Разнищи ме

Десета глава

Никога досега не им се е налагало да се борят с проблем като мен.

Травмите винаги са били грижа на лечителките. Могат да наместват счупени кости и да лекуват огнестрелни рани, да съживяват отказали бели дробове, да затварят дори най-жестоките порязвания — знам, защото Адам пристигна в базата на Пункт Омега на носилка. Уорнър и хората му го бяха наредили така след бягството ни от военната им база и мислех, че белезите ще останат завинаги. Но сега изглежда непокътнат. Чисто нов. Цял ден го ремонтираха; беше същинска магия.

Но за мен няма магически лекове.

Няма чудеса.

Соня и Сара ми обясняват, че навярно съм получила сериозен шок. Казват, че тялото ми се претоварило от собствените си способности и било същинско чудо, че въобще съм оцеляла. Освен това смятат, че съм била в безсъзнание достатъчно дълго, че да облекча голяма част от психологическата травма, но аз самата не съм толкова сигурна в това. Мисля, че ще ми е нужно много повече, за да се справя с подобно нещо. Все пак от доста време съм увредена психически. Поне физическата болка се е поуталожила. Преминала е в упорито пулсиране, от което успявам да се абстрахирам за кратки периоди от време.

Нещо изниква в паметта ми.

— В предишните случаи… — подхващам аз. — В стаята за мъчения на Уорнър, а после с Адам и стоманената врата… не ми се случи… такова нещо… досега не съм се наранявала…

— Касъл ни разказа за тези случки — казва Соня. — Но разбиването на една врата или една стена е съвсем различно от това да опиташ да разцепиш земята надве. — Тя се усмихва колебливо. — Дори бихме казали, че е несъпоставимо. Този път си вложила много по-голяма сила… всички го усетихме. Всъщност си помислихме, че някъде са избухнали експлозиви. Тунелите — продължава тя — едва не рухнаха.

— Не. — Стомахът ми се вкаменява.

— Няма нищо — опитва да ме успокои Сара. — Спря точно навреме.

Не мога да си поема дъх.

— Нямало е как да знаеш… — подхваща Соня.

— Едва не убих… едва не убих всички ви…

Соня поклаща глава.

— Владееш удивителна сила. Вината не е твоя. Не си знаела на какво си способна.

— Можех да убия вас. Можех да убия Адам… можех… — Врътвам рязко глава. — Тук ли е? Къде е Адам?

Момичета ме гледат безмълвно. Споглеждат се.

Чувам нечие прокашляне и извръщам рязко поглед по посока на звука.

Кенджи излиза от ъгъла. Помахва половинчато, предлага ми кривната настрани усмивка, недостигаща очите му.

— Прощавай — казва ми той, — но се наложи да го държим по-надалеч от тук.

— Защо? — питам аз, макар че се боя да чуя отговора.

Кенджи избутва косата от очите си. Обмисля въпроса ми.

— Хм, откъде да започна? — Изброява нещо на пръсти. — След като разбра за случилото се, опита да убие мен, нахвърли се на Касъл, отказваше да напуска медицинското крило, дори за ядене и спане, а накрая…

— Моля те. — Спирам го аз. Стисвам клепачи. — Забрави. Недей. Не мога.

— Ти попита.

— Къде е сега? — Отварям очи. — Добре ли е?

Кенджи потрива тила си. Извръща поглед.

— Ще се оправи.

— Може ли да го видя?

Кенджи въздъхва. Обръща се към момичетата.

— Ей, ще ни оставите ли насаме за секунда? — казва.

И двете внезапно се втурват към вратата.

— Разбира се — казва Сара.

— Няма проблем — казва Соня.

— Ще ви оставим да поговорите — изричат двете в един глас.

И напускат стаята.

Кенджи грабва един от столовете, долепени до стената, и го донася до леглото ми. Сяда. Качва глезена на единия си крак върху коляното на другия и се обляга назад. Сключва пръсти зад главата си. Поглежда ме.

Намествам се на матрака така, че да го виждам по-добре.

— Какво има?

— Двамата с Кент трябва да поговорите.

— О! — Преглъщам сухо. — Да. Знам.

— Така ли?

— Разбира се.

