Кенджи подсвирва тихо.
Касъл вика след Адам, умолява го да спре, да поговори с него, да обсъдят нещата рационално. Адам нито веднъж не поглежда назад.
— Казах ти, че е кисел — измърморва Кенджи.
— Не е кисел — чувам се да отвръщам, но усещам думите си далечни, несвързани с устните ми. Чувствам се вцепенена, сякаш ръцете ми са били издълбани като тиква и единственото нещо, което тежи у мен, е мозъкът ми, претъпкан с въпроси… кой от кой по-важен. Всичките са в главата ми.
Къде забравих гласа си не мога да намеря гласа си, не мога да намеря...
— Е, да си дойдем на думата! Двамцата с теб си останахме, а? — Кенджи плясва с ръце. — Готова ли си да ти сритам задника?
— Кенджи.
Ето го. Глупавият ми глас се беше скрил под страха и параноята, и отрицанието и болката, и болката и...
— Аха?
— Искам да ме водиш при тях.
Кенджи ме гледа, сякаш току-що съм го помолила да се фрасне в лицето.
— Ъ, така… а какво ще кажеш за едно топло-топло "няма да стане"? Устройва ли те като отговор? Защото мен ме устройва идеално.
— Трябва да разбера какво се случва. — Обръщам се отчаяно към него, макар и да се чувствам глупаво. — Ти знаеш, нали? Знаеш какво е станало…
— Разбира се, че знам. — Той сбърчва чело и кръстосва ръце. Поглежда ме в очите. — Живея с онова жалко копеле и на практика въртя цялото място. Знам всичко.
— Тогава защо не ми кажеш? Кенджи, моля те…
— Хм, май ще пропусна, но пък знаеш ли какво ще направя? Ще ти помогна да се разкараш от тая трапезария, където всички слушат разговора ни. — Последната част на изречението казва на висок глас, оглеждайки се из помещението и клатейки глава. — Яжте си закуската бе, хора. Какво зяпате?
Чак сега осъзнавам що за зрелище сме им спретнали. Всяко око в трапезарията е вперено в мен, преценява ме преценява ме преценява ме, пита се на какво ли става свидетел. Усмихвам се вяло и махвам плахо, преди да позволя на Кенджи да ме извлачи от стаята.
— Няма нужда да махате на народа, принцесо. Това не ви е коронация. — Той ме издърпва в един от многото дълги, смътно осветени коридори.
— Кажи ми какво се случва. — Налага ми се да примигам няколко пъти, преди очите ми да се приспособят към светлината. — Не е честно: всички са осведомени с изключение на мен.
Той свива рамене, обляга едното си рамо на стената.
— Не е моя работа да те информирам. Така де, обичам да му лазя по нервите, ама не съм задник. Помоли ме да си мълча. Затова ще си държа езика зад зъбите.
— Добре, но… той… добре ли е? Ще ми кажеш ли поне дали е добре?
Кенджи прокарва ръка през очите си, издишва ядосано. Изучава лицето ми, преди да си поема дълбока глътка въздух. Стрелва ме с многозначителен поглед.
— Хубаво де, виждала ли си някога влакова катастрофа? — казва и не изчаква отговора ми. — Аз станах свидетел на една като дете. Беше един от онези безумно големи влакове с милиард свързани един за друг вагони. Взе че дерайлира, едва не се взриви. Всичко пламва и хората крещят, сещаш се, в шок, а ти просто знаеш, че едни са мъртви, други са напът да умрат, и не искаш да гледаш, но просто не можеш да извърнеш поглед, представяш си го, нали? — Той кимва. Прехапва вътрешността на едната си буза. — Положението е сходно. Твоят младеж е същинска влакова катастрофа.
Не усещам краката си.
— Абе знам ли — продължава Кенджи. — Мен ако питаш, преиграва. Случвали са се къде-къде по-гадни неща, нали така? Така де, все едно не сме затънали до уши в по-откачени работи. Ама не, господин Адам Кент като че ли не е запознат с тоя факт. Даже ми се струва, че полудява. Май не мигва нощем. И знаеш ли какво? — Добавя той, привеждайки се към мен — Мисля, че започва да плаши Джеймс, а, откровено казано, това ме вбесява, защото хлапето е твърде свястно и готино, за да се занимава с драмите на Адам…
Вече не го слушам.
Представям си възможно най-лошите сценарии, най-лошите развръзки. Ужасяващи, смразяващи кръвта събития, водещи до мъчителната смърт на Адам. Сигурно е болен или го е сполетяла някоя потресаваща злополука, или нещо го кара да губи контрол върху собствените си действия, или о, боже, не…
— Трябва да ми кажеш.
