Разнищи ме

Четиринайсета глава

Касъл е впил поглед в мен.

Очаква реакцията ми.

Още не съм успяла да изплюя тебеширения прах от устата си, за да съставя изречение.

— Госпожице Ферърс — спуска се да вземе думата изведнъж, — с господин Кент работим по въпроса да овладее способностите си. И той като вас ще тренира, ще се учи как да употребява този елемент от себе си. Ще отнеме известно време, докато се уверим, че е в безопасност с вас, но всичко ще се нареди…

— Не. — Ставам на крака. — Не, не, не, не, не, не. — Препъвам се настрани. — НЕ.

Взирам се в краката си и в ръцете си, и в стените, искам да изпищя. Искам да избягам. Искам да падна на колене. Искам да прокълна света, задето ме е проклел, задето ме измъчва, задето ми отнема единственото хубаво нещо, което някога съм имала, и тръгвам замаяно към вратата, търсейки отдушник, изход от този кошмар и…

— Джулиет… моля те…

Гласът на Адам кара сърцето ми да спре. Обръщам се насила. С лице към него.

Но веднага щом очите ни се срещат, устата му се затваря. Ръката му е протегната към мен, опитва да ме спре от 3 метра разстояние и ми се иска да ридая и да се смея едновременно, толкова трагикомична е сцената пред мен.

Той няма да ме докосне.

Няма да му позволя да ме докосне.

Никога повече.

— Госпожице Ферърс — подхваща гальовно Касъл, — сигурен съм, че в момента ви е трудно да го понесете, но вече ви казах, че това положение няма да трае вечно. С достатъчно тренировки…

— Огромни усилия ли ти коства — питам Адам с пресекващ глас — да ме докосваш? Изтощавам ли те? Изпива ли всичките ти сили борбата с мен?

Адам опитва да отговори. Опитва да каже нещо, но вместо това замълчава и неизговорените му думи са толкова по-страшни.

Завъртам се към Касъл.

— Това казахте, нали? — Гласът ми става все по-треперещ, сълзите ми напират да потекат. — Че с помощта на Енергията си разсейва моята и че загуби ли концентрация… отнесе ли се, стане ли т-твърде уязвим… мога да го нараня… че вече съм го н-наранила…

— Госпожице Ферърс, моля ви…

— Просто отговори на въпроса ми!

— Да — казва той, — за момента поне дотам се простира знанието ни…

— О, боже, не мо… не мога… — Отново започвам да се препъвам към вратата, но краката ми са още слаби, главата ми още се върти, очите ми са замъгляват и светът губи цвят, когато две познати ръце обгръщат кръста ми и ме дръпват назад.

— Джулиет — казва тревожно той, — моля те, трябва да поговорим…

— Пусни ме. — Гласът ми е едва доловим шепот. — Адам, моля те… не мога…

— Касъл — прекъсва ме Адам. — Би ли ни оставил насаме?

— О — стряска се той. — Разбира се! — Казва с леко закъснение. — Няма проблем, да, да, разбира се. — Отива до вратата. Поколебава се. — Ще… е, да. Знаете къде да ме намерите, когато сте готови тук. — Той кимва и на двама ни, удостоява ме с напрегната усмивка и излиза от стаята. Вратата щраква след него.

Тишината се излива в пространството помежду ни.

— Адам, моля те — проронвам накрая и веднага съжалявам. — Пусни ме.

— Не.

Усещам дъха му по кожата на тила си и близостта с него ме убива. Убива ме знанието, че ще се наложи да вдигна наново стените, които така безразсъдно бях срутила в момента, в който се бе върнал в живота ми.

— Да поговорим — казва той. — Не отивай никъде. Моля те. Просто остани да поговорим.

Вкоренена съм в пода.

— Моля те — повтаря той, но този път по-нежно и решимостта ми излита през вратата без мен.

Тръгвам с него към леглата. Той сяда от едната страна на стаята. Аз сядам от другата.

Не отлепва поглед от мен. Очите му са твърде уморени, твърде напрегнати. Изглежда така, сякаш не се храни добре, сякаш не е спал от седмици. Поколебава се, облизва устни, стисва ги, после проговаря.

— Съжалявам — казва ми. — Толкова съжалявам, че не ти казах. Не исках да те разстройвам.

А на мен ми се иска да се смея и смея, и смея, докато сълзите не ме разтворят в себе си.

— Разбирам защо не си ми казал — прошепвам аз. — Съвсем логично е. Искал си да избегнеш всичко това. — Махвам вяло с ръка из стаята.

