Възпламени ме

Двайсет и пета глава

Завличам се до вратата, а Кенджи сграбчва ръката ми и ме извежда навън. После се обръща и изкрещява на останалите:

— Вечеряйте нещо.

Стоим на площадката пред къщата на Адам и чак сега осъзнавам, че има и друго стълбище, водещо нагоре. Към незнайно какво.

— Хайде, принцесо — подканва ме Кенджи. — Върви след мен.

И тръгваме нагоре.

Четири, пет реда стълби. Може би осем. Или петдесет. Нямам представа. Знам единствено, че докато се доберем до върха им, вече съм останала без дъх и ме е срам, задето съм останала без дъх.

Когато най-сетне успявам да възстановя дишането си, плъзвам поглед наоколо.

Невероятно.

Намираме се на покрива, навън, където светът е катраненочерен, с изключение на звездите и лунния сърп, окачени на небето. Понякога се питам дали планетите все още са там, горе, дали са в същия ред, дали успяват да се разбират след всичкото това време. Навярно можем да си вземем някой и друг урок от тях.

Вятърът се усуква около нас и аз потрепервам, докато тялото ми свикне с температурата.

— Ела тук — казва ми Кенджи. Махва ми към края на покрива и сяда на ръба му, провесвайки крака над най-бързия път към сигурна смърт. — Не се безпокой. — Казва, когато забелязва изражението ми. — Няма страшно. Седя тук доста често.

Щом най-сетне се настанявам до него, дръзвам да погледна надолу. Краката ми се люшкат от върха на света.

Кенджи ме прегръща с една ръка. Потрива рамото ми, за да ме сгрее.

— Е — подхваща той, — кога ще е големият ден? Измисли ли дата?

— Моля? — стряскам се аз. — За какво?

— За деня, в който ще престанеш да си такава шматка — казва той, стрелвайки ми остър поглед.

— О! — сепвам се аз. Подритвам във въздуха. — Какво да ти кажа, май такъв ден няма да дойде.

— Да, вероятно си права.

— Я да млъкваш.

— Знаеш ли — подхваща той, — нямам представа къде е Адам.

Сковавам се. Изопвам гръб.

— Добре ли е?

— Ще се оправи — казва Кенджи със смирена въздишка. — Просто е вбесен. И обиден. И засрамен. И всякакви такива емоционални глезотии.

Отново свеждам очи. Кенджи провесва ръка около тила ми и ме придърпва към себе си. Отпускам глава на гърдите му.

Моменти, минути и спомени се надграждат и рухват помежду ни.

— Наистина мислех, че се разбирате — казва накрая Кенджи.

— Да — прошепвам. — Аз също.

Няколко секунди скачат от покрива.

— Ужасен човек съм — казвам тихо аз.

— Какво да се направи — въздъхва Кенджи.

Простенвам. Заравям лице в ръцете си.

Кенджи въздъхва отново.

— Не се безпокой, Кент също се държа като задник. — Той вдишва дълбоко. — Ама да му се не види, принцесо. — Кенджи ме поглежда, поклаща леко глава и пак вперва очи в нощта. — Точно Уорнър ли?

Вдигам поглед.

— За какво говориш?

Кенджи надига едната си вежда.

— Без всякакво съмнение знам, че не си глупава, така че, ако обичаш, не се прави на такава.

Врътвам очи.

— Хич не ми се говори по въпроса отново…

— Изобщо не ми пука дали ти се говори по въпроса. Трябва да го обсъдим. Не може просто да се увличаш по тип като Уорнър, без да ми кажеш причината. Трябва да се уверя, че не ти е внедрил някакъв чип в главата.

Мълча почти цяла минута.

— Не се увличам по Уорнър — казвам тихо.

— Да бе, да.

— Сериозно — настоявам аз. — Просто… знам ли. — Въздъхвам. — Не знам какво ми се случва.

— Вика му се хормони.

Стрелвам му свиреп поглед.

— Говоря сериозно.

