Възпламени ме

Трийсета глава

Уорнър още не ми е казал и дума.

Влязохме в стаята му с помощта на Дилайло, когото Уорнър незабавно освободи. Чувството да се върна тук, в стаята, където съм изпитвала и страх, и утеха, е едновременно странно и познато.

Вече не ме кара да се притеснявам.

Това е стаята на Уорнър. А сега не ме е страх от него.

Изминалите няколко месеца го трансформираха в очите ми, а последните два дни бяха изпълнени прозрения, от които още се съвземам. Не мога да отрека, че вече ми се струва коренно различен.

Имам чувството, че го разбирам, както никога досега.

Той е като ужасено, изтерзано животно. Същество, прекарало целия си живот затворено в клетка, бито и малтретирано. Принуден е бил да живее по чужди правила и никога не му е дадена възможност да избере друго. И макар да разполага с всичко необходимо за убийството на човек, е твърде емоционално раним, за да използва тези си умения срещу баща си, срещу човека, превърнал го в убиец. Защото колкото и необяснимо да звучи, още си мечтае баща му да го обикне.

И го разбирам.

Наистина го разбирам.

— Какво се случи? — пита ме най-накрая Уорнър.

Седя на леглото му, той стои до вратата, вперил поглед в стената.

— Какво имаш предвид?

— С Кент — пояснява той. — По-рано. Какво ти е казал?

— О! — Изчервявам се. Засрамена. — Изрита ме от къщата си.

— Но защо?

— Беше побеснял — обяснявам аз. — Понеже те защитавах. Понеже те бях поканила да се върнеш.

— О.

Почти чувам как сърцата ни туптят в спусналата се помежду ни тишина.

— Защитавала си ме — казва накрая Уорнър.

— Да.

Не изрича нищо повече.

Нито пък аз.

— Значи, накарал те е да си тръгнеш — подхваща след малко Уорнър, — защото си ме защитавала?

— Да.

— Това ли е всичко?

Сърцето ми препуска диво. Внезапно се напрягам.

— Не.

— Имало е и друго?

— Да.

Уорнър примигва, без да откъсва очи от стената. Без да помръдва.

— Така ли?

Кимвам.

Той не казва нищо.

— Ядоса се — прошепвам аз, — защото не се съгласих с него, че си побъркан. И ме обвини — продължавам колебливо, — че съм влюбена в теб.

Уорнър издиша рязко. Докосва с ръка касата на вратата.

Сърцето ми бие като лудо.

Очите на Уорнър са залепени за стената.

— И ти си му казала, че говори глупости.

Дишай.

— Не.

Уорнър се обръща, но само наполовина. Виждам профила му, неравномерното вълнение на гърдите му. Сега се взира директно във вратата и е очевидно, че му коства големи усилия да проговори.

— Тогава си му казала, че е обезумял, че сигурно си е загубил ума, щом говори така.

— Не.

— Не — повтаря като ехо той.

Опитвам да не помръдвам.

Уорнър си поема дълбока, треперлива глътка въздух.

— Тогава какво си му казала?

Седем секунди загиват помежду ни.

— Нищо — прошепвам.

Уорнър е напълно неподвижен.

Аз не дишам.

Никой не проговаря цяла вечност.

— Разбира се — казва накрая той. Изглежда блед, нестабилен. — Не си му отвърнала. Разбира се.

— Ейрън… — Ставам на крака.

— Чака ме много работа преди утре — казва той. — Особено при положение че приятелите ти ще ни гостуват в базата. — Посяга с разтреперани ръце към вратата. — Прости ми, но трябва да вървя.