— И не ми се сърдиш? — Очите му са изпълнени с толкова покъртителна надежда. Като че ли понечва да тръгне към мен, а аз вдигам длан, за да го спра.

Усмивката на лицето ми буквално ме убива.

— Как да ти се сърдя? Подлагал си се на изтезания в лабораторията само и само да откриеш какво се случва с теб. Изтезаваш се и сега, мъчейки се да измислиш решение на проблема.

Той изглежда облекчен.

Облекчен и объркан едновременно. Като че ли не смее да се зарадва.

— Но нещо не е наред — добавя. — Плачеш. Защо плачеш, щом не си разстроена?

Този път наистина се разсмивам. На глас. Смея се и хълцам и отчайващо много искам да умра.

— Защото съм пълна глупачка и реших, че нещата могат да се променят — казвам му. — Че съм извадила късмет с теб. Че животът ми ще стане по-добър, че аз ще съм по-добре. — Опитвам да продължа, но вместо това залепвам длан на устата си, сякаш сама не мога да повярвам какви думи се каня да изрека. С мъка преглъщам камъка, заседнал в гърлото ми. Свалям ръка. — Адам. — Гласът ми е ранен, изтерзан. — Няма да се получи.

— Кое? — Той е замръзнал намясто с широко отворени очи. Гърдите му се издигат и спадат с твърде ускорен ритъм. — За какво говориш?

— Не можеш да ме докосваш — казвам му. — Не можеш да ме докосваш и вече съм успяла да те нараня…

— Не… Джулиет… — Адам става, прекосява стаята, коленичи до мен и се пресяга към ръцете ми, но аз ги отръпвам рязко назад, защото ръкавиците ми са съдрани, съдраха се в лабораторията и сега пръстите ми са голи.

Опасни.

Адам се взира в ръцете, които съм скрила зад гърба си, сякаш съм го зашлевила през лицето.

— Какво правиш? — пита ме той, без да ме поглежда. Още не е откъснал очи от ръцете ми. Диша едва-едва.

— Не мога да ти причиня подобно нещо. — Поклащам глава прекалено рязко. — Не искам заради мен да страдаш и да оставаш без сили, не искам винаги да се тревожиш, че мога неволно да те убия…

— Не, Джулиет, изслушай ме. — Призивът му е отчаян, очите му вече обхождат лицето ми. — И аз се притесних, чуваш ли? И аз се притесних. Много. Помислих си, че… че сигурно… знам ли, че сигурно ще стане лошо и че може би няма да успеем да намерим решение, но после говорих с Касъл. Обясних му всичко и той каза, че просто ще трябва да се науча да контролирам способностите си. Да ги активирам и потискам…

— Освен когато си с мен. Освен когато сме заедно…

— Не… какво? Не, особено когато сме заедно!

— Докосваш ли ме, с мен ли си, плащаш прескъпо! Вдигаш температура, когато сме заедно, Адам, съзнаваше ли го? Дори борбата с допира ми се отразява зле на здравето ти…

— Не ме слушаш… моля те… казвам ти, ще се науча да го контролирам…

— Кога? — питам аз и усещам как костите ми се трошат 1 по 1.

— Какво? Как така? Още сега… уча се в момента…

— И как вървят нещата? Лесно ли е?

Той затваря уста, но продължава да ме гледа, борейки се с някаква емоция, борейки се да запази самообладание.

— Какво се опитваш да кажеш? — пита ме накрая. — Да не би… — подхваща задъхано — … да не би… тоест… искаш да се откажем ли?

— Адам…

— Какво ми казваш в момента, Джулиет? — Вече е на крака, заровил разтреперани пръсти в косата си. — Не искаш… не искаш да си с мен?

И аз ставам на крака, мъчейки се да възпра сълзите, прогарящи очите ми, отчаяна да се хвърля в прегръдките му, но неспособна да помръдна. Проговарям с насечен глас:

— Разбира се, че искам да съм с теб.

Той изтръгва ръка от косата си. Гледа ме с открити, уязвими очи, но челюстта му е стегната, мускулите му са напрегнати, цялото му тяло се тресе от напъна да вдишва, издишва.

