Разнищи ме

Двайсет и четвърта глава

Кенджи ме намира пръв.

Стои по средата на тренировъчната стая. Оглежда се наоколо, сякаш я вижда за пръв път, макар и да знам, че не е така. Още не съм сигурна с какво точно се занимава, но поне ми е ясно, че Кенджи е един от най-важните хора в Пункт Омега. Вечно е в движение. Вечно зает. Никой, освен мен, и то напоследък, не получава повече от няколко секунди от времето му.

Имам чувството, че прекарва повечето от дните си… невидим.

— Е — подхваща той, кима леко с глава, разхождайки се бавно из стаята с хванати зад гърба ръце. — Голямо шоу ни спретнахте. Под земята рядко имаме такава развлекателна програма.

Какво унижение.

Застила ме. Облива ме. Заравя ме.

— Ще си позволя да отбележа, че последната реплика: "Толкова ми се иска да те обичах по-малко", беше просто гениална. Наистина, направо страхотна. Мисля, че Уинстън се просълзи…

— МЛЪКВАЙ, КЕНДЖИ!

— Сериозно говоря! — отвръща засегнато той. — Беше направо… не знам. Беше почти красиво. Нямах представа, че нещата са толкова нажежени.

Придърпвам колене до гърдите си, сбутвам се по-навътре в тъмния ъгъл на стаята, заравям лице в свитите си ръце.

— Не се обиждай, но наистина не ми се г-говори с теб точно сега, чу ли?

— Не. Не става — отговаря той. — Двамата с теб ни чака работа.

— Не.

— Хайде — казва той. — Ставай. — Хваща ме за лактите и ме вдига на крака, а аз замахвам да го фрасна.

Бърша гневно бузите си, опитвам да залича следите от сълзите си.

— Не съм в настроение за шегите ти, Кенджи. Моля те, просто си върви. Остави ме на мира.

— Кой е казал — отвръща той, — че се шегувам? — Взима една от тухлите, подредени до стената. — Светът няма да спре да воюва срещу себе си само защото ти си скъсала с гаджето.

Гледам го с разтреперани юмруци, заседнал в гърлото ми крясък.

На него явно не му прави впечатление.

— А ти какво правиш? — пита ме. — Седиш си и… какво? — Претегля тухлата в дланта си. — Чупиш такива неща?

Предавам се и пак се свивам на пода.

— Не знам — казвам му. Смръквам последните си сълзи. Опитвам да изтрия носа си.

— Касъл все ми разправяше, че трябвало да се "съсредоточа" и да "овладея Енергията си". — Правя кавички с пръстите на двете си ръце, за да илюстрирам думите си. — Но единственото, което знам за себе си, е, че мога да унищожавам разни неща… не знам защо. Затова не разбирам как очаква от мен да повторя действията си. Тогава нямах представа какво правя, а в интерес на истината, и сега нямам. Нищо не се е променило.

— Чакай малко — казва Кенджи, връща тухлата в купчината и и се хвърля на тепиха пред мен. Просва се на земята, сключва ръце зад главата си и вперва поглед в тавана. — За какво точно става дума? Кои действия трябва да повториш?

Аз също се излягам върху един от тепихите. Заемам същата поза като Кенджи. Главите ни са само на няколко сантиметра разстояние.

— Забрави ли? Бетонната стена, която разруших в психарската стая на Уорнър. Металната врата, която пробих, докато търсех А-Адам. — Гласът ми пресеква и стисвам очи, за да смекча болката.

В момента дори не мога да произнеса името му.

Кенджи изсумтява. Усещам как кима с глава върху тепиха.

— Ясно. Е, Касъл ми е казвал, че според него владееш нещо повече от смъртоносен допир. Че не е изключено да имаш шантава свръхчовешка сила или нещо такова. — Пауза. — Звучи ли ти правдоподобно?

— Може да се каже.

— Е, какво точно стана? — пита ме той, отмествайки глава назад, за да ме погледне. — Когато подивя онзи път? Спомняш ли си дали нещо те подтикна?

Поклащам глава.

— Не знам. Когато се случват такива неща, просто… просто не съм на себе си — отговарям аз. — Нещо се променя в главата ми и ме кара да… полудявам. Ама наистина, сякаш губя ума си. — Надниквам към него, но лицето му е напълно безизразно. Просто примигва и ме чака да довърша. Затова си поемам дълбока глътка въздух и продължавам: — Сякаш не мога да разсъждавам нормално. Приливът на адреналин така ме парализира, че не мога да се удържа, не мога да се контролирам. Обземе ли ме лудостта, просто трябва да ѝ намеря отдушник. Трябва да докосна нещо. Трябва да я освободя.

Кенджи се надига на един лакът. Поглежда ме.

— Добре, но кое е нещото, което те кара да откачиш? — пита ме той. — Какво чувстваш? Само когато си вбесена ли се случва?

