Разнищи ме

Единайсета глава

Мярвам стенния часовник и установявам, че е едва 14:00 часът.

Тоест до 6:00 остават 16 часа.

Тоест имам доста часове за убиване.

Тоест трябва да стана и да се облека.

Защото трябва да се махна оттук.

И наистина трябва да поговоря с Адам.

— Джулиет?

Напускам мислите си и се връщам в настоящето, където Соня и Сара стоят до мен и ме гледат.

— Можем ли да ти донесем нещо? — предлагат ми. — Чувстваш ли се достатъчно силна да станеш от леглото?

Но погледът ми прескача от единия чифт очи към другия и обратно и вместо да отговоря, парализиращ срам се вкопава в душата ми и неволно се въплъщавам в онази, другата Джулиет. Уплашеното малко момиченце, което иска да се свие на толкова малка топка, че никой да не го вижда.

Отварям уста и започвам да повтарям:

— Съжалявам, толкова съжалявам, съжалявам за всичко, за всичко това, за всичките грижи, които ви създадох, за всички тревоги, наистина, наистина съжалявам…

Чувам се как говоря и говоря, и говоря, но не мога да се спра.

Сякаш някое копче в мозъка ми се е повредило, сякаш съм заболяла от нещо, което ме кара да се извинявам за всичко, задето съм се родила, задето искам повече от отреденото ми, и просто не мога да спра.

Такава съм.

Вечно се извинявам. Извинявай, извинявай. За това, че съм себе си, за това, че не мога да се променя, колкото и да искам, заради тялото, в което живея, заради ДНК-то, което никога не съм искала да имам, заради това, че не мога да бъда друг човек. 17 години от живота ми минаха в опити да се променя. Всеки божи ден се мъчех да бъда друга заради някой друг.

А като че ли никога не е имало значение.

Но в един момент осъзнавам, че и те ми говорят.

— Няма за какво да се извиняваш…

— Моля те, недей, всичко е наред…

И двете се опитват да ми кажат нещо, но Сара е по-близо.

Осмелявам се да я погледна в очите и с изненада откривам колко са топли. Дружелюбни и зелени, присвити заради усмивката ѝ. Тя присяда от дясната страна на леглото ми. Потупва без страх голата ми ръка с латексовата си ръкавица. В жеста ѝ няма и капка колебание. Соня стои до нея и ме гледа с тревожен, състрадателен поглед, но нямам много време да мисля за него, защото друго отвлича вниманието ми. Надушвам аромата на жасмин, който помня от деня на пристигането си в базата на Пункт Омега. Когато Адам беше ранен. Смъртоносно.

Беше ранен смъртоносно, а те спасиха живота му. Тези 2 момичета пред мен. Спасиха живота му, а аз живея с тях от 2 седмици и чак сега осъзнавам колко себично съм се държала.

Затова избирам нови думи.

— Благодаря ви — прошепвам.

Усещам как започвам да се изчервявам и направо се чудя на неспособността си да боравя свободно с думите и чувствата. Чудя се как е възможно да съм толкова неумела в приятелските закачки, в непринудените разговори, в празните думички, запълващи неловките моменти. Нямам си килер с хъкания и многоточия, готови за употреба в началото и края на изреченията. Не знам как да съм глагол, наречие, каквото и да било определение. Съществително съм от глава до пети.

Главата ми е толкова претъпкана с хора, места, неща и идеи, че не знам как да избягам от собствения си мозък. Как да подхвана разговор.

Доверието, колкото и да копнея по него, кара косата ми да настръхва.

Но тогава си спомням обещанието си към Касъл и това към Кенджи и тревогите си по Адам… и ми се струва, че май е време да поема риска. Май е време да си намеря един-двама приятели. А си мисля колко ли ще е хубаво да се сприятеля с момиче. Момиче, също като мен.

Никога досега не съм имала приятелка.

Затова, когато Соня и Сара се усмихват и ми казват, че помагат "на драго сърце" и са на разположение "по всяко време", както и че винаги са наблизо, в случай че "искам да поговоря с някого", им казвам, че много бих се радвала.

Казвам им, че бих го оценила.

Че с удоволствие бих споделила с приятел.

Защо не.