— Аз също. — Той килва глава. — Това си е биология или нещо такова. Научна му работа. Може би дамските ти части са изпаднали в научен смут.

— Дамските ми части?

— О, извинявай — прави се на засегнат Кенджи, — може би предпочиташ да използвам истинската анатомична терминология? Защото дамските ти части изобщо не ме плашат…

— Аха, въздържай се. — Успявам да се позасмея, но жалкият ми опит се превръща във въздишка.

Боже, всичко се променя.

— Той просто е… толкова различен — чувам се да казвам. — Уорнър. Не такъв, за какъвто го мислите. Мил е. Добър. А баща му се държи безкрайно ужасно с него. Не можеш да си представиш. — Казвам със заглъхващ глас, спомняйки си за белезите по гърба му. — И най-вече… не знам… — Умислям се, вперила поглед в мрака. — Той наистина… вярва в мен. — Вдигам поглед към Кенджи. — Глупаво ли звучи?

Кенджи ми изпраща подозрителен поглед.

— Адам също вярва в теб.

— Да — казвам, загледана в черната нощ. — Май е така.

— Какво значи "май е така"? Горкият си мисли, че ти си изобретила въздуха.

Почти се усмихвам.

— Не знам точно коя моя версия харесва. Не съм същата, каквато бях в училищните ни години. Вече не съм онова момиче. А май именно нея иска — казвам и вдигам очи към Кенджи. — Като че ли му се иска да си въобразява, че съм момичето, което не проронва и дума и прекарва живота си в страх. Момичето, което се нуждае от закрилата и грижите му. Не мисля, че харесва сегашното ми аз. Май му идва в повече.

— Значи, в мига, в който отвори уста, разби мечтите му, а?

— Ще те бутна от покрива.

— Да, определено разбирам какво не ти харесва Адам.

Врътвам очи.

Кенджи се засмива. Отпуска се назад и ме дръпва със себе си. Бетонът подпира главите ни, а небето ни застила от всички страни. Сякаш съм паднала в казан с мастило.

— Знаеш ли, всъщност има логика — казва накрая Кенджи.

— Кое?

— Ами, така де… общо взето цяла вечност си била заключена между четири стени, нали така? Не е като да си пипала сума ти симпатяги цял живот.

— Какво?

— Ами… Адам е бил първото момче, което някога… се е държало мило с теб. Какво ти, сигурно е бил първият човек, който някога се е държал мило с теб. И може да те докосва. Пък и не е… сещаш се… убийствено грозен. — Пауза. — Честно казано, не те виня. Тежко е да си самотен. Всички изпадаме в отчаяние понякога.

— Добре — проточвам бавно.

— Опитвам се да кажа — пояснява Кенджи, — че май е логично да се влюбиш в него. Едва ли не… това се случва по подразбиране. Ако не в него, то в кого? Възможностите ти са били свръхограничени.

— О! — казвам тихо. — Да. По подразбиране. — Опитвам да се засмея, но неуспешно. С трудност преглъщам емоциите, заседнали в гърлото ми. — Понякога се чудя дали изобщо съм способна да разграничавам истината от фантазиите.

— Какво искаш да кажеш?

Поклащам глава.

— Не знам — прошепвам главно на себе си.

Мълчанието натежава помежду ни.

— Обичаше ли го наистина…?

Поколебавам се, преди да отговоря.

— Май да? Не знам? — Въздъхвам. — Възможно ли е да обичаш някого и внезапно да спреш да го обичаш? Май не знам какво е любов.

Кенджи въздъхва. Прокарва ръка през косата си.

— Дявол да го вземе — измърморва под носа си.

— Ти бил ли си влюбен някога? — питам го, завъртайки се на една страна, за да го погледна.

Той се взира в небето. Примигва няколко пъти.

— Ъ-ъ.

Обръщам се по гръб разочарована.

— О!

— Колко депресиращо само — казва Кенджи.

— Аха.

— Много сме зле.

— Аха.

— Та, кажи ми отново… какво толкова му харесваш на Уорнър? Да не би случайно да се е разсъблякъл пред теб или нещо такова?