Не разпознавам собствения си глас. Кенджи ме гледа шокирано, опулено, по лицето му е изписан искрен страх и чак в този момент осъзнавам, че съм го приковала към стената. 10-те ми пръста са вкопчени в тениската му, стискам в шепи плата ѝ и мога само да гадая как ли ме вижда сега.
Най-страшното е, че дори не ме е грижа.
— Ще ми кажеш поне нещо, Кенджи. Нямаш избор. Трябва да знам.
— А, ъх… — той облизва устни, озърта се наоколо, изсмива се треперливо — …дали не е добре първо да ме пуснеш?
— Ще ми помогнеш ли?
Той се почесва зад ухото. Свива се леко.
— Не?
Блъсвам го още по-силно в стената, усещам бурния прилив на адреналин, горящ във вените ми. Странно е, но имам чувството, че мога да разцепя замята с голи ръце.
Струва ми се лесно. Като детска игра.
— Добре… хубаво… по дяволите! — Кенджи е вдигнал ръце, диша леко учестено. — Само… хайде да ме пуснеш и ще, ъм, ще те заведа до изследователската лаборатория.
— Изследователската лаборатория.
— Да, там правят тестовете. Всички видове тестове.
— Обещаваш ли да ме заведеш, ако те пусна?
— Ще размажеш ли мозъка ми по стената, ако откажа?
— Вероятно — излъгвам аз.
— В такъв случай отговорът е "да". Ще те заведа. Мамка му.
Пускам го и отстъпвам несигурно назад, опитвам да си върна самообладанието. Чувствам се леко засрамена. Една част от мен ме смъмря, че съм реагирала прекалено бурно.
— Извинявай за това — казвам на Кенджи. — Но съм ти благодарна. Оценявам помощта ти. — Опитвам да вдигна брадичка, проявявайки поне някакво достойнство.
Кенджи изсумтява. Гледа ме, сякаш не знае коя съм, сякаш не е сигурен дали трябва да се смее, да аплодира, или да бяга надалеч. Потрива тила си, вперил съсредоточен поглед в лицето ми. Не откъсва очи от мен.
— Какво? — питам го.
— Колко тежиш?
— Божичко. Така ли говориш на всички момичета? Това обяснява доста.
— Аз съм около осемдесет килограма — казва той. — Чист мускул.
Мой ред е да се опуля насреща му.
— Награда ли искаш?
— Я виж ти — казва той, килвайки глава на една страна, по лицето му трепва едва доловима усмивка. — Кой бил остроумникът.
— Сигурно съм се заразила от теб — отвръщам аз.
Но той не се усмихва вече.
— Слушай какво — казва. — Не искам да се лаская, но мога да те метна до другия край на стаята с малкото си пръстче. Тежиш колкото перце. Почти два пъти по-голям съм от теб. — Той замълчава. — Как тогава успя да ме приковеш към стената?
— Какво? — свъсвам вежди аз. — Какви ги говориш?
— Говоря за това, че ти — той ме посочва — прикова мен — посочва себе си — към стената. — Посочва стената.
— Искаш да кажеш, че наистина не си могъл да помръднеш? — Примигвам насреща му. — Мислех, че просто те е страх да ме докоснеш.
— Не — казва той. — Най-сериозно не можех да помръдна. Едва дишах.
Очите ми са широко, широко отворени.
— Шегуваш се.
— Случвало ли ти се е и преди?
— Не. — Клатя глава. — Тоест не мисля, че… — Споменът за Уорнър и стаята му, за изтезанията нахлува в съзнанието ми, затварям очи, за да възпра наплива на картини. Дори най-повърхностната мисъл за онази случка е достатъчна, за да ми причернее; вече усещам как кожата ми започва да се облива със студена пот. Уорнър си правеше опити с мен, целеше да ме постави в положение, в което ще съм принудена да използвам силата си върху невръстно детенце. Бях толкова ужасена, толкова бясна, че разбих бетонната стена между мен и Уорнър. И него бях приковала към стената. Само дето не бях осъзнала, че силата ми го е сплашила. Мислех, че го е страх да помръдне, защото може да го докосна.
Явно съм грешала.
— Ясно — казва Кенджи, кимвайки на отговора, навярно изписан по лицето ми. — Е, така и си помислих. Ще трябва да имаме предвид тази интригуваща подробност по време на тренировките. — Той ми хвърля красноречив поглед. — Когато и да започнат те.
Аз кимам, без да обръщам особено внимание на думите му.
— Да. Добре. Но първо ме отведи до изследователското крило.
Кенджи въздъхва. Покланя се и изпълнява параден жест с ръка.
— След вас, принцесо.