Разнищи ме

Шейсет и осма глава

Събуждам се в легло от райски облаци и нося момчешки дрехи.

Топло и уютно ми е, но все още усещам скърцането на костите си, болката в главата си, мъглата в съзнанието си. Сядам в леглото. Оглеждам се наоколо.

Намирам се в нечия спалня.

Оплела съм се в синьо-оранжеви чаршафи на малки бейзболни ръкавички. Виждам малко бюро с малко столче, изместено леко встрани, и скрин, върху който в съвършено прави редици са подредени пластмасови спортни трофеи. Виждам най-обикновена дървена врата със старовремска месингова валчеста дръжка, която явно води навън; виждам две плъзгащи се огледала, зад които навярно се крие гардероб. Поглеждам надясно и виждам малка нощна масичка с часовник и чаша вода отгоре. Грабвам чашата.

Почти ме е срам от бързината, с която изгълтвам съдържанието ѝ.

Ставам от леглото и откривам, че съм облечена в тъмносини спортни панталонки, увиснали толкова ниско на талията ми, че заплашват всеки момент да се свлекат напълно. Отгоре имам сива тениска с някакво лого отпред и направо плувам в излишно многото ѝ плат. Не нося чорапи. Нито ръкавици. Нито бельо.

Нищо.

Чудно ми е дали ще ме пуснат навън и решавам, че си струва да опитам. Нямам представа какво правя тук. Нямам представа защо още съм сред живите.

Замръзвам пред огледалните врати на гардероба.

Косата ми е добре измита и пада на тежки, копринени вълни около лицето ми. Кожата ми е блестяща и с изключение на няколкото драскотини е относително непокътната. Очите ми са големи; причудлива, жизнена палитра от зелено и синьо мига насреща ми, учудена и учудващо безстрашна.

Вратът ми обаче…

Вратът ми е белязан от наситено лилаво, огромна синина, обезцветяваща цялата ми външност. Нямах представа, че смъртоносната хватка от вчера — май беше вчера — е била толкова силна, и чак сега усещам колко болезнено е всяко преглъщане. Вдишвам рязко и отминавам огледалата. Трябва да намеря начин да се измъкна оттук.

Вратата се отваря с един допир.

Оглеждам коридора, но няма жив човек. Мога само да гадая коя част на денонощието е и в какво съм се забъркала. Не знам дали в къщата има друг освен Андерсън — и жената, която ми помагаше в банята, — но трябва внимателно да анализирам положението си. Трябва да преценя в що за опасност се намирам, преди да измисля план за бягството си.

Опитвам да сляза тихо по стълбището.

Не се получава.

Стъпалата скърцат и стенат под тежестта ми и дори не ми остава време да се върна назад, преди да чуя името си. Той е на долния етаж.

Андерсън е на долния етаж.

— Не се срамувай — казва. Чувам шумоленето на нещо като хартия. — Приготвил съм ти храна и съм сигурен, че умираш от глад.

Сърцето ми внезапно затуптява в гърлото ми. Замислям се какви варианти имам, какви възможности, и стигам до заключението, че не мога да се крия от него в собственото му скривалище.

Затова отивам при него.

Виждам същия красив мъж. Съвършена, пригладена назад коса, безупречни, чисти, старателно изгладени дрехи. Седи в един от меките фотьойли във всекидневната, загърнал скута си с одеяло. Погледът ми попада на разкошния масивен, изящно резбован бастун, опрян на страничната облегалка. В ръката си държи купчина листове.

Надушвам кафе.

— Заповядай — казва той, без да е особено изненадан от странния ми, неспретнат вид. — Седни.

Подчинявам се.

— Как се чувстваш? — пита ме.

Вдигам поглед. Не му отговарям.

Той кимва.

— Е, както и да е, сигурен съм, че си много изненадана да ме видиш тук. Прелестна къщичка, нали? — Той се оглежда. — Запазих си я малко след като преселих семейството си в Сектор 45. Все пак секторът си е мой. Оказа се идеалното място за съхранение на съпругата ми. — Махва с ръка. — Животът в комплексите не е за нея. — Казва той, сякаш очаква да знам за какво говори.

Съхранение на съпругата му?

Не разбирам защо изобщо се изненадвам на каквото и да било, излязло от неговата уста.

Андерсън като че ли долавя объркването. Изражението му се разведрява.

— Да не би заслепеното ми от любов синче да не ти е разказало за обичната си майка? Сериозно ли не се е увлякъл в излияния за жалката си любов към съществото, дарило го с живот?