— Тогава какво се случва в момента? Защото определено се случва нещо и не ми харесва — казва той с пресеклив глас. — Не ми харесва, Джулиет, струва ми се точно обратното на всичко, което би ми харесало, по дяволите, а просто искам да те прегърна…

— Не искам да те н-наранявам…

— Няма да ме нараниш — уверява ме той, доближава ме, вперва умолителен поглед в очите ми. — Кълна се. Нищо няма да ми направиш… всичко ще е наред… вече съм по-добър. Упражнявам уменията си и съм натрупал сила…

— Прекалено опасно е, Адам, моля те. — Моля го, отстъпвам назад, бърша яростно сълзите, търкалящи се по лицето ми. — Така ще е най-добре за теб. Най-добре ще е да стоиш настрана от мен…

— Но аз не искам такова нещо… не ме питаш какво искам аз… — казва той, преследвайки ме, докато се изплъзвам от ръцете му. — Искам да съм с теб и не ми пука дали ще е трудно. Не ме е грижа, че ще са нужни повече усилия, защото именно на това се гради една връзка, Джулиет. На усилия. На ежедневна работа. И знам, че това е кофти, много, ама много кофти, и ще трябва здравата да се потрудим, но не ме интересува. Пак го искам. Искам да съм с теб.

В капан съм.

Приклещена съм между него и стената и не мога да избягам, а и не бих избягала, дори да можех. Не искам да му се съпротивлявам, макар и вътре в мен нещо да крещи, че би било ужасно егоистично от моя страна да му позволя да остане с мен, ако единствено ще го нараня. Но той ме гледа, гледа ме, сякаш го убивам, и осъзнавам, че го наранявам повече, като опитвам да му избягам.

Цялата треперя. Искам го толкова силно, а вече знам, че желанията ми ще трябва да почакат. И се ядосвам, задето е така. Толкова се ядосвам, че ми иде да викам.

Дали не можем поне да опитаме.

— Джулиет. — Гласът на Адам е дрезгав, треперлив от емоции. Ръцете му са на кръста ми, потрепват плахо, чакат разрешение. — Моля те.

И аз не възразявам.

Вече диша по-тежко, привежда се към мен, отпуска чело върху рамото ми. Долепя длани до средата на корема ми и ги спуска надолу по тялото ми, бавно, така бавно, че от гърлото ми се изтръгва стон.

В костите ми бушува земетресение, сблъскват се тектонски плочи на паника и удоволствие, а пръстите му пълзят бавно по бедрата ми, нагоре по гърба ми, по раменете ми и надолу по ръцете ми. Щом достигат китките ми, се поколебават. Тук свършва платът, оттук започва кожата ми.

Но той си поема дъх.

И поема ръцете ми.

За момент оставам парализирана, оглеждам лицето му за следи от болка или опасност, но тогава и двамата въздъхваме и виждам как по устните му плъзва колеблива усмивка, родена от нова надежда, нов оптимизъм, че може би всичко ще е наред.

Но тогава примигва и очите му се променят.

Стават по-дълбоки. Отчаяни. Гладни. Изучават ме, сякаш опитват да разчетат думите, гравирани вътре в мен, и вече усещам горещината на тялото му, силата в крайниците му, мощта в гърдите му и нямам време да го спра, преди да е впил устни в моите.

Лявата му ръка придържа главата ми, дясната се увива все по-силно около кръста ми, притиска ме към него, унищожава всяка рационална мисъл, която някога съм имала. Целувката му е дълбока. Толкова гореща. Представя ми една негова страна, която не съм познавала досега, и аз оставам без дъх.

Целувката му е като топъл дъжд и влажни дни и повредени термостати. Като свистящи чайници и ехтящи парни локомотиви и хрумването да се съблечеш, за да усетиш полъха на вятъра с кожата си.

Такава целувка те кара да осъзнаеш, че кислородът е надценяван.

Знам, че не бива да и се отдавам. Знам, че навярно е глупаво и безотговорно, като се има предвид всичко, което току-що научихме, но някой трябва да ме застреля, за да ме отлепи от устните му.

Дърпам тениската му, отчаяно търся за какво да се хвана, търся сал или спасителен пояс, изобщо нещо, което да ме закотви към реалността, но той се отдръпва, за да си поеме дъх, и съблича тениската си, захвърля я на пода, придърпва ме в обятията си и двамата се свличаме върху леглото ми.

Незнайно как се озовавам отгоре му.

Той се пресяга и ме притегля към себе си и ме обсипва с целувки, шията ми, бузите ми, и ръцете ми обхождат тялото му, изучават всяка негова извивка, всяка линия, всеки мускул, и той се отдръпва назад, долепя чело до моето и без да отваря очи, проронва:

— Как е възможно да съм толкова близо до теб, а в същото време да те чувствам убийствено далеч?

