Разнищи ме

Двайсет и осма глава

— Какво? — Кенджи се е сковал. Гласът му е потресен грак. — Кои? Как…

— Уинстън и Брендън са патрулирали горе тази нощ. — Касъл клати глава. — Не знам какво е станало. Сигурно са устроили засада. Били са твърде далеч от обхвата на охранителната система и видеоматериалът показва само как Емъри и Иън, явно засекли някакво смущение, тръгват на оглед из района. След това не се вижда нищо. Емъри и Иън — казва той — не са се връщали.

Кенджи отново сяда и заравя лице в дланите си. Вдига рязко поглед с внезапна искра на надежда в очите си.

— Но Уинстън и Брендън… сигурно ще успеят да се измъкнат… нали? Могат да направят нещо… ако съчетаят силите си…

Касъл се усмихва състрадателно на Кенджи.

— Не знам нито къде ги е отвел, нито как ще се отнесе с тях. Ако ги е ранил някак, или ако вече… — той се поколебава — … ако вече ги е измъчвал, или застрелял… ако са загубили много кръв… няма да имат сили да му се съпротивляват. Пък и дори те двамата да успеят да се спасят — продължава той след момент, — няма да оставят другите.

Кенджи вдълбава юмруци в бедрата си.

— Значи, иска да говорите — продумва за пръв път Адам.

Касъл кимва.

— Лили намери това на мястото, откъдето са изчезнали. — Той ни хвърля малка раница и всички се изреждаме да ровим из нея. Съдържа единствено счупените очила на Уинстън и радиото на Брендън. Изцапани с кръв.

Стисвам ръце една в друга, за да укротя треперенето им.

Тъкмо започвах да ги опознавам. Току-що се бях запознала с Емъри и Иън. Тъкмо се учех да градя нови приятелства, да се чувствам удобно край хората от Пункт Омега. Току-що бях закусила с Брендън и Уинстън. Поглеждам часовника на стената; 3:31 часът. За последно съм ги видяла преди около 20 часа.

Рожденият ден на Брендън е бил миналата седмица.

— Уинстън знаеше — чувам се да казвам на глас. — Знаеше, че нещо не е наред. Знаеше, че е странно в района да се навъртат толкова много войници…

— Да — казва Касъл, клатейки глава. — Чета и препрочитам докладите му. — Той щипва костта на носа си с палец и показалец. Затваря очи. — Тъкмо започвах да си обяснявам нещата. Но се оказа твърде късно. Твърде късно.

— Какво мислите, че са целели? — пита Кенджи. — Имате ли някаква теория?

Касъл въздъхва. Сваля ръка от лицето си.

— Е, поне вече знаем защо Уорнър е патрулирал с войниците си всяка нощ, как си е позволявал да напуска базата за толкова време в продължение на толкова дни.

— Баща му — казва Кенджи.

Касъл кимва.

— Да. Предполагам, че Уорнър е обикалял района по нареждане на върховния главнокомандващ. Той му е наредил да ни издирва по-усилено. Знаел е за нас още от самото начало — обръща се към мен Касъл. — Далеч не е глупав. Винаги е вярвал на слуховете за нас, знаел е къде се подвизаваме. Просто досега не ни е чувствал като заплаха. Досега… — Повтаря той. — Защото сега гражданите му разнасят мълви за нас, разстройвайки баланса на властта му. Народът е намерил нови сили, търси надежда в съпротивата ни. А Възобновителите не могат да допуснат подобни своеволия точно в момента. Както и да е — продължава той, — струва ми се очевидно, че не са успели да намерят входа към скривалището ни, затова са се задоволили със заложници, надявайки се, че така сами ще излезем наяве. — Касъл вади лист хартия от една купчина. Показва ни го. Посланието на главнокомандващия. — Но има условия. — Казва той. — Държи от тук нататък да следваме конкретните му указания.

— И? — подканва го Кенджи, скован от напрежение.

— Трябва да отидете само тримата. Сами.

Боже мой!

— Какво? — втрещява се Адам. — Защо ние?

— Не е поискал да се види с мен — казва Касъл. — Не аз го интересувам.

— И просто ще се съгласите? — пита го Адам. — Ще ни хвърлите в ръцете му?

Касъл се привежда напред.

— Разбира се, че не.

— Имате някакъв план ли? — питам аз.