— Какво? — е първата дума, която изговарям.

— Направо съм смаян — казва Андерсън, усмихвайки се съвършено спокойно. — Не му е хрумнало да ти спомене, че изстрадалата му болна майка живее в тази къща? Че именно заради това така отчаяно дерзаеше да го назнача точно в този сектор? Не? Не ти е казал нищо? — Той килва глава настрани. — Безумно смаян съм. — Излъгва отново.

Мъча се да забавя сърдечния си ритъм, да отгатна защо ми казва всичко това, да набера поне някаква преднина, но той доста успешно ме държи в пълен смут.

— Когато ме избраха за върховен главнокомандващ — продължава, — възнамерявах да оставя майката на Ейрън тук, а него да взема със себе си в Капитола. Но момчето не искаше да оставя майка си. Държеше да се грижи за нея. Не искаше да я изоставя. Имаше нужда да е до полата ѝ като някое плиткоумно хлапе. — Казва той, повишавайки глас в края на изречението, самозабравяйки се за момент. После преглъща. Възвръща си самообладанието.

Аз чакам.

Чакам наковалнята, която се готви да пусне върху главата ми.

— Каза ли ти колко много други войници искаха да им бъде поверено командването на Сектор 45? От колко достойни кандидати можехме да избираме? Та той беше само на осемнайсет години! — Андерсън се засмива. — Всички го имаха за умопобъркан. Аз обаче реших да му дам шанс. — Продължава той. — Смятах, че подобна отговорност ще му се отрази добре.

Още чакам.

Дълбока, самодоволна въздишка.

— Сподели ли ти — казва Андерсън — какво трябваше да стори, за да докаже, че заслужава поста?

Ето я — наковалнята.

— Казвал ли ти е какво го принудих да направи, за да го спечели?

Чувствам се така мъртва отвътре.

— Не — отговаря си сам Андерсън с пламнали очи. — Подозирам, че не е имал желание да ти разкрива тази част от миналото си. Обзалагам се, че не я е включил в разговорите ви, прав ли съм?

Не искам да слушам. Не искам да узнавам. Не искам да чувам какво…

— Не се безпокой — казва Андерсън. — Няма да развалям изненадата. Най-добре той да ти разкрие тази подробност.

Вече не съм спокойна. Не съм спокойна и официално започвам да се паникьосвам.

— След мъничко се отправям към базата — казва Андерсън, подреждайки листовете пред себе си, като че ли необезпокоен от отказа ми да участвам в разговора. — Не издържам да стоя под един покрив с майка му; за жалост, не понасям компанията на болни хора. Но къщата се оказа удобен лагер при настоящата ситуация. Използвам я като периферна база, откъдето наблюдавам положението в комплексите.

Битката.

Сражението.

Кръвопролитието и Адам, и Кенджи, и Касъл, и всички, които изоставих.

Как можах да забравя.

Ужасяващи, смразяващи кръвта сценарии прелитат през съзнанието ми. Нямам представа как са се развили нещата. Дали са невредими. Дали знаят, че още съм жива. Дали Касъл е успял да освободи Брендън и Уинстън.

Дали е загинал някой от познатите ми.

Очите ми са трескави, погледът ми се стрелка наоколо. Скачам на крака, убедена, че всичко това е просто старателно подготвен капан, че може би някой ще ме нападне в гръб, или пък някой ме чака в кухнята с касапски нож, и не мога да дишам, хриптя и се чудя какво да правя-какво да правя-какво да правя… и казвам:

— Защо съм тук? Защо ме доведе тук? Защо съм жива още?

Андерсън ме поглежда. Килва глава на една страна.

— Разочароваш ме, Джулиет — отговаря. — Жестоко ме разочароваш. Постъпила си много лошо.

— Какво? — е единственият въпрос, който съм способна да задам. — За какво говориш? — За един безумен момент се питам дали не е разбрал за случилото се с Уорнър. Едва не се изчервявам.

Но той вдишва дълбоко. Грабва бастуна, опрян на фотьойла му. Налага му се да напрегне целия си торс, за да стане на крака. Нестабилен е дори с опората на бастуна.

Осакатен.

Казва:

— Ти ми причини това. Успя да ме надвиеш. Простреля ме в крака. Беше на косъм да ме застреляш в сърцето. И отвлече сина ми.

— Не — възкликвам аз, — това не беше…

— Ти ми причини това — прекъсва ме той. — И сега искам отплата.