Възпламени ме

Трийсет и втора глава

Отварям очи.

Съвършено тъмно е. Тихо. Изправям се твърде бързо.

Явно съм задрямала. Нямам представа колко е часът, но след бърз оглед на стаята установявам, че Уорнър го няма.

Измъквам се от леглото. Още съм с чорапи, и слава богу… обвивам тялото си с ръце, треперейки, докато леденият зимен въздух прониква през тънката материя на тениската ми. Косата ми още е леко влажна от ваната.

Вратата на кабинета е открехната.

През пролуката се разлива малко светлина и се питам дали в действителност е забравил да затвори вратата, или току-що е влязъл. А може би изобщо не е вътре. Този път обаче любопитството ми надделява над съвестта.

Искам да узная къде работи и как изглежда бюрото му, искам да узная дали е разхвърлян, или подреден, дали държи лични вещи в кабинета си. Чудя се дали има свои снимки като дете.

Или портрет на майка си.

Пристъпвам на пръсти, усещайки как пеперудите в стомаха ми се разбуждат. Няма защо да се притеснявам толкова, казвам си. Не правя нищо незаконно. Просто ще проверя дали е вътре и ако не е, ще си тръгна. Ще вляза само за секунда. Няма да ровя из вещите му.

В никакъв случай.

Поколебавам се пред вратата. Толкова е тихо, че вероятно би чул силното туптене на сърцето ми. Не знам защо съм толкова уплашена.

Почуквам два пъти на вратата и побутвам навътре.

— Ейрън, тук ли…

Нещо се разбива на пода.

Отварям вратата изцяло и влетявам вътре, спирайки внезапно веднага след прага. Смаяна съм.

Кабинетът му е огромен.

Голям е колкото цялата спалня и дрешника, взети заедно. По-голям дори. Толкова е просторно — има достатъчно място за дългата съвещателна маса с по шест стола от двете ѝ страни. За диван и няколко странични масички, разположени в единия ъгъл. Огромна библиотека заема една от стените. Полиците ѝ са затрупани с книги. Напът са да се счупят от книги. Стари книги и нови книги, и книги с разпадащи се гръбчета.

Всички мебели са изработени от тъмно дърво.

Дърво, толкова тъмнокафяво, че изглежда направо черно. Изчистени, прави линии, прости форми. Нищо претенциозно или обемисто. Никаква кожа. Никакви луксозни кресла или сложни дърворезби. Минималистична обстановка.

Съвещателната маса е отрупана с папки и документи, с класьори и бележници. Подът е застлан с дебел, мек ориенталски килим, подобен на онзи в дрешника. Бюрото се намира в далечния край на стаята.

Уорнър ме гледа втрещено.

Облечен е единствено в панталони и чорапи, без риза и колан. Стои пред бюрото си, стиснал нещо в ръце — нещо, което не мога да видя от мястото си.

— Какво правиш тук? — пита ме той.

— Вратата беше отворена. — Ама че глупав отговор.

Той се пули насреща ми.

— Колко е часът? — питам го.

— Един и трийсет сутринта — отговаря механично той.

— О.

— Най-добре се връщай в леглото. — Не знам защо е толкова притеснен. Защо очите му постоянно се стрелкат към вратата.

— Не ми се спи вече.

— О. — Пръстите му опипват смутено предмета, който се оказва малко бурканче. Той го оставя на бюрото зад себе си, без да се обръща.

Днес е много странен, мисля си. Сякаш не е на себе си. Обикновено е толкова сдържан, самоуверен. Но напоследък е неспокоен в мое присъствие. Тази променливост ме притеснява.

— Какво правиш? — питам го.

Помежду ни има около три метра разстояние и никой от двама ни не понечва да го скъси. Говорим си, сякаш се виждаме за пръв път, сякаш сме непознати, изпаднали в смущаваща ситуация. Което е нелепо.

Правя няколко крачки през стаята, за да стигна до него.

Той застива.

