Разнищи ме

Пета глава

Кенджи ни чака на една празна маса.

В началото Джеймс се хранеше с нас, но след като се сприятели с шепата малчугани от Пункт Омега, предпочита да седи при тях. Май от трима ни той е най-доволен, че е тук — и се радвам да го виждам щастлив, но да си призная, компанията му ми липсва. Страх ме е обаче да го спомена, понякога не съм сигурна дали искам да знам защо вече страни от Адам, когато аз съм наблизо. Май не искам да знам дали другите деца са успели да го убедят, че съм опасна. Така е, опасна съм, но просто...

Адам сяда на пейката, а аз се плъзвам до него. Кенджи се настанява пред нас. С Адам крием сплетените си ръце под масата и си позволявам да се насладя на простичкото удоволствие от близостта му. Още съм с ръкавици, но ми е достатъчно да го чувствам до себе си, в стомаха ми разцъфват цветя и кадифените им листенца гъделичкат всеки сантиметър от нервната ми система. Невероятно е какъв ефект има върху мен, как ме кара да се чувствам, какви мисли поражда в ума ми. Все едно са ми били изпълнени 3 желания: да докосвам, да вкусвам, да чувствам. Усещането е безкрайно странно. Шантаво, щастливо стечение на невероятни неща, увито в подаръчна хартия, завързано с панделка, скътано в сърцето ми.

Често ми се струва, че не заслужавам такава привилегия.

Адам застава така, че цялото му бедро да е опряно в моето.

Вдигам поглед и ме посреща усмивката му, тайна, мъничка усмивка, която казва толкова много, все неща, неподходящи за маса. Подканям се да поема дъх и потискам усмивката си. Насочвам вниманието си към храната. Надявам се, че не съм се изчервила.

Адам се привежда към ухото ми. Усещам нежната ласка на дъха му, преди да е проговорил.

— Не знам дали подозирате колко сте гнусни.

Вдигам стреснат поглед към Кенджи и го намирам замръзнал в движение, с лъжица, изминала едва половината път към устата му, и с килната към нас глава. Посочва ни с лъжицата си.

— Какво е това, по дяволите? Да не би да палувате под масата, а?

Адам се отдръпва от мен само с няколко сантиметра и изпуска дълбока, подразнена въздишка.

— Нали знаеш, че ако не ти харесва, винаги можеш да се махнеш. — Той кимва към масите до нас. — Никой не те е молил да седиш тук.

Дотолкова се простират възможностите на Адам да води цивилизован разговор с Кенджи. По принцип двамата са приятели, но Кенджи знае точно как да провокира Адам. Понякога почти забравям, че са съквартиранти.

Чудя се какво ли им е да живеят заедно.

— Говориш врели-некипели — казва Кенджи. — Още сутринта те предупредих, че трябва да седя при вас. Касъл иска да ви помогна с приспособяването. — Той изсумтява. Кимва към мен. — Да знаеш, нямам си никаква представа какво виждаш в тоя тип — казва той, — но пробвай да поживееш с него. Кисел е като дядка.

— Изобщо не съм кисел…

— О, да, брато. — Кенджи оставя приборите си на масата. — Кисел си, и още как. Все "Млъквай, Кенджи", "Заспивай, Кенджи", "Никой не иска да те гледа гол, Кенджи". И то, при положение че много добре знам колко хиляди хора си умират да ме видят гол…

— Колко време трябва да седиш при нас? — Адам извръща поглед и потърква очи със свободната си ръка.

Кенджи изопва гръб. Грабва лъжицата си, но само за да го посочи с нея.

— Трябва да се благодариш, че седя на вашата маса. Това ви прави готини по подразбиране.

Усещам как Адам се напряга до мен и решавам да се намеся.

— Ей, може ли да говорим за нещо друго?

Кенджи изпухтява. Врътва очи. Пъхва лъжица с храна в устата си.

Тревожа се.

Сега, когато имам възможност да го огледам по-внимателно, забелязвам умората в очите на Адам, тежестта върху челото му, сковаността на раменете му. Чудя се какво ли преживява в този подземен свят. Какво ли крие от мен. Подръпвам ръката му леко и той се обръща към мен.