— Хубаво. — Той кимва. Отмества поглед. Кракът му потупва прекалено енергично по пода.

— Какво? — питам го след малко. — Какво ми спестяваш?

Кракът му спира да тупа, но очите му не срещат моите. Лявата му ръка покрива устата му, после пада оттам.

— Здравата ни поизплаши в лабораторията.

Връхлита ме унизително чувство на вина.

— Съжалявам, Кенджи. Толкова много съжалявам… не мислех, че… не знаех, че…

Той обръща лице към мен и погледът му ме спира. Мъчи се да ме разчете. Да проникне в мозъка ми. Да прецени дали може да ми има доверие, или не. Дали слуховете за чудовището са верни, или не.

— За пръв път ми се случва — чувам се да прошепвам. — Кълна ти се… не съм искала да…

— Сигурна ли си?

— Какво?

— Зададох ти въпрос, Джулиет. И то съвсем уместен. — За пръв път го виждам толкова сериозен. — Доведох те тук по заръка на Касъл. Той смяташе, че можем да ти помогнем, да ти подсигурим убежище. Да те измъкнем от задниците, които искаха да те използват за своя лична облага. А ти идваш тук и като че ли дори не желаеш да си част от нас. Не разговаряш с хората. Не напредваш с обучението. В общи линии не правиш нищо.

— Съжалявам, наистина…

— Тогава Касъл ми казва, че се тревожи за теб, и аз му вярвам. Казва ми, че не се приспособяваш към средата, че ти е трудно да се приобщиш. Че хората са чули какви ли не страхотии за теб и не са толкова приветливи, колкото сме очаквали. И аз, глупакът му с глупак, започвам да те съжалявам. Казвам му, че ще ти помогна. Пренареждам целия си шибан график, само и само да ти ударя едно рамо относно проблемите ти. Защото смятам, че си добро момиче, останало недоразбрано. Защото Касъл е най-свестният тип, когото познавам, и искам да му окажа подкрепа.

Сърцето ми бие така ускорено, че се чудя как още не е прокървило.

— Та започвам да се питам… — казва той. Сваля единия си крак от коляното на другия и го пуска на земята. Привежда се напред. Обляга лакти върху бедрата си. — Питам се дали е възможно всичко това да е просто съвпадение. Така де, по силата на някакво шантаво съвпадение ли ми беше поверена? На мен? Един от шепата хора, имащи достъп до лабораторията? Съвпадение ли беше, че успя да ме принудиш да те заведа там? Че после най-случайно, непредумишлено заби юмрука си в земята, разтърсвайки цялото място така силно, че очаквахме стените всеки момент да рухнат? — Очите му се впиват в мен. — Съвпадение ли беше — продължава той, — че само още няколко секунди да беше задържала, цялото място щеше да се срине?

Гледам го с опулени, ужасени, смаяни очи.

Той се обляга назад. Свежда поглед. Долепва 2 пръста до устните си.

— Искаш ли да си тук въобще? — пита Кенджи. — Или просто опитваш да ни поразиш отвътре?

— Какво? — ахвам аз. — Не…

— Защото или отлично знаеш какво правиш, в който случай си много по-подмолна, отколкото изглеждаш, или в действително нямаш никаква представа какво правиш и добре си се подредила. Още не съм решил в кое от двете да вярвам.

— Кенджи, кълна ти се, никога… никога не съм… — Налага ми се да преглътна думите си, за да сподавя сълзите, заплашващи да рукнат всеки момент. Парализиращо е да не знаеш как да докажеш невинността си. Това е историята на живота ми, повтаряща се отново и отново, и отново… откакто се помня, опитвам да убедя хората, че не съм опасна, че не съм искала да нараня никого, че не съм целяла да се получи така. Че не съм лош човек.

Но като че ли никога не се получава.

— Много съжалявам — скалъпвам, а сълзите вече шуртят по лицето ми, без да зачитат нареждането ми да останат заключени. Толкова съм отвратена от себе си. Толкова се стараех да се променя, да стана по-добра, добър човек, а сега отново бях провалила всичко и бях загубила всичко, а дори не знам как да му кажа, че греши.

Защото може да се окаже прав.