Замислям се за момент.

— Не. Не винаги. — Поколебавам се. — Първия път — подхващам с леко треперлив глас — исках да убия Уорнър заради онова, което ме принуди да направя на малкото детенце. Бях покъртена. Бях ядосана, страшно ядосана, но и… много тъжна. — Гласът ми заглъхва за момент. — А когато търсех Адам… — дълбока глътка въздух — … бях отчаяна. Истински отчаяна. На всяка цена трябваше да го спася.

— Ами когато ми приложи суперменската хватка? Блъсна ме в стената като малко момченце?

— Бях уплашена.

— А после? В лабораторията?

— Бясна — прошепвам. Очите ми се взират невиждащо в тавана, замъглени от спомена за онази ярост. — По-ядосана не съм била през целия си живот досега. Дори не бях подозирала, че мога да изпитвам такъв гняв. Да бъда чак толкова разярена. Чувствах се и виновна. — Добавям с тих глас. — Виновна, задето бях пратила Адам там.

Кенджи си поема дълбока, дълга глътка въздух. Изправя се в седнало положение и се обляга на стената. Мълчи.

— За какво си мислиш…? — питам го и сядам до него.

— Не знам — отвръща накрая. — Но е съвсем очевидно, че всички тези инциденти са били резултат от много силни емоции. Което ме навежда на мисълта, че цялата система е доста елементарна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че нещо трябва да те подбуди към това — отговаря той. — Загубиш ли контрол, тялото ти навлиза в автоматичен режим на самозащита, разбираш ли ме?

— Не.

Кенджи се обръща с лице към мен. Кръстосва крака под себе си. Отпуска се назад върху ръцете си.

— Чуй сега. Знаеш ли как разбрах, че мога да ставам невидим? По чиста случайност. Бях на девет. Уплашен до безумие. Прескачаме всички гадни подробности и стигаме до същественото: трябваше ми скривалище, а никъде не намирах такова. Но бях толкова изплашен, че тялото ми механично ме скри. Просто се слях със стената. — Той се засмива. — Няма да ти обяснявам как се шашнах, понеже цели десет минути не знаех какво ми се случва. А после нямах представа как да стана видим отново. Беше страшничко. Даже се мислех за мъртъв в продължение на няколко дни.

— Божичко! — възкликвам аз.

— Аха.

— Наистина звучи страшничко.

— Нали ти казах.

— И… и какво? Смяташ, че тялото ми преминава в режим на самозащита, когато откача?

— В общи линии.

— Ясно. — Замислям се. — Добре, но как да се върна към нормалния си режим? Ти как го направи?

Той свива рамене.

— Всъщност, щом осъзнах, че не съм призрак, нито пък халюцинирам, започна доста да ми харесва. Още си бях хлапе. Стори ми се готино, можех например да вържа пелерина на врата си и да погна злодеите. Допадаше ми. Затова успявах да го правя, когато ми скимне. И все пак — добавя той — чак когато започнах да тренирам, се научих да го контролирам и задържам за по-дълги периоди от време. Отне доста работа. Нужна е голяма концентрация.

— Доста работа, казваш.

— Да… така де, всички тези неща изискват да поработиш върху тях. Но щом приех дарбата си като част от мен, ми стана много по-лесно да я контролирам.

— Е — казвам аз, облягайки се назад с нервна въздишка, — моята вече съм я приела. Но това определено не улесни нещата.

Кенджи се засмива на глас.

— Приела си я, друг път. Нищо не си приела.

— Цял живот съм така, Кенджи… с ръка на сърцето мога да кажа, че съм я приела…

— Не — прекъсва ме той. — Не и не. Мразиш се до мозъка на костите си. Едва се понасяш. На това не му се вика примирение. Вика му се… знам ли… обратното на примирение. — Ти — добавя той, сочейки ме с пръст, — ти си обратното на примирение.

— И какво искаш да кажеш? — сопвам му се аз. — Че трябва да ми харесва да съм такава? — Не му давам шанс да отговори, преди да изстрелям: — Нямаш представа какво е да си на мое място… да си заключен в тяло като моето, да се страхуваш дори да дишаш прекалено близо до същество с туптящо сърце. Ако имаше, никога не би ме посъветвал да харесвам живота си.

— Стига де, Джулиет… просто казвам, че…

— Не. Нека ти изясня едно нещо, Кенджи. Аз убивам хора. Убивам ги. Това е "специалната" ми сила. Не се сливам с околната среда, не местя разни предмети с ума си, нямам разтягащи се ръце. Докоснеш ли ме, мъртъв си. Опитай да живееш така цели седемнайсет години и тогава ми говори колко лесно е да се приемеш такъв, какъвто си.

Вкусвам твърде много горчилка по езика си.

Чувството е ново за мен.

