Възпламени ме

Двайсета глава

Стои на входната врата, пъхнал небрежно ръце в джобовете си, докато не по-малко от шест пистолета сочат право към лицето му. Съзнанието ми препуска бясно, мъчейки се да роди следващия ми ход, най-разумната реакция. Но по лицето на Уорнър сякаш настъпва друг сезон, когато влизам в стаята: каменната линия на устата му разцъфва в слънчева усмивка. Очите му засияват, сякаш дори не забелязва многото смъртоносни дула, насочени към него.

Чудя се как ли ме е открил.

Тръгвам напред, но Адам сграбчва ръката ми. Обръщам се, изненадана от собствения си гняв срещу него. Почти се дразня на себе си, задето ме е разгневил толкова. Не очаквах да изпитам подобно чувство при тази среща с Адам. Не искам да е така. Искам да започна отначало.

— Какво правиш? — пита ме Адам. — Не го доближавай.

Поглеждам вкопчените в ръката ми пръсти. Вдигам поглед към очите му.

Адам не помръдва.

— Пусни ме — казвам му.

Изражението му мигновено се променя, сякаш нещо го е изненадало неимоверно. Поглежда ръката си, пуска ме, без да каже и дума.

Отдалечавам се колкото мога повече от него, оглеждайки стаята за Кенджи. Острите му черни очи ме намират незабавно и той вирва една вежда насреща ми: килнал е глава настрани и спазматичният трепет на устните му ми подсказва, че следващият ход е мой и дано си го бива. Пробивам си път през приятелите си и заставам пред Уорнър, обръщайки се към всички в стаята и оръжията им с надеждата, че няма да стрелят по мен.

Опитвам да говоря спокойно.

— Моля ви — казвам. — Не стреляйте по него.

— И защо не, по дяволите? — пита Иън и затяга хватката си около пистолета.

— Джулиет, скъпа — казва Уорнър, привеждайки се към ухото ми. Гласът му обаче е достатъчно силен, че да го чуят всички. — Оценявам, че искаш да ме защитиш, но повярвай ми, и сам мога да се справя.

— Осем срещу един сте — изтъквам аз, забравяйки страха си заради желанието да врътна саркастично очи. — Всичките са насочили пистолетите си към теб. Определено имаш нужда от намесата ми.

Чувам го да се засмива зад гърба ми само веднъж точно преди всички пистолети в стаята да излетят от ръцете на всички присъстващи и да се блъснат в тавана.

Завъртам се изумено, улавяйки недоумението по лицата на приятелите си.

— Защо сте толкова нерешителни? — пита Уорнър и клати глава, оглеждайки стаята. — Стреляйте, ако ще стреляте. Не ми губете времето с увертюри.

— Как го направи, мамка му? — пита Иън.

Уорнър не отговаря. Подръпва внимателно всеки от пръстите на ръкавиците си, преди да ги изхлузи изцяло от ръцете си.

— Спокойно — казвам му. — Вече знаят.

Уорнър вдига поглед. Повдига и едната си вежда. Усмихва се леко.

— Така ли?

— Да. Разказах им.

Усмивката на Уорнър преминава в нещо почти самоиронично, той се обръща и вперва смеещи се очи в тавана. Накрая кимва към Касъл, който наблюдава суматохата с леко поразсърдено изражение.

— Взех ги назаем — казва на Иън — от тук присъстващите.

— Гръм и мълнии — прошепва Иън.

— Какво искаш? — пита Лили със стиснати юмруци от далечния ъгъл на стаята.

— Нищо от теб — отговаря ѝ Уорнър. — Дошъл съм да взема Джулиет. Не съм имал намерение да прекъсвам… пижаменото ви парти. — Казва той, оглеждайки възглавниците и одеялата, струпани по пода на всекидневната.

Адам се вцепенява от тревога.

— Какви ги приказваш? Тя няма да тръгне с теб.

Уорнър почесва тила си.

— Не се ли изморяваш понякога да си толкова безумно непоносим? Имаш харизма колкото гнилите вътрешности на блъснато животно.

Чувам рязък хриптящ звук и се обръщам в негова посока.

Кенджи е притиснал длан към устата си и отчаяно се мъчи да потисне смеха си. Клати глава и вдига извинително ръка. В следващия момент обаче не се сдържа и прихва в смях, пръхтейки в опит да приглуши звука.

— Съжалявам — казва през стиснати устни и пак започва да клати глава. — Няма нищо смешно. Нищо. Не се смея.

Адам изглежда така, сякаш всеки момент ще фрасне Кенджи в лицето.