Думите му ме карат да си спомня обещанието, което му дадох преди 2 седмици, че като се възстанови, като оздравее, ще запомня всеки сантиметър от тялото му с устни.

Решавам, че моментът е подходящ да изпълня обещанието си.

Започвам с устата му, преминавам към едната му буза, плъзвам устни под линията на челюстта му, продължавам надолу по шията му, към раменете и ръцете му, обвити около мен. Дланите му се плъзгат по униформата, прилепнала по тялото ми като втора кожа, и той е горещ, толкова напрегнат в стремежа си да остане неподвижен, но чувам как сърцето подскача бясно под гърдите му.

До моето.

Проследявам с пръст очертанията на бялата птица, кръжаща по кожата му, татуировка на единственото невъзможно нещо, което мечтая да видя в живота си. Птица. Бяла птица с корона от златисти шарки по главата си.

Тя ще полети.

Птиците не летят, разправят учените, но според историята някога използвали крилете си именно за това. И искам да го видя един ден. Да докосна птицата в полет. Да я гледам как се рее в небесата, както е редно, както не успява в сънищата ми.

Навеждам се да целуна жълтата корона на главата ѝ , изрисувана надълбоко в гърдите на Адам. Чувам колко рязко си поема дъх.

— Обожавам тази татуировка — казвам му, вдигайки поглед към очите му. — Не съм я виждала, откакто пристигнахме тук. Не съм те виждала без тениска, откакто пристигнахме тук — прошепвам. — Още ли спиш гол до кръста?

Но Адам ми отговаря със странна усмивчица, сякаш се смее на някоя негова си тайна шега.

Той взима ръката ми от гърдите си и ме сваля на леглото до себе си и вече сме лице срещу лице. Разпуска конската ми опашка и освобождава кестенявите вълнички, които се разливат като стремглав водопад надолу по ключиците ми, по раменете ми, а странното е, че не съм усещала дори лек повей, откакто пристигнахме тук, но сега имам чувството, че вятърът се е приютил в тялото ми и свисти през дробовете ми, фучи в кръвта ми, смесва се с дъха ми и затруднява дишането ми.

— Напоследък не мога да мигна — казва ми той с толкова нисък глас, че трябва да напрегна слуха си, за да го чуя. — Странно ми е нощем без теб. — Лявата му ръка е преплетена в косата ми, дясната обвива тялото ми. — Боже, колко ми липсваше само… — Проронва той, а думите му са дрезгав шепот в ухото ми. — Джулиет.

Цялата

горя.

Сякаш плувам в меласа, такава е целувката му, сякаш се потапям в разтопено злато, такава е целувката му, сякаш се гмуркам в океан от емоция и течението ме понася твърде стремглаво, за да осъзная, че се давя, но вече нищо не ме интересува: ръката ми, която май е спряла да ме боли, стаята, която не е изцяло моя, войната, която уж водим, тревогите ми за това коя съм, какво съм и в какво мога да се превърна.

Имам единственото важно нещо на света.

Този момент. Тези устни. Това силно тяло, притиснато към мен, и тези здрави ръце, търсещи начин да ме придърпат още по-близо, а знам, че искам още толкова много от него, искам го целия, искам да изпитам красотата на тази любов с връхчетата на пръстите си и дланите на ръцете си, и всяка тъкан, и всяка кост в тялото ми.

Искам всичко.

Ръцете ми са в косата му и го тегля към себе си, все по-близо, толкова близо, че вече е върху мен, и той откъсва устни от моите, за да си поеме въздух, но аз го издърпвам към себе си и обсипвам с целувки шията му, раменете му, гърдите му, обхождам с ръце гърба му и двете страни на торса му и чувството е неповторимо, каква енергия, каква невероятна мощ изпитвам от близостта си с него, докосването му, прегръдката му. Цялата ми същност оживява от електрически поток на адреналин, така яростен, така еуфоричен, че се чувствам подмладена, всесилна, неунищожима…

Отскачам назад.

Отдръпвам се така бързо, че залитам и падам от леглото, удряйки главата си в каменния под, и се надигам с олюляване, мъчейки се да чуя гласа му, но долавям единствено печално познатото ми хриптящо, парализирано дишане, и не мога да разсъждавам трезво, не виждам нищо и всичко е размито пред очите ми, и не мога, отказвам да повярвам, че това наистина се случва…

— Дж-Джул… — Опитва да каже той. — Н-не м-мо…

И аз се свличам на колене.

Пищя.

Пищя, както никога досега в целия си живот.