— Чуй какво — казва той с осезаемо по-мек глас. — Не се опитвам да раздавам правосъдие, разбираш ли? Просто искам да ти кажа, че понеже не искаш дарбата си, вероятно подсъзнателно саботираш усилията си да я разгадаеш. — Той вдига ръце в драматичен жест на капитулация. — Лично мое мнение. Така де, очевидно е, че ти се е паднала смахната свръхестествена сила. Докосваш някого, и бам, гушва букета. Но в същото време можеш да разбиваш стени и други работи, нали така? О, да, определено ми се иска да науча такова нещо. Ще е върхът.

— Да — казвам аз, отпускайки се на стената. — Май тази част не е толкова гадна.

— Нали? — оживява се Кенджи. — Страхотно би било. По този начин, ако ходиш с ръкавици де, ще можеш да рушиш каквото ти падне, без да убиваш хора. Тогава няма да ти е толкова зле, нали?

— Сигурно не.

— Ето, значи. Супер. Просто трябва да се отпуснеш. — Той става на крака. Грабва тухлата, с която си играеше одеве. — Хайде! — Подканва ме. — Ставай. Ела тук.

Отивам до него и зяпвам тухлата в ръцете му. Той ми я подава, сякаш ми връчва безценна наследствена реликва.

— Така — казва той. — Трябва да си спокойна, ясно? Позволи на тялото си достъп до ядрото ти. Спри да блокираш собствената си Енергия. Сигурно имаш милион психически пречки в главата. Забрави задръжките.

— Нямам психически пречки…

— Напротив — изсумтява той. — Имаш, и още как. Имаш остър психически запек.

— Психически какво…

— Съсредоточи гнева си върху тухлата. Върху тухлата — повтаря той. — И не забравяй. Отвори съзнанието си. Ти искаш да унищожиш тухлата. Напомняй си, че точно това искаш. Изборът е лично твой. Не го правиш за Касъл, не го правиш за мен, не го правиш като самозащита срещу някого. Просто ти се е приискало. Ей така, за забавление. Защото ти е скимнало. Позволи на съзнанието и тялото си да поемат контрола. Нали така?

Вдишвам дълбоко. Кимвам няколко пъти.

— Да. Мисля, че…

— Мам-ка му! — Той изсвирва тихо.

— Какво? — завъртам се аз. — Какво стана…

— Сериозно ли не го усети?

— Какво да усетя…

— Погледни ръката си!

Ахвам. Отстъпвам назад. Ръката ми е пълна с нещо като червен пясък и кафява глина, стрита на прах. По-големите късчета от тухлата се поронват по земята, а на останалото позволявам да се изплъзне между пръстите ми, приближавайки виновната ръка към лицето си.

Вдигам поглед.

Кенджи клати глава, тресе се от смях.

— Нямаш си представа колко ти завиждам в момента.

— О, боже!

— Знам. ЗНАМ. Ама че тарикатско. Помисли си само: щом можеш да причиниш това на тухла, какво ли можеш да причиниш на човешко тяло…

Това не беше правилната реплика.

Не и за момента. Не и след случилото се с Адам. Не и след като бях опитала да събера парчетата от надеждите и мечтите си, за да ги залепя. Защото вече не ми остана нищо. Защото сега осъзнавам, че някъде дълбоко в себе си съм хранила мъничка надежда, че с Адам ще намерим начин да закърпим положението.

Някъде дълбоко в себе си съм хранила вяра.

Но вече и нея я нямаше.

Защото Адам вече трябва да се бои не само от кожата ми. Не само от допира ми, но и от прегръдката ми, от силата на ръцете ми, от целувките ми — всяко мое действие може да го нарани. Ще трябва да внимавам дори ако искам да го хвана за ръка. Сега, когато осъзнавам колко смъртоносна съм всъщност…

Не ми остава друг избор.

Ще прекарам в самота целия си живот, защото никой не е в безопасност с мен.

Свличам се на пода, а съзнанието ми бучи, собственият ми мозък вече не е безопасно място, защото не мога да спра да мисля, да си задавам въпроси, имам чувството, че съм претърпяла челен сблъсък и не съм била невинният страничен наблюдател.

Аз съм влакът.

Аз съм неконтролируемата стихия.

Защото понякога сравняваме себе си с онова, което бихме могли да бъдем, ако нещата стояха другояче. И ако си много щателен в анализа си, видяното може да те уплаши, да те накара да се запиташ какво би направил, ако ти се отдаде шанс. Знаеш, че у теб живее нещо, което отказваш да приемеш, което не искаш да видиш на бял свят. Прекарваш целия си живот в напъни да го потиснеш, да го изгониш. Далеч от очите — далеч от сърцето. Преструваш се, че тази част от теб не съществува.

Живееш така дълго време.

И дълго време си в безопасност.

Докато един ден вече не си.