Възпламени ме

Трийсет и девета глава

Упражняваме се цяла седмица.

Толкова съм изтощена, че едва стоя на крака, но съм напреднала толкова, колкото дори не съм се надявала. Кенджи продължава да работи пряко с мен, а Касъл следи напредъка ми, но всички останали се занимават с десетките фитнес уреди.

Настроението на Уинстън и Брендън като че ли се подобрява с всеки изминал ден — изглеждат позаякнали, поободрени, а раната на лицето на Брендън избледнява лека-полека. Безкрайно се радвам да видя, че са по-добре и още повече, че Дилайло успя да намери подходящите лекарства.

Двамата прекарват повечето си дни в ядене и спане, както и в прескачане от велоергометрите към бягащата пътека. Лили пробва от всичко по малко; днес например се е изолирала в ъгъла и прави упражнения с медицинските топки. Иън вдига тежести и се грижи за Касъл, а Алиа цяла седмица седи в ъгъла и драска нещо в бележника си. Изглежда по-щастлива, по-отпусната. А аз не мога да спра да мисля за Адам и Джеймс. Моля се да са в безопасност.

Уорнър никога не е с нас през деня.

От време на време хвърлям по някой поглед към вратите на асансьора с тайната надежда, че ще се отворят и ще го върнат в залата при нас. Понякога се отбива за малко — скача на някое от колелата или на бягащата пътека, — но през повечето време го няма.

Виждам го главно сутрин, по време на първата му тренировка за деня, и вечер, когато прави още една серия кардиоупражнения. Късно вечер е любимата ми част от деня. Тогава деветимата се събираме да обсъдим напредъка си. Уинстън и Брендън се възстановяват, аз заяквам, а Уорнър ни информира за новостите около цивилните, войниците и Възобновителите — дотук положението е спокойно.

Накрая с Уорнър се връщаме на горния етаж, където си взимаме по душ и всеки се отправя към своята стая. Аз спя на неговото легло. Той — на дивана в кабинета си.

Всяка нощ си повтарям, че ще намеря смелост да почукам на вратата му, но така и не се случва.

Още нямам представа какво да му кажа.

Кенджи дръпва косата ми.

— Ау… — подскачам нацупено аз. — Какво ти става?

— Днес здравата си затъпяла.

— Моля? Нали уж каза, че се справям добре…

— Така е. Но си разсеяна. Зяпаш към асансьора все едно чакаш да ти изпълни три желания.

— О — казвам аз. Извръщам поглед. — Извинявай.

— Не ми се извинявай — въздъхва той. Навъсва се леко. — Какво, по дяволите, се случва помежду ви? Искам ли изобщо да знам?

Въздишам. Свличам се върху мекия под.

— Нямам си понятие, Кенджи. Страшно непостоянен е. — Свивам рамене. — Може би е за добро. В момента ми е нужно пространство.

— Но го харесваш? — вдига вежда Кенджи.

Не отговарям. Само усещам как по лицето ми плъзва горещина.

Кенджи врътва очи.

— Знаеш ли, никога не бих предположил, че Уорнър е способен да те направи щастлива.

— Да ти изглеждам щастлива? — отвръщам аз.

— Добре казано. — Той изпуска въздишка. — Просто ми се струваше много щастлива с Кент. Малко трудно ми е да проумея какво се случва. — Той се поколебава. Потрива чело. — Но пък и беше доста по-странна покрай Кент. Вечно хленчеше. И разиграваше драми. И ревеше. През. Цялото. Шибано. Време. — Лицето му се сбръчква в неодобрителна гримаса. — Боже. Не мога да преценя коя Джулиет е по-гадна.

— Мислиш, че аз разигравам драми? — питам го с изцъклени очи. — Случайно да си чувал себе си?

— Аз не съм по драмите, ясно? Просто присъствието ми изисква определена доза внимание…

Изсумтявам.

— Ей — казва той, сочейки към лицето ми. — Казвам просто, че вече не знам какво да си мисля. И преди съм се качвал на тая въртележка. Първо Адам. Сега и Уорнър. Следващата седмица ще ти скимне да налиташ и на мен.

— Много ти се иска да е така, нали?

— Все ми е едно — отговаря той и поглежда настрани. — Дори не си мой тип.

— Да, но мислиш, че съм хубава.

— Мисля, че си заблудена.

— Не знам какво ми се случва, Кенджи — поглеждам го сериозно в очите. — Там е проблемът. Не знам как да ти го обясня и не знам дали изобщо стигам до същността на нещата. Знам единствено, че каквото и да ми се случва, не съм го изпитвала с Адам.