— Сигурен ли си, че си добре? — прошепвам аз. Съзнавам, че му задавам един и същ въпрос отново и отново, и отново.

Очите му моментално омекват, все още изглеждат уморени, но и леко разведрени. Ръката му пуска моята само за да кацне в скута ми, да се плъзне надолу по бедрото ми, да ме накара да загубя контрол върху говора си, преди устните му да се допрат до косата ми, задържайки се там достатъчно, че да сринат концентрацията ми напълно. Преглъщам сухо и едва не изпускам вилицата си на пода. Отнема ми известно време да осъзная, че още не е отговорил на въпроса ми. Чак когато извръща поглед от мен, забивайки го в храната си, кимва с думите:

— Добре съм.

Но аз не дишам, а ръката му още рисува фигурки по крака ми.

— Госпожице Ферърс? Господин Кент?

Чувайки гласа на Касъл, се стягам така внезапно, че блъсвам кокалчетата си в масата. Нещо в излъчването му ме кара да го възприемам като учител, спипал ме да безчинствам в класната стая. Адам обаче никак не изглежда стреснат от появата на Касъл. Тъкмо се опитвам да потисна вопъла си заради болката в ръката ми, когато усещам как Адам отново преплита пръсти с моите. Доближава облечените ми в кожа кокалчета до устните си. Целува всяко от тях поотделно, без да откъсне поглед от купата пред себе си. Чувам как Кенджи се задавя с храната си.

Вдигам глава, стискайки пръстите на Адам.

Касъл стои над масата ни, а Кенджи отива да остави празната си купа в кухнята. Потупва Касъл по гърба, сякаш са стари приятели, а той му отвръща с топла усмивка.

— Ей сега се връщам — изкрещява Кенджи през рамо, обръщайки се към нас да вдигне ентусиазирано палци. — Опитайте да не се разсъбличате пред всички, става ли? Тук има деца.

Аз изтръпвам и поглеждам към Адам, но той е странно вглъбен в храната си. Не е проронил и дума, откакто Касъл е дошъл.

Решавам да говоря от името и на двама ни. Залепвам бодра усмивка на лицето си.

— Добро утро.

Касъл кимва, докосва ревера на спортното си сако, позата му е мъжествена и непоклатима. Усмихва ми се широко.

— Отбивам се само да ви поздравя и да проверя как сте. Радвам се да видя, че разширявате приятелския си кръг, госпожице Ферърс.

— О! Благодаря! Но не мога да си присвоя заслугата — изтъквам аз. — Вие ми казахте да седна на една маса с Кенджи.

Усмивката на Касъл е леко пресилена.

— Е, без значение — казва той, — радвам се да видя, че сте послушали съвета ми.

Аз кимвам към храната си. Потривам разсеяно челото си. Адам изглежда така, сякаш дори не диша. Напът съм да кажа нещо, когато Касъл взима думата.

— Е, господин Кент — подхваща той, — съобщи ли ви госпожица Ферърс, че вече ще тренира с Кенджи? Надявам се да ѝ помогне.

Адам не отговаря.

Касъл продължава упорито:

— Всъщност би ми било интересно да наблюдавам как вие самият работите с нея. Под мой надзор, разбира се.

Адам вдига очи, заставайки внезапно нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Касъл млъква. Погледът му шари между мен и Адам. — Би ми било интересно да проведа някои тестове на двама ви. Заедно.

Адам се изправя така рязко, че едва не блъсва коляното си в масата.

— Изключено.

— Господин Кент… — подхваща Касъл.

— Направо си го избий от главата…

— Изборът е неин…

— Не желая да го обсъждаме тук…

Аз скачам на крака. Адам изглежда готов да подпали нещо. Ръцете му са стиснати в юмруци от двете страни на тялото му, очите му са присвити в кръвнишки поглед, челото му е стегнато, целият се тресе от енергия и напрежение.

— Какво става тук? — настоявам да узная аз.

Касъл поклаща глава. Отговорът му не е предназначен за мен.

