Разнищи ме

Петдесет и шеста глава

Чувството е като да прекараш 6 месеца в опити да вдишаш въздух.

Като да забравиш как да движиш мускулите си и да преживееш наново всеки гнусен момент от живота си, и да се мъчиш да извадиш всички трески от кожата си. Като онзи път, когато си се препънал и си паднал в заешката дупка и русо момиченце в синя рокля все те е питало накъде да тръгне, а ти не си могъл да и отговориш, нямал си представа, опитвал си да проговориш, но гърлото ти е било запушено с дъждовни облаци, и сякаш някой е взел океана, напълнил го е с тишина и го е разлял в същата тази стая.

Такова е чувството.

Никой не проговаря. Никой не помръдва. Всички се взират.

В мен.

В Адам.

В Адам, втренчил поглед в мен.

Очите му са огромни, мигат прекалено бързо, по лицето му преминават недоумение и гняв, и болка, и пак недоумение, толкова много недоумение, и капка обида, капка подозрение, и още толкова много недоумение, и още доза болка, и аз зяпам като риба, докато секундите отмират.

Ще ми се да каже нещо. Да ми отправи поне въпрос или укор, или искане, но той мълчи, само ме изучава с втренчен поглед, и виждам как светлината угасва в очите му, как гневът отстъпва място на болката и страшно чувство на нереалност, и той сяда на мястото си.

Не поглежда към мен.

— Адам…

Става. Става. Става и се втурва към вратата, а аз едва се изправям на крака и хуквам след него, и чувам как хаосът избухва зад мен, тълпата отново се потапя в гняв, и едва не се забивам в него, ахвам, а той се завърта и казва:

— Не разбирам. — Очите му са толкова наранени, толкова дълбоки, толкова сини.

— Адам, аз…

— Докосвал те е. — Не е въпрос. Не смее да ме погледне в очите и изглежда почти засрамен от следващите си думи. — Докосвал е кожата ти.

Да беше само това. Да беше толкова просто. Да можех да прочистя кръвта си и да прогоня Уорнър от главата си… и защо съм толкова объркана?

— Джулиет.

— Да — казвам и едва помръдвам устни. Отговорът на не-въпроса му е "да".

Адам докосва с пръсти устните си, вдига поглед, извръща го, издава странен звук на почуда.

— Кога?

Казвам му.

Казвам му кога се е случило, как е започнало всичко, казвам му, че съм била облечена в една от роклите, които Уорнър ме караше да нося, как се е борил да ме спре, преди да изскоча от прозореца, как ръката му се е допряла до крака ми, как ме е докоснал и не му е станало нищо.

Казвам му как умишлено съм си втълпявала, че е било просто плод на въображението ми, докато Уорнър не ни спипа отново.

Не му казвам, че Уорнър ми е казал, че му липсвам, че ме обича, не му казвам, че ме е целунал, че ме е целунал с толкова необуздана, безразсъдна страст. Не му казвам как съм отвърнала на целувката му, за да пъхна ръце под палтото му и да докопам пистолета във вътрешния му джоб. Не му казвам, че бях изненадана, шокирана дори от чувството да съм в обятията му, и че отритнах това странно чувство, защото мразех Уорнър, защото бях толкова ужасена от факта, че бе прострелял Адам, че исках да го убия.

Адам знае единствено, че почти успях. Че почти убих Уорнър.

А сега Адам мига насреща ми, смила думите ми, не подозира какво скривам от него.

Наистина съм чудовище.

— Не исках да научаваш — съумявам да кажа аз. — Смятах, че това ще усложни взаимоотношенията ни след всичко преживяно, че ще е по-добре да забравя и… знам ли… — Запъвам се, не намирам подходящите думи. — Постъпих глупаво. Голяма съм глупачка. Трябваше да ти кажа и много съжалявам. Ужасно съжалявам. Не исках да научаваш по този начин.

Адам диша тежко, потрива тила си, после прокарва ръка през косата си и казва:

— Не разбирам… изобщо не разбирам… как… знаем ли защо може да те докосва? Като мен ли е? Моите способности ли има? Не знам… боже, Джулиет, а ти прекарваш толкова време насаме с него…

— Нищо не се е случило — уверявам го. — Само говорехме и изобщо не се е опитвал да ме докосне. Нямам представа защо може да ме докосва… май никой няма. Касъл още не е започнал тестовете.

Адам въздъхва, прокарва ръка по лицето си и с тих, едва доловим глас казва:

— Не знам защо се изненадвам. Все пак имаме едно и също ДНК. — Той изругава под носа си. Изругава отново. — Ще спрат ли някога гадостите? — Повишава глас той, питайки сякаш във въздуха. — Ще спрат ли някога скапаните шамари в лицето ми? Божичко! Имам чувството, че тази лудост няма край.

Искам да му кажа, че е прав, че лудостта няма край.

— Джулиет.

Гласът му ме кара да замръзна намясто.

Стисвам силно очи, много силно; отказвам да повярвам на ушите си. Уорнър не може да е тук. Разбира се, че не е тук. Дори не е възможно да е извън стаята си, но после си спомням. Касъл обяви, че вече не е заложник.

О.

О, не.

Това не се случва. Уорнър не стои толкова близо до двама ни с Адам, не отново, не и след всичко случило се, това е невъзможно...

...но Адам поглежда през рамото ми, поглежда зад гърба ми към човека, когото така усилено се мъча да забравя, а аз не мога да вдигна очи. Не искам да виждам предстоящото.

А щом отново проговаря, гласът на Адам е като киселина.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Радвам се да те видя отново, Кент. — Долавям усмивка в гласа на Уорнър. — Трябва да си поприказваме някой път, имаме много за наваксване. Особено предвид последното откритие. Нямах представа, че имаме толкова общо помежду си.