Погледът на Кенджи се изостря от изненада и смут. Не казва нищо за момент. Издишва силно.

— Сериозно?

Кимвам.

— Ама сериозно сериозно?

— Да — потвърждавам аз. — Чувствам се толкова… лека. Сякаш направо мога да… не знам… — Гласът ми заглъхва. — Имам чувството, че за пръв път в живота ми нещата ще се подредят. Че ще бъда истински силна.

— Но това май засяга само теб — казва той. — Няма нищо общо с Уорнър.

— Вярно е — съгласявам се аз. — Но понякога и хората ни натежават. И макар да беше несъзнателно, Адам също ме дърпаше надолу. Бяхме просто две тъжни души, вкопчени една в друга.

— Хм — Кенджи се отпуска назад върху дланите си.

— Близостта ми с Адам винаги беше съпровождана от някаква болка или трудност — обяснявам му. — И той вечно беше толкова сериозен. Толкова напрегнат, че понякога ме натоварваше. Все се криехме от някого или се прокрадвахме някъде, или бягахме и никога не ни оставаше спокойно време да бъдем заедно. Направо беше така, сякаш вселената се опитва да ми покаже, че влагам твърде много усилия във връзката ни.

— Кент не е толкова зле, Джул — свъсва вежди Кенджи. — Не го оценяваш по достойнство. В последно време се държеше гаднярски, но е добър човек. Сама го знаеш. Просто в момента му е много трудно.

— Знам — въздъхвам аз някак натъжена. — Но светът продължава да се разпада. Дори да спечелим предстоящата война, положението ще се влоши значително, преди да се подобри. — Умълчавам се за миг. Приковавам поглед в ръцете си. — А и мисля, че хората проявяват истинската си същност именно в лоши моменти. Знам го от личен опит. Случва се със самата мен, с родителите ми, с обществото дори. И да, Адам е добър човек. Наистина. Но това, че е добър човек, не го превръща в правилния човек за мен.

Вдигам поглед.

— Толкова съм се променила. Вече не съм за него и той не е за мен.

— Но той продължава да те обича.

— Не — отвръщам. — Не продължава.

— Това е доста тежко обвинение.

— Не е обвинение — отричам аз. — Един ден Адам сам ще осъзнае, че чувствата му към мен са били породени от върховно отчаяние. Че сме били двама души, нуждаещи се от подкрепа, а миналото на всеки от нас е изглеждало толкова съвместимо с това на другия. Но това не е било достатъчно. В противен случай нямаше да ми е толкова лесно да го напусна. — Свеждам очи, снижавам гласа си. — Уорнър не ме прелъсти, Кенджи. Не ме отвлече. Аз просто… достигнах точка в живота си, в която всичко се промени. Всичко, което си мислех, че знам за Уорнър, се оказа грешно. Всичко, което си мислех, че знам за себе си, се оказа грешно. Така осъзнах, че аз се променям. — Обяснявам му. — Исках да продължа напред. Исках да се разяря, да закрещя за пръв път в живота си, а не можех. Не исках хората да се страхуват от мен, затова опитах да си мълча и да се скрия от погледите им с надеждата, че така ще се чувстват по-добре. Но ме е срам, задето си позволих да живея толкова пасивно, и вече проумявам колко различно можеше да е всичко, ако бях имала вяра в себе си в правилния момент. Не искам да се върна към онзи живот. — Казвам му. — И няма да го сторя. За нищо на света.

— Не е нужно — казва Кенджи. — Защо ти е? Не мисля, че Кент е искал да живееш пасивно.

Свивам рамене.

— Още се чудя дали не страда по момичето, в което се влюби. Момичето, което бях при първата ни среща.

— И това е лошо?

— Вече не съм онова момиче, Кенджи. Случайно да ти приличам на нея?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Не знаеш — казвам ядосано. — Затова и не разбираш. Не знаеш каква бях някога. Не знаеш какво беше в главата ми. Живеех на много тъмно място. — Казвам му. — Не бях в безопасност дори в собственото си съзнание. Всяка сутрин се будех с надеждата да умра, а после цял ден се чудех дали вече не съм мъртва, защото просто не можех да направя разлика. — Казвам по-остро, отколкото съм искала. — Имах малка нишка надежда, в която се бях вкопчила, но по-голямата част от дните ми минаваше в чакане някой да се смили над мен.

Кенджи просто се взира в мен с напрегнати очи.

— Нима смяташ, че не съм се досетила — продължавам аз с още по-гневен тон, — че ако бях дала воля на яростта си още тогава, щях да намеря сили да разбия онова проклето място със собствените си две ръце?

Кенджи настръхва.