Аз спирам.

— Всичко наред ли е?

— Да — отговаря припряно той.

— Какво е това? — питам, сочейки към малкото пластмасово бурканче.

— Най-добре се връщай в леглото, скъпа. Сигурно ти се спи повече, отколкото предполагаш…

Аз отивам до него, пресягам се и взимам бурканчето, преди да е успял да реагира.

— Нарушаваш личното ми пространство — казва рязко той с малко по-типичен за себе си тон. — Върни ми го…

— Лекарство? — изненадвам се аз. Завъртам малкото бурканче в ръцете си и прочитам етикета. Вдигам поглед. Вече разбирам. — Това е против белези.

Той прокарва ръка през косата си. Поглежда към стената.

— Да — потвърждава. — А сега ми го върни, ако обичаш.

— Искаш ли помощ? — предлагам аз.

Той замръзва.

— Моля?

— За гърба ти е, нали?

Той прокарва длан през устата и брадичката си.

— Да разбирам ли, че няма да ми позволиш да запазя дори капчица самоуважение?

— Не знаех, че белезите ти те притесняват — казвам му.

Правя стъпка напред.

Той прави стъпка назад.

— Не ме притесняват.

— Тогава за какво ти е това? — Вдигам бурканчето в ръка. — Откъде изобщо го намери?

— Не е нищо особено… просто… — Той поклаща глава. — Дилайло ми го набави.

Смешно е. Направо съм за смях.

— Защото не достигаш гърба си?

Той ме гледа безмълвно. Въздъхва.

— Обърни се — казвам му аз.

— Не.

— Държиш се странно без всякаква причина. Вече съм виждала белезите ти.

— Не е казано, че трябва да ги виждаш отново.

Не успявам да сдържа усмивката си.

— Какво? — пита той. — Кое ти се струва толкова смешно?

— Просто не ми приличаш на човек, който би се срамувал от подобно нещо.

— Не се срамувам.

— Очевидно.

— Моля те — казва той, — просто се върни в леглото.

— Напълно будна съм.

— Това не е мой проблем.

— Обърни се — повтарям аз.

Той присвива очи.

— Защо изобщо се мажеш с това нещо? — питам го за втори път. — Нямаш нужда. Не го използвай, щом ти създава трудности.

Той се умълчава за момент.

— Не смяташ, че имам нужда?

— Естествено. Защо…? Болят те белезите ли?

— Понякога — признава с тих глас той. — Не както някога. Всъщност гърбът ми вече е почти напълно безчувствен.

Нещо студено и остро пронизва стомаха ми.

— Наистина ли?

Той кимва.

— Ще ми кажеш ли откъде ги имаш? — прошепвам, неспособна да го погледна в очите.

Уорнър мълчи толкова време, че накрая не издържам и вдигам поглед.

Очите му са лишени от всякаква емоция, изражението му е съвършено неутрално. Той се прокашля.

— Подаръци за рождените ми дни са — казва той. — Всяка година още от петгодишната ми възраст. Докато не навърших осемнайсет. За деветнайсетия ми рожден ден просто не се върна.

Смразявам се от ужас.

— И така. — Уорнър поглежда ръцете си. — Ами…

— Порязвал те е? — Гласът ми е сипкав.

— Бичуваше ме.

— О, боже! — ахвам, покривайки устата си с длан. Поглеждам към стената, за да се съвзема. Примигвам няколко пъти, преглъщам с мъка болката и гнева, натрупали се в мен. — Толкова много съжалявам. — Съумявам да изрека накрая. — Ейрън. Страшно много съжалявам.

— Не искам да те отвращавам — казва тихо той.

Завъртам се смаяно. Дори потресено.

— Сигурно се шегуваш.

Очите му потвърждават, че не се шегува.

— Случайно да си се виждал в огледало? — питам ядосано аз.

— Моля?

