Разнищи ме

Петдесет и трета глава

С Адам и Кенджи сме се преселили в кабинета на Касъл и четиримата се опитваме да стигнем до подходяща стратегия.

Снощи се втурнах право към Кенджи, който после ме отведе до Касъл, за да му предам думите на Уорнър. Касъл беше и облекчен, и ужасен, и ми се струва, че още не е преглътнал информацията.

Каза ми, че щял да се срещне с Уорнър на сутринта, за да опита да изкопчи още сведения (което не се получи), и помоли трима ни с Кенджи и Адам да дойдем в кабинета му по обяд.

Сега всички сме натъпкани в тясното пространство с още 7 души. Повечето лица в стаята са ми познати от експедицията до складовете на Възобновителите, значи, тези хора са важна, неделима част от движението. Което ме кара да се замисля кога ли станах една от ключовите фигури на Пункт Омега.

Не мога да не се почувствам поне малко горда. Поне малко развълнувана от факта, че Касъл ми има доверие. Че допринасям за общата кауза.

Кара ме да се замисля и колко съм се променила за толкова кратко време. Колко различен е животът ми сега, колко по-силна и колко по-слаба се чувствам. Кара ме да се замисля дали всичко щеше да се получи другояче, ако с Адам бяхме намерили начин да останем заедно. Дали изобщо щях да престъпя границата на сигурността, която внасяше в живота ми.

Замислям се за много неща.

Но когато вдигам поглед и го хващам да се взира в мен, мислите ми се разсейват; и ми остава само болката от липсата му до мен. Само желанието да не извръща поглед веднага щом срещне моя.

Това беше злочестият ми избор. Сама си навлякох мъката.

Касъл седи на стола си, опрял лакти върху бюрото, отпуснал брадичка в сключените си ръце. Веждите му са свъсени, устните — стиснати, очите му са съсредоточени в листовете пред него.

Не е казал и дума от 5 минути.

Накрая вдига поглед. Отправя го към Кенджи, който седи точно пред него, между мен и Адам.

— Как смяташ? — пита го. — Нападение или отбрана?

— Партизанска война — отсича Кенджи без колебание. — Нищо друго.

Касъл вдишва дълбоко.

— Да — отвръща. — И аз така мисля.

— Трябва да се разделим — казва Кенджи. — Вие ли ще ни разпределите на групи, или аз да се заема?

— Аз ще направя първоначалното групиране. После ще изслушам предложенията ти за промени, ако има такива.

Кенджи кимва.

— Идеално. Що се отнася до оръжията…

— Аз ще се заема — казва Адам. — Ще се уверя, че всички са почистени, заредени и готови за употреба. Вече съм запознат с въоръжението ни.

Което ме изненадва.

— Хубаво. Отлично. Едната група ще опита да се промъкне в базата им и да открие Уинстън и Брендън; всички останали ще се разпръснат из комплексите. Мисията ни е проста: да спасим колкото може повече цивилни. Ще елиминираме само толкова вражески войници, колкото се налага. Не воюваме срещу хората, а срещу водачите им. Не го забравяйте. Кенджи — казва той, — бих искал да ти поверя групите, които ще се пръснат из комплексите. Съгласен ли си?

Кенджи кимва.

— Аз самият ще поведа групата, която ще проникне в базата — казва Касъл. — Не се съмнявам, че двамата с господин Кент лесно ще се промъкнете в Сектор 45, но държа да не се отделяте от госпожица Ферърс; тримата сте добра комбина и уменията ви ще са ни от полза на вражеска територия. Така — казва той, разстилайки листовете пред себе си, — проучвам тези скици цяла но…

Някой блъска по стъклото на вратата.

Сравнително млад мъж, когото не съм виждала досега, с лъснали светлокафяви очи и коса, подстригана толкова късо, че дори не мога да различа цвета ѝ. Веждите му са свъсени, челото му е сбърчено, напрегнато.

— Сър! — крещи той и осъзнавам, че крещи от доста време, но гласът му е заглушен, и чак тогава ми просветва, че стаята навярно е шумоизолирана, макар и не напълно.

Кенджи скача от стола си, отваря вратата.

— Сър! — Мъжът е задъхан. Личи си, че е бягал дотук. — Сър, моля ви…

— Самюел? — Касъл става, заобикаля бюрото и се спуска да сграбчи раменете на младежа, мъчейки се да привлече погледа му. — Какво има… какво е станало?

— Сър! — повтаря Самюел, този път по-нормално, почти овладял дишането си. — Имаме… неприятности.

— Казвай всичко, моментът не е подходящ за заобикалки…

— Отгоре всичко е наред, сър, просто… — Той стрелва очи в моя посока за част от секундата. — Гостът ни… той… отказва да съдейства, сър, и… създава трудности на стражите…

— Какви трудности? — Очите на Касъл представляват две цепки.

Самюел понижава гласа си.

— Успя да изкриви вратата, сър. Успя да изкриви стоманената врата, сър, и заплашва стражите, а те започват да се тревожат…

— Джулиет.

Не.

— Нужна ми е помощта ти — казва Касъл, без да ме поглежда. — Знам, че няма да ти е приятно, но ти си единственият човек тук, който би послушал, а не можем да си позволим подобни усложнения точно в момента. — Гласът му е толкова тънък, толкова обтегнат, че очаквам всеки момент да пресекне. — Моля те, направи всичко по силите си да овладееш ситуацията, а когато сметнеш, че е безопасно да пуснем някое от момичетата в стаята му, ще намерим начин да го упоим, за да няма пострадали.

Очите ми отскачат към Адам почти неволно. Той не изглежда доволен.

— Джулиет. — Челюстите на Касъл се стягат. — Моля те. Върви.

Кимвам. Обръщам се към вратата.

— Подготвяйте се — казва Касъл, докато излизам, снижавайки гласа си още повече за следващите думи. — Освен ако Уорнър не ни е подвел, върховният главнокомандващ ще започне изтребването на невъоръжени цивилни още утре, а нямаме време да гадаем дали информацията му е вярна. Тръгваме призори.