— Моля? — възкликвам аз, доволна, че мракът скрива червенината по лицето ми. — Не. — Побързвам да отговоря. — Не, той…

— По дяволите, принцесо! — Кенджи се разсмива от сърце. — Не съм предполагал.

Удрям го по ръката.

— Ей… по-нежно! — възроптава той, търкайки удареното място. — Не съм толкова силен като теб!

— Знаеш ли, вече мога да го контролирам донякъде — казвам му с искрена усмивка. — Мога да регулирам силата си.

— Браво на теб. Ще ти купя балон веднага щом светът престане да се въргаля в собствените си лайна.

— Благодаря ти — казвам доволно аз. — Добър учител си.

— Добър съм във всичко — изтъква той.

— И скромен.

— И страшно красив.

Задавям се от смях.

— Още не си отговорила на въпроса ми — казва Кенджи. Размърдва се до мен, пъхвайки ръце под главата си. — Какво толкова му харесваш на богаташчето?

Вдишвам малка глътка въздух. Съсредоточавам се в най-ярката звезда на небето.

— Харесва ми как се възприемам, когато съм с него — казвам тихо. — Уорнър мисли, че съм силна, умна и талантлива, и наистина цени мнението ми. Кара ме да се чувствам като равна на него… като жена, способна да постигне колкото него… дори и повече. А когато направя нещо невероятно, дори не се изненадва. Сякаш го е очаквал от мен. Не се отнася с мен като с някое крехко момиченце, което постоянно се нуждае от нечия защита.

Кенджи изсумтява.

— Това е защото не си крехко момиченце — отбелязва той. — Ако става въпрос, всички останали трябва да се защитават от теб. Ти си същински звяр. — Казва той. После добавя: — Така де, сещаш се… симпатично зверче. Което руши каквото му падне и разцепва земята, и изсмуква живота от хората.

— Чудесно.

— Винаги съм готов да помогна.

— Личи си.

— И това ли е? — пита Кенджи. — Харесваш го само заради характера му, а?

— Моля?

— Всичката тая драма — продължава той, размахвайки ръка във въздуха, — няма нищо общо с това, че е секси и че може да те докосва, когато си поиска?

— Мислиш, че Уорнър е секси?

— Не това казах.

Разсмивам се.

— Харесва ми лицето му.

— Ами докосваниците?

— Какви докосваници?

Кенджи ме поглежда с ококорени очи и вдигнати вежди.

— Не съм ти Адам, ясно? Не можеш да ме баламосваш с престорената си невинност. Казваш ми, че този тип може да те докосва и си пада по теб, както и ти очевидно си падаш по него, и снощи си спала в леглото му, и ви намирам двамцата в тесния килер… не, чакай, прощавай, не беше килер, а детска стая… И какво, не е имало никакви докосваници? — Той ме гледа втренчено. — Това ли ми казваш?

— Не — прошепвам аз с пламнало лице.

— Просто растеш толкова бързо. Толкова се вълнуваш, че най-сетне можеш да докосваш разни работи, а аз просто искам да се уверя, че спазваш всички санитарни норми…

— Престани да говориш такива гадости.

— Ей… просто се грижа за т…

— Кенджи?

— Да?

Поемам дълбока глътка въздух. Опитвам да преброя звездите.

— Какво ще правя?

— С кое?

Поколебавам се.

— С всичко.

Кенджи издава странен звук.

— Гръм да ме удари, ако знам.

— Не искам да го правя без теб — прошепвам.

Той се отпуска назад.

— Кой е казал, че ще правиш каквото и да било без мен?

Сърцето ми пропуска няколко удара. Обръщам поглед към Кенджи.

— Какво? — пита той. Вдига вежди. — Изненадана ли си?

— Ще се бориш с мен? — питам аз, притаила дъх. — Ще застанеш до мен? Дори да съм с Уорнър?

Кенджи се усмихва. Поглежда нагоре към небето.

— И още как — отговаря той.

— Наистина ли?

— С теб съм, малката. Нали за това са приятелите.