— Върховният главнокомандващ иска да се срещнете утре точно в 12 часа… е, тоест днес. На посочено от него място извън регулираната територия. Подробностите са в съобщението. — Касъл вдишва дълбоко. — И макар да знам, че точно това цели, мисля, че всички трябва да отидем. Трябва да действаме заедно. Все пак именно за това се подготвяме толкова време. Нямам никакво съмнение, че намеренията му са лоши, и съм почти сигурен, че не ви кани на по чаша чай. Смятам, че трябва да се подготвим за защита срещу евентуална офанзива. Предполагам, че хората му ще са въоръжени и в готовност за атака, аз също имам пълната готовност да поведа и моите в битка.

— Значи, ние сме стръвта? — пита Кенджи със сбърчени вежди. — Няма дори да участваме в сблъсъка… просто ще отвлечем вниманието им?

— Кенджи…

— Това са глупости — казва Адам с изненадваща пламенност. — Трябва да има и друг начин. Не бива да играем по неговите правила. Трябва да се възползваме от възможността да им устроим засада или… знам ли… да приложим някаква диверсионна тактика, за да имаме нападателната позиция! Така де, да му се не види, нямаме ли си някого, който да се възпламенява или нещо такова? Някого, който да ги поизплаши със способностите си? Да ни подсигури преимущество?

Касъл отмества поглед към мен.

Адам изглежда така, сякаш се кани да го фрасне в лицето.

— Ти си напълно откачил…

— В такъв случай не — отговаря накрая. — Не, нямаме друг човек с толкова… земетръсни способности.

— Смешно ли ти се струва? — озъбва му се Адам.

— Боя се, че не, господин Кент. И гневните ви изблици не ни помагат в момента. Свободен сте сам да вземете решение за себе си, но ако нямате нищо против, ще поискам помощта на госпожица Ферърс в зародилата се ситуация. Всъщност именно нея държи да види върховният. Моя идея беше да помоля двама ви с Кенджи да я придружите.

— Моля?

И тримата сме смаяни.

— Защо мен?

— Ще ми се да можех да ви отговоря — обръща се към мен Касъл. — Ще ми се да знаех повече. В момента обаче мога само да гадая по малкото информация, с която разполагам, и единственото ми заключение дотук е, че Уорнър е допуснал жестока грешка, която трябва да бъде поправена. А вие някак сте успели да се озовете в центъра на всичко. — Пауза. — Бащата на Уорнър — продължава той — поиска вас и само вас в замяна на заложниците. Твърди, че ако не сте на уреченото място в уреченото време, ще убие хората ни. И нямам никакво основание да се съмнявам в заканата му. Убийството на невинни е нещо, което му идва отвътре.

— И ти щеше просто да я пуснеш?! — Адам скача на крака, прекатурвайки кошчето за боклук, върху което седеше. — Нямаше дори да я предупредиш, че тя е целта му? Да не си откачил?

Касъл потърква челото си. Поема си няколко уравновесяващи глътки въздух.

— Не — казва с премерен глас накрая. — Нямах намерение да я пращам неподготвена където и да било. Казвам единствено, че всички ще се бием заедно, но вие двамата ще придружите госпожица Ферърс. Тримата сте били заедно в напрегнати ситуации и преди, а вие двамата с Кенджи имате военно обучение. Познавате по-добре от нея правилата, техниките, стратегията, която враговете ни могат да приложат. Ще я защитавате, а и ще послужите като елемент на изненада. Именно вашата поява може да се окаже преимуществото ни ви тази ситуация. Ако я иска толкова много, ще трябва да намери начин да работи и с трима ви…

— Или… или пък кой знае — обажда се Кенджи с престорено безгрижие, — може просто да забие по един куршум на нас двамата и да отвлече Джулиет, докато ние сме твърде заети да бъдем мъртви, че да го спрем.

— Няма нищо — намесвам се аз. — Ще го направя. Ще отида на срещата.

— Какво? — Адам ме гледа с ококорени от паника очи. — Джулиет… не…

— Хм, май не е зле да обмислиш решението си за момент — прекъсва го Кенджи с леко нервен глас.

— Не е нужно да идвате, ако не искате — казвам им. — Аз обаче отивам.

Касъл се усмихва с облекчение.

— Нали затова сме тук? — казвам аз, поглеждайки всеки от тях. — Да се борим с тях. Е, това е шансът ни.

Касъл направо сияе, в очите му искри нещо, което ми прилича на гордост.

— С вас сме, госпожице Ферърс. Бъдете сигурна.

Кимвам.

И осъзнавам, че навярно това е предназначението ми. Че може би именно за това съм тук.

Може би просто ми е дошло време да умра.