— Ти си съвършен — казвам му, поразена до самозабрава. — От глава до пети. Цялото ти тяло. Пропорционално. Симетрично. Ти си абсурдно, математически съвършен. Дори е нереално човешко същество да изглежда като теб. — Казвам му, клатейки глава. — Не мога да повярвам, че приказваш такива неща…

— Джулиет, моля те. Не ми говори така.

— Моля? Защо?

— Защото е жестоко — казва той, загубил хладнокръвието си. — Жестоко е и е безсърдечно, а ти дори не осъзнаваш…

— Ейрън…

— Връщам си думите — казва той. — Не искам да ми викаш Ейрън повече…

— Ейрън — повтарям аз, но по-твърдо този път. — Моля те… не може сериозно да си мислиш, че ме отвращаваш. Че би ми пречило… че белезите ти ме отблъскват…

— Не знам — отвръща той. Крачи нервно пред бюрото, вперил поглед в пода.

— Нали уж усещаше чувствата на хората — казвам аз. — Предполагах, че моите ще са ти кристално ясни.

— Невинаги мисля трезво — казва той, потривайки смутено лицето и челото си. — Особено когато са намесени емоции. Невинаги мога да съм обективен… и понякога правя предположения, които невинаги са верни… и не… просто вече не вярвам на собствената си интуиция. Защото се е случвало да ѝ се доверя — казва той — и резултатите са били плачевни.

Най-сетне вдига поглед към мен.

— Прав си — прошепвам аз.

Той извръща очи.

— Допускал си доста грешки — казвам му. — Всичко си правил както не трябва.

Той прокарва длан по лицето си.

— Но още не е твърде късно да се поправиш… имаш шанс да…

— Моля те…

— Не е твърде късно…

— Престани да ми го повтаряш! — избухва той. — Не ме познаваш… не знаеш какво съм направил, нито какво трябва да направя, за да изкупя вината си…

— Не разбираш ли? Няма значение… вече можеш да си друг човек…

— Нали уж нямаше да опитваш да ме промениш?

— Не се опитвам да те променя — казвам му, понижавайки глас. — Просто се опитвам да ти втълпя, че животът не е приключил. Не е нужно да го живееш както преди. Можеш да направиш различен избор. Да бъдеш щастлив…

— Джулиет. — Една рязка дума. Очите му горят със зелен пламък.

Млъквам.

Поглеждам треперещите му ръце, той ги свива в юмруци.

— Върви си — казва тихо. — Не те искам тук точно в момента.

— Тогава защо изобщо ме доведе? — питам го гневно. — Щом дори не искаш да ме виждаш…

— Защо не разбираш? — Той вдига поглед към мен и очите му са толкова пълни с болка и страдание, че оставам без дъх.

Ръцете ми треперят.

— Какво да разбирам…?

— Обичам те.

Той се срива.

Гласът му. Гърбът му. Коленете му. Лицето му.

Сриват се.

Хваща се за бюрото. Не може да ме погледне в очите.

— Обичам те — повтаря с едновременно сурови и нежни думи. — Обичам те, а не е достатъчно. Мислех, че ще е, но явно съм грешал. Мислех, че ще мога да се боря за теб, но съм се лъгал. Защото не мога. Не мога дори да те погледна в очите…

— Ейрън…

— Кажи ми, че не е истина — продължава той. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че съм сляп. Кажи ми, че ме обичаш.

Сърцето ми не спира да крещи, разцепвайки се надве.

Не мога да го излъжа.

— Аз не… не знам как да тълкувам чувствата си — опитвам да му обясня.

— Моля те — прошепва той. — Моля те, просто си върви…

— Ейрън, аз те моля да ме разбереш… преди си мислех, че знам какво е любовта, а се оказа, че съм грешала… не искам да допусна същата грешка…

— Моля те — призовава ме още по-пламенно, — за бога, Джулиет, загубих достойнството си…

— Добре — кимвам аз. — Добре. Извинявай. Добре.

Отстъпвам назад.

Обръщам се.

И дори не поглеждам през рамо.