Наистина нямаш никаква, ама никаква представа, иска ми се да кажа на глас.

— Побъркано копеле такова — казва Адам с нисък, премерен глас.

— Колко неуместен език. — Уорнър клати глава. — Само онези, които не успяват да се изразяват интелигентно, прибягват до толкова недодялан речник. — Пауза. — Да не би да се чувстваш застрашен от мен, Кент? Изнервям ли те? — Той се засмива. — Като че ли едва се сдържаш да не ми налетиш.

— Ще те убия… — Адам се спуска да сграбчи Уорнър за гърлото, но в същия момент Кенджи се блъсва в него, в двама им, и ги разделя с гримаса на пълно възмущение по лицето си.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — Очите му горят. — Не знам дали сте забелязали, но стоите точно пред вратата и плашите хлапетата до смърт, Кент, така че ще ви помоля да мирясате. — Адам опитва да проговори, но Кенджи му отнема думата. — Виж какво, нямам представа защо Уорнър не е в стаята си, но така или иначе решението не е мое. Касъл се разпорежда тук и трябва да уважаваме преценката му. Не можеш просто да трепеш когото ти падне, понеже така ти е хрумнало.

— Това е същият тип, който опита да ме измъчва до смърт! — изкрещява Адам. — Той нареди на хората си да те пречукат! А сега трябва да живея под един покрив с него? Да се бия рамо до рамо с него? Да се преструвам, че всичко е наред? Откачил ли е Касъл…

— Касъл си знае работата — озъбва му се Кенджи. — Мнението ти не е важно тук. Ще се съобразяваш с неговите искания.

Адам вдига бясно ръце във въздуха.

— Не мога да повярвам. Това трябва да е някаква шега! Що за приумица? Кой нормален човек се отнася със заложниците си така, сякаш са на курорт? — Изкрещява отново, без дори да се опитва да говори тихо. — Уорнър може да се върне в базата си с подробна информация за нашата, може да издаде точното ни местоположение.

— Това е невъзможно — казва Уорнър. — Нямам ни най-малка представа къде се намираме.

Адам се извърта към него толкова бързо, че и аз повтарям действието му, за да не изпусна нещо. Адам крещи, изглежда като че ли всеки момент ще нападне Уорнър, а Кенджи се мъчи да го усмири, но аз почти не чувам какво се случва около мен. Кръвта пулсира твърде шумно в главата ми, а очите ми забравят да мигат, защото Уорнър гледа в мен, само в мен, погледът му е толкова съсредоточен, толкова устремен, толкова сърцераздирателно вдълбочен, че ме парализира изцяло.

Гърдите му се надигат и спадат достатъчно силно, че да видя вълнението им дори от мястото си. Не обръща никакво внимание на суматохата край себе си, на хаоса в трапезарията, на свирепите атаки на Адам; не помръдва дори със сантиметър. Не отлепя поглед от мен и знам, че трябва да го сторя вместо него.

Обръщам глава.

Кенджи крещи на Адам да се успокои, а аз се пресягам, хващам ръката му, усмихвам му се лекичко и той се укротява.

— Хайде — казвам му. — Да се връщаме вътре. Касъл още не е приключил, а трябва да чуем какво има да ни казва.

Адам се опитва да дойде на себе си. Поема дълбока глътка въздух. Кимва ми отривисто и ми позволява да го въведа вътре. Умишлено съсредоточавам вниманието си в него, опитвайки да си внуша, че Уорнър го няма.

Уорнър обаче не е съгласен с плана ми.

Застава пред нас, препречва пътя ни и напук на себе си го поглеждам в очите, където виждам нещо… невиждано досега. Не и толкова силно изразено, не и толкова явно.

Болка.

— Махни се — озъбва му се Адам, но Уорнър като че ли не го чува.

Взира се в мен. Поглежда пръстите ми, стиснали облечената ръка на Адам, и агонията в очите му пречупва коленете ми, и не мога да проговоря, не бива да проговарям, дори да можех да проговоря, нямаше да знам какво да кажа, и тогава го чувам да произнася името ми. И още веднъж. Казва:

— Джулиет…

— Махни се! — излайва му отново Адам, но този път губи самообладание и го бутва така силно, че да го повали на земята. Само че Уорнър не пада. Препъва се леко назад и движението като че ли разпалва нещо в него, спящ гняв, който на драго сърце освобождава, и се спуска стръвно напред, а аз се мъча да реша как да го спра, да измисля някакъв план, но съм толкова глупава.

Достатъчно глупава, че да застана помежду им.

Адам ме сграбчва в опит да ме дръпне назад, но аз вече съм притиснала дланта си в гърдите на Уорнър и не знам какво си мисля, май изобщо не мисля и като че ли именно там е проблемът. Тук съм, впримчена в милисекундите до зверския сблъсък между двама братя, а в крайна сметка не аз го предотвратявам.

А Кенджи.

Хваща и двамата за ръцете и се мъчи да ги разтърве, но внезапният звук, раздиращ гърлото му, е звук на мъчение и ужас, който ми се ще да прогоня от черепа си.

Той пада.

Свлича се на земята.

Дави се, задушава се, гърчи се на пода, а накрая се обездвижва напълно, почти спира да диша и остава вцепенен, плашещо вцепенен, и май крещя, докосвам устните си, за да проверя откъде идва режещият звук, и падам на колене. Разтрисам го, но той не помръдва, не реагира, и не знам на какво съм станала свидетел.

Не знам дали Кенджи не е мъртъв.