— Значи, не си дошъл да ни убиеш? — обажда се Уинстън. — Защото, ако нямаш намерение да ни убиваш, май е най-добре да се пръждосваш, преди ние да сме те убили.

— Не — отвръща спокойно Уорнър. — Няма да ви убия. И макар че нямам нищо против да видя сметката на тези двамата — той кимва към Адам и Кенджи, — в момента дори мисълта за това ме изтощава. Вече не ме интересува жалкият ви, окаян живот. Дошъл съм единствено за да придружа Джулиет до дома. Двамата с нея имаме спешна работа.

— Не — обажда се ненадейно Джеймс. Става тромаво на крака и поглежда Уорнър право в очите. — Това е домът ѝ сега. Нямаш право да я взимаш. Не искам никой да я наранява.

Веждите на Уорнър литват нагоре от изумление. Изглежда истински стреснат, сякаш току-що забелязва десетгодишното момче сред нас. Уорнър и Джеймс не са се срещали досега, никой от двама им не знае, че са братя.

Поглеждам към Кенджи. Той отвръща на погледа ми.

Моментът е важен.

Уорнър изучава лицето на Джеймс с прехласнат интерес. Кляка на едно коляно, за да го погледне от неговото ниво.

— А ти кой си? — пита.

Всички в стаята наблюдават мълчаливо.

Джеймс мига непрекъснато и не отговаря веднага. След известно време пъхва ръце в джобовете си и забива очи в пода.

— Аз съм Джеймс. Братът на Адам. Ти кой си?

Уорнър килва леко глава.

— Никой важен — отговаря. Опитва да се усмихне. — Но ми е много приятно да се запознаем, Джеймс. Радвам се да видя, че си загрижен за безопасността на Джулиет. Но повярвай ми, нямам никакво намерение да ѝ причинявам зло. Просто ми е дала едно обещание и държа да го изпълни.

— Какво обещание? — интересува се Джеймс.

— Да, какво обещание? — намесва се Кенджи с внезапно извисен и разярен глас.

Вдигам очи, оглеждам се наоколо. Всички са вперили погледи в мен, очаквайки отговора ми. Очите на Адам са изпъкнали от ужас и недоумение.

Обръщам се към Уорнър.

— Никъде няма да ходя — обявявам. — Не съм обещавала, че ще остана в базата с теб.

Той свъсва вежди.

— Предпочиташ да останеш тук? — учудва се той. — Но защо?

— Нуждая се от приятелите си — казвам му. — И те се нуждаят от мен. Пък и всички ще трябва да работим заедно, така че не виждам защо да не започнем още сега. Освен това не искам постоянно да ме вкарваш и изкарваш от базата скришом. — Добавям. — Можем просто да се срещаме тук.

— Ей… чакай малко… как така ще трябва да работим заедно? — прекъсва ме Иън. — И защо го каниш тук? Какви ги бръщолевите бе, хора?

— Какво обещание си му дала, Джулиет? — Гласът на Адам е силен и укорителен.

Обръщам се към цялата група. Стоя до Уорнър пред гневните очи на Адам и обърканите, а вече и ядосани лица на приятелите ми.

О, колко странно се разви ситуацията за толкова кратко време.

Поемам си напрегната, подсилваща глътка въздух.

— Готова съм да се боря — казвам, обръщайки се към цялата група. — Знам, че някои от вас се чувстват победени, някои от вас смятат, че вече няма надежда, особено след случилото се с Пункт Омега. Но Соня и Сара още са живи и се нуждаят от помощта ни. Останалият свят — също. Не съм стигнала дотук само за да се откажа в последния момент. Готова съм да предприема действия и Уорнър предложи да ми помогне.

Поглеждам директно към Кенджи.

— Приех предложението му. Обещах да се съюзя с него, да се бия рамо до рамо с него, да убия Андерсън и да сваля Възобновителите от властта.

Кенджи присвива очи и не мога да преценя дали е ядосан, или много, много ядосан.

Поглеждам към другите си приятели.

— Но можем да го направим всички заедно — казвам им. — Обмислям го от доста време и смятам, че движението ни още има шанс, особено ако обединим сили с Уорнър. Той има информация за баща си и Възобновителите, до каквато никога не бихме успели да се докопаме.

Преглъщам сухо, оглеждайки шокираните, ужасени изражения по лицата на околните.

— Но — побързвам да добавя, — ако вече не желаете да се борите, ще ви разбера напълно. И ако предпочитате да не оставам с вас, ще уважа решението ви. И в двата случая вече съм взела своето. — Казвам им. — Ще се бия с ваша или без ваша помощ. Ще сразя Възобновителите или ще умра с оръжие в ръка. Нямам за какво друго да живея.