Възпламени ме

Седемдесет и седма глава

Жилищните комплекси са толкова потискащи, пусти места, мисля си, докато минавам покрай квадратните сгради. От тях ще се отърва първо. Ще изградим домовете си наново.

Трябва да започнем отначало.

Изкачвам се по външната стълба на една от схлупените сгради. Чак до втория етаж. Протягам ръце, хващам се за ръба на покрива, набирам се и съм горе. Изкъртвам слънчевите панели с крак и ги бутвам на земята, после заставам по средата и отправям поглед към многолюдието под мен.

Издирвам познати лица.

Надявам се, че те ще ме видят и ще се обадят.

Надявам се.

Като че ли с дни, месеци, години стърча на покрива на този бетонен куб, а виждам само войници и семействата им. Никого от приятелите ми.

Олюлявам се на краката си, в главата ми започва да се разстила опасна замаяност, пулсът ми препуска озверял. Напът съм да се предам. Стоя тук от достатъчно време, че хората да започнат да ме сочат с пръст, да разпознаят лицето ми, да пуснат мълвата, че не мърдам от мястото си в очакване на нещо. На някого. Който и да е той.

Вече обмислям да се върна сред стълкновението, да започна да оглеждам земята за повалените им тела, когато в сърцето ми изригва надежда.

Приятелите ми постепенно изникват един по един от всички краища на бойното поле, от казармата, откъм комплексите. Окървавени и ранени. Адам, Алиа, Касъл, Иън, Лили, Брендън и Уинстън се отправят към мен, после спират и се обръщат, за да изчакат останалите. Уинстън плаче.

Соня и Сара извеждат Кенджи от казармата, влачейки го напред с малки стъпки. Очите му са отворени, макар и съвсем малко. Твърдоглавият ми Кенджи. Естествено, че е буден, когато трябва да спи.

Джеймс търчи към тях.

Блъсва се в Адам, вкопчвайки се в крака му, а той вдига малкото си братче на ръце с усмивка, каквато не съм виждала на лицето му досега. Касъл ми кимва с озарени от щастие очи. Лили ми праща въздушна целувка. Иън прави странен жест с пръст, сякаш стреля по мен, а Брендън ми махва. Никога не съм виждала Алиа толкова жизнерадостна.

Гледам ги с нетрепваща усмивка, задържала се на лицето ми единствено с помощта на силната ми воля. Гледам и чакам да се появи и последният ми приятел.

Да ни открие.

Но него го няма.

Погледът ми обхожда хилядите хора, разпръснати по замръзналата земя, и не го виждам никъде, и ужасът ме блъска в стомаха, докато не оставам без дъх, без надежда, мигам, мигам и се мъча да запазя хладнокръвие.

Металният покрив се разтриса под краката ми.

Обръщам се към звука с разтуптяно сърце и съзирам нечия ръка да се пресяга над ръба му.