Знаех, че съм в амок. Знаех, че искам да нараня Касъл, но не ми пукаше. В онзи момент бях решена да го направя. В онзи гневен момент бях напълно, непоколебимо решена да го направя. Не знам докъде щях да стигна, ако Кенджи не ме беше спрял. Просто не знам. Нямам представа. Дори не познавам способностите си.

Колко пъти, чувам шепот в главата си, колко пъти ще се извиняваш, че си това, което си.

Кенджи въздъхва. Размърдва се в стола си. Не смея дори да вдигна поглед към него, но бърша яростно бузите си, умолявайки очите си да спрат да плачат.

— Трябваше да ти задам този въпрос, Джулиет. — Кенджи звучи смутено. — Съжалявам, че те разплаках, но не и че попитах. Работата ми е да се грижа за безопасността ни, а това изисква да гледам на нещата от всички възможни ъгли. Още никой не знае на какво си способна. Дори ти самата. Но се държиш така, сякаш дарбата ти не е нищо особено, а това не помага. Спри да се преструваш, че не си опасна.

Вдигам поглед твърде бързо.

— Но аз… аз н-не искам да нараня никого…

— Това няма значение — казва той, ставайки от стола си. — Добрите намерения са чудесно нещо, но не променят фактите. Ти си опасна. Мамка му, та ти си плашещо опасна. По-опасна от мен и всички останали тук. Така че не изисквай от мен да се държа, сякаш този факт сам по себе си не е заплаха за нас. Ако възнамеряваш да останеш тук — казва той, — трябва да се научиш да владееш силата си, да я обуздаваш. Трябва да се примириш с природата си и да намериш начин да живееш с нея. Като всички нас.

3 почуквания на вратата.

Кенджи продължава да ме гледа. В очакване.

— Добре — проронвам аз.

— И двамата с Кент трябва възможно най-скоро да намерите решение на драмите си — добавя той тъкмо когато Соня и Сара се връщат в стаята. — Нямам нито времето, нито енергията, нито пък желанието да се занимавам с вашите проблеми. Обичам да се занасям с вас от време на време, защото… е, да си го кажем право — той свива рамене, — светът отива по дяволите и понеже има голям шанс да ме гръмнат още преди да съм навършил двайсет и пет, ми се ще поне да си спомням какво е да се смееш. Но това не ме прави ваш личен палячо или пък ваша бавачка. Ако трябва да съм честен, не ми дреме дали с Кент сте гаджета. Имаме си милион грижи тук, долу, и нито, ама нито една, не засяга любовния ви живот. — Пауза. — Ясно ли е?

Аз кимвам, понеже нямам вяра на гласа си.

— Е, с нас ли си? — пита той.

Пак кимвам.

— Искам да го чуя. Ако си с нас, с нас си изцяло. Край на самосъжалението. Край на рева в тренировъчната стая, защото не си успяла да счупиш някаква си метална тръба…

— Ама ти откъде зн…

— С нас ли си?

— С вас съм — отговарям аз. — С вас съм. Кълна се.

Той си поема дълбока глътка въздух. Прокарва ръка през косата си.

— Хубаво. Среща пред трапезарията утре сутринта в шест.

— Но ръката ми…

Той махва със своята.

— Ръката ти си е добре. Нищо ти няма. Дори не си я счупила. Прецакала си кокалчетата си и мозъкът ти е изфирясал и в общи линии си спала три дни. Аз на това не му викам сериозна контузия — казва той. — Викам му ваканция, по дяволите. — Замисля се за момент. — Знаеш ли от колко време не съм имал ваканция…

— Но нали ще тренираме? — прекъсвам го аз. — Не мога да правя нищо, ако ръката ми е в бинтове, сещаш ли се?

— Повярвай ми — килва глава той. — Ще си като нова. Тук… тук нещата се случват малко по-различно.

Зяпам го недоумяващо. Очакващо.

— Приеми го като официалния ти подарък за добре дошла в Пункт Омега — казва той.

— Ама…

— Утре. В шест часа.

Отварям уста да му задам поредния въпрос, но той долепя показалец до устните си, козирува ми с два пръста и отстъпва назад към вратата тъкмо когато Соня и Сара доближават леглото ми.

Той им кимва за довиждане, завърта се на пета и излиза от стаята.

6:00.