— Просто искам да видя какво ще стане, когато те докосне. Това е.

— Да не си откачил…

— Правя го за нея — продължава Касъл с внимателен, умишлено спокоен глас. — Няма нищо общо с твоя напредък…

— Какъв напредък? — намесвам се аз.

— Просто смятам, че трябва да се научи да използва силата си върху неживи организми — казва Касъл. — Положението с животните и хората е ясно: един допир е достатъчен. Растенията като че ли не са подвластни на способностите ѝ. Но всичко останало? Това вече е… друго нещо. Още не знае как да повлиява на тази част от света и искам да ѝ помогна. Това е… — Заключава той. — Просто ще помогнем на госпожица Ферърс.

Адам пристъпва към мен.

— Щом държиш да я научиш да унищожава неживи неща, защо съм ти аз?

За един кратък момент Касъл изглежда обезсърчен.

— Всъщност не знам — отвръща той. — Връзката ви е необикновена… удивителна. Особено предвид всичко, което сме научили досега, е…

— Какво сте научили? — подскачам отново аз.

— …съвсем възможно — продължава невъзмутимо Касъл — …всичко да е свързано по все още неразбираем за нас начин.

Думите му като че ли не повлияват на Адам, чиито устни са стиснати в тънка линия. Май няма намерение да отговори.

Касъл се обръща към мен. Опитва се да придаде развълнуван тон на гласа си.

— А вие какво ще кажете? Заинтригувана ли сте?

— Заинтригувана? — Поглеждам Касъл. — Та аз дори не знам за какво говорите. И държа да знам защо никой не иска да отговори на въпросите ми. Какво сте открили за Адам? — Питам го. — Какво му има? Нещо не е наред ли? — Погледът ми отскача от единия към другия, Адам диша прекалено тежко и се мъчи да го прикрие, юмруците му се свиват и отпускат. — Моля ви, кажете какво става тук.

Касъл сбърчва чело.

Изучава лицето ми със свъсени вежди, сякаш говоря на език, който не е чувал от години.

— Господин Кент — казва той, без да откъсва поглед от мен. — Да разбирам ли, че все още не сте споделили за откритията си с госпожица Ферърс?

— Какви открития? — Сърцето ми препуска бясно, толкова бясно, че гърдите започват да ме болят.

— Господин Кент…

— Не ти влиза в работата — озъбва му се Адам с нисък, равен и мрачен глас.

— Редно е да знае…

— Още не знаем нищо със сигурност!

— Знаем достатъчно.

— Глупости. Още не сме приключили с…

— Остана единствено да ви проведа съвместен тест…

Адам пристъпва директно пред Касъл, сграбчвайки подноса със закуската си рязко.

— Може би — процежда той много, много отчетливо — някой друг път.

И се обръща да си тръгне.

Аз докосвам ръката му.

Той спира. Оставя подноса и се завърта към мен. Разстоянието помежду ни е само два-три сантиметра и едва не забравям, че стоим в пълна стая. Дъхът му е топъл, дишането му — повърхностно, а горещината на тялото му разтапя кръвта ми, оплисквайки с нея бузите ми.

Паниката прави салта в костите ми.

— Всичко е наред — казва той, но едва го чувам заради грохота от сблъсъка на двете ни сърца. — Всичко ще е наред. Обещавам.

— Но…

— Обещавам… — повтаря той, грабвайки ръката ми. — Кълна се. Ще оправя всичко…

— Ще оправиш ли? — Като че ли сънувам. Като че ли умирам. — Какво ще оправиш? — Нещо рухва в мозъка ми, нещо се случва без мое разрешение и аз съм загубена, толкова загубена, всичко е толкова объркано и се давя в море от смут. — Адам, не разби…

— Ама вие сериозно ли? — Кенджи си проправя път обратно към масата ни. — Тук ли ще го направите? Пред всички? Да ви кажа, тези маси не са толкова удобни колкото изглеждат…

Адам тръгва назад, блъсвайки се в рамото на Кенджи на излизане.

— Недей.

Само това чувам от него, преди да изчезне.