си.

27 души стоят подредени рамо до рамо в средата на обширно, голо поле. Мъже и жени, и деца на всякаква възраст. С всякакви ръстове. Наредени са пред стрелкови отряд от 6 войници. Дъждът свисти край нас, озверен и гневен, сипе по всичко и всички сълзи, по-твърди от костите ми. Вятърът е в пълен амок.

Войниците решават как да подходят. Как да убият пленниците си. Как да се отърват от 27-те чифта очи, вперени право напред. Някои ридаят, други треперят от страх и скръб, и ужас, трети пък стоят съвършено неподвижно, готови да посрещнат стоически смъртта си.

Един от войниците стреля.

Първият пленник се свлича на земята, а аз имам чувството, че съм получила камшичен удар в гръбнака. В рамките на няколко секунди ме връхлитат толкова много емоции, че очаквам всеки момент да припадна; вкопчила съм се в съзнанието си с животинска ярост и се мъча да преглътна сълзите си, да пренебрегна болката, разстилаща се из тялото ми.

Не разбирам защо никой не помръдва, защо ние не помръдваме, защо никой от осъдените на смърт не помръдва, поне колкото да изскочи от редицата, и тогава осъзнавам, че бягството и съпротивата са напълно безполезни. Врагът има пълно надмощие. А те са невъоръжени. Нямат никакви отбранителни средства.

Аз обаче имам.

Нося пистолет.

Даже 2.

Това е моментът, сега е времето да се впуснем в действие, да се хвърлим в бой сами, само ние тримата, 3 остарели хлапета, борещи се за живота на 26 човешки същества, макар и на цената на своя собствен. Погледът ми е прикован към малко момиченце, навярно на възрастта на Джеймс, чиито очи са толкова широко отворени, така ужасени, чиито панталони вече са подмокрени от страх, и жестоката картина ме разкъсва на парчета, убива ме, и свободната ми ръка вече се пресяга към един от пистолетите, и казвам на Кенджи, че съм готова.

Същият войник тъкмо се прицелва към следващата си жертва, когато Кенджи ни пуска.

3 пистолета са готови за стрелба, насочени към врага, и чувам изстрелите, преди куршумите да полетят; виждам как единият попада право във врата на един от войниците, но не знам дали е моят.

Не че има значение.

Остават още 5 войници, а вече могат да ни видят.

Спускаме се напред.

Изплъзваме се на куршумите им и забелязвам, че Адам ляга на земята, стреляйки с осезаема похватност, но без попадение. Оглеждам се за Кенджи и осъзнавам, че е изчезнал, и толкова се радвам; 3 войници падат почти едновременно. Адам се възползва от изумлението на останалите и сваля четвърти. Аз прострелвам петия в гръб.

Не знам дали съм го убила.

Закрещяваме на хората да тръгнат с нас, повеждаме ги обратно към комплексите, викаме им да вървят приведени, да се крият; казваме им, че идва помощ и ще направим всичко по силите си да ги защитим, а те се пресягат към нас, опитват да ни докоснат, да ни благодарят, да хванат ръцете ни, но нямаме време за това. Трябва час по-скоро да ги отведем до някое що-годе безопасно място и да продължим към другите планирани екзекуции.

Не мога да забравя мъжа, когото не успяхме да спасим. Не мога да забравя номер 27.

Това не бива да се случва отново.

Вече препускаме по множеството километри земя, отредена на жилищните комплекси, без да се крием, без да кроим планове. Препускаме в мълчание. Още не сме продумали и дума за случилото се и за предстоящото; знаем само, че трябва да продължаваме напред.

Следваме Кенджи.

Той си проправя път през останките от един разрушен комплекс и никой от нас не се съмнява, че нещо ужасяващо е сполетяло жителите му. Няма и следа от живот. Малките метални кутии, подслонявали някога хората, са напълно унищожени и не знаем дали са били празни по време на опустошението.

Кенджи ни казва, че трябва да си отваряме очите.

Навлизаме още по-надълбоко в регулираната от Възобновителите територия, в парчетата земя, предвидени за обитаване от гражданите, докато не чуваме забързани стъпки и тракащ механичен звук.

Танковете.

Тъй като са задвижвани от електричество, минават почти безшумно по улиците, но електрическото им дрънкане вече ми е познато. Адам и Кенджи го познават още по-добре.

Отправяме се по посока на звука.

Вятърът сякаш се мъчи да ни прогони, сякаш знае какво ни чака от другата страна на комплекса и опитва да ни защити от него. Не иска да го виждаме с очите си. Не иска да умираме днес.

Нещо избухва.

Свиреп огън раздира атмосферата на около 15 метра от нас. Пламъците ближат земята, изгълтват кислорода и дори дъждът не може да потуши унищожителната им сила. Огнената стихия фучи и танцува бясно на вятъра, замирайки малко по малко, усмирена от небето.

Трябва да се доберем до нея. Нещо се случва там.

Краката ни се борят за сцепление по калната земя и не чувствам студа, докато хвърчим, не чувствам мокрото, усещам единствено адреналина, циркулиращ в крайниците ми, тласкайки ме напред; пистолетът е стиснат здраво в юмрука ми, готов да се прицели, готов да стреля.

Но когато достигаме пламъците, едва не го изпускам.

Едва не се свличам на земята.

Почти не мога да повярвам на очите си.