— Нима смяташ, че не мисля за това постоянно? — питам го с разтреперан глас. — Нима смяташ, че не се изтезавам вътрешно, като си помисля, че именно собственият ми страх да погледна на себе си като на човешко същество ме е държал в затвор толкова дълго? Двеста шейсет и четири дни, Кенджи. — Преглъщам сухо. — Прекарах двеста шейсет и четири дни там, а през цялото това време съм разполагала със силата да се освободя, но не съм го сторила, защото дори не съм подозирала, че съм способна на такова нещо. Защото дори не опитах. Защото позволих на света да ме научи на себеомраза. Бях страхливка — казвам му, — която имаше нужда някой друг да ѝ каже, че не е кръгла нула, преди да вземе живота си в ръце. Тук не става дума за Адам или Уорнър. — Продължавам аз. — Става дума за мен и за моите желания. За това, че е крайно време да реша къде искам да съм след десет години. Защото ще доживея, Кенджи. След десет години ще съм жива и ще се радвам на живота. Ще съм силна. И вече нямам нужда някой да ми го втълпява. Мога да се справя сама и винаги ще е така.

Дишам тежко и се мъча да укротя сърцето си.

Кенджи се е втренчил в мен леко ужасен.

— Искам Адам да е щастлив, Кенджи, наистина. Но един ден двамата с него ще сме като застояла вода.

— Какво искаш да кажеш…?

— Вода, която не тече наникъде — обяснявам аз. — За момент е полезна. Можеш да пиеш от нея и тя ти дава живителни сили. Но застои ли, разваля се. Става лоша на вкус. Отровна. — Поклащам глава. — Трябват ми вълни. Трябват ми водопади. Искам бушуващи бързеи.

— Леле — обажда се Кенджи. Засмива се неловко и почесва тила си. — Май ще трябва да си запишеш тази реч, принцесо. Защото ще ти се наложи сама да му обясниш как стоят нещата.

— Какво? — Тялото ми се вдървява.

— Добре ме чу — Кенджи се прокашля. — Адам и Джеймс ще са тук утре.

— Какво? — възкликвам аз.

— Аха. Неловко ще се получи май. — Той опитва да се засмее. — Аааадски неловко.

— Но защо? Защо му е да идва тук? Откъде знаеш изобщо?

— Ами аз… ъ… ходя при тях от време на време — Пак прочиства гърлото си. — На проверка, сещаш се. Главно заради Джеймс. Но… да. — Той извръща поглед. Оглежда стаята.

— На проверка?

— Аха. Просто за да съм спокоен, че са добре. — Той кимва, без да ме погледне. — И така де… казах му, че сме замислили страхотен план. — Продължава Кенджи, сочейки към мен. — Благодарение на теб, разбира се. Убийствен план. И така. Казах му и че храната е супер. — Добавя Кенджи. — И че има душове с топла вода. Затова вече му е ясно, че Уорнър ни е метнал. Е, да, и някои други неща.

— Какви други неща? — питам подозрително аз. — Какво си му казал?

— Хмм? — Кенджи изучава подгъва на тениската си и го тегли с пръсти.

— Кенджи.

— Добре, виж какво — подхваща накрая, вдигайки ръце. — Само… не побеснявай, става ли?

— Вече съм бясна…

— Щяха да умрат на онова място. Не можех да ги оставя съвсем сами в оная скапана къща… особено Джеймс. И особено при положение че вече работим по стабилен план…

— Какво си му казал, Кенджи? — Търпението ми започва да се изчерпва.

— Ами като че ли му казах — престрашава се той, отстъпвайки назад, — че си станала много спокойна, здравомислеща и симпатична и че не обичаш да нараняваш хората, особено страшно чаровния си приятел Кенджи…

— По дяволите, Кенджи, кажи ми какво…

— Трябват ми поне два метра — казва той.

— Какво?

— Два метра. Разстояние — пояснява той. — Между нас.

— Ще ти дам два сантиметра.

Кенджи преглъща мъчително.

— Добре, ами, като че ли му казах… че… пф, че ти липсва. Много.

Едва не падам назад, залитайки от удара на думите му.

— Моля? — гласът ми спада до шепот.

— Само така можех да го убедя да дойде, ясно? Мислеше си, че си влюбена в Уорнър, а гордостта му е толкова грамадна…

— Ама ти нормален ли си? — изкрещявам. — Двамата веднага ще се хванат за гушите!

— Това може да е шансът им да се сдобрят — оправдава се Кенджи. — После всички ще бъдем приятели, точно както ти искаше…

— О, боже! — казвам аз, покривайки с длан очите си. — Ти полудя ли? Как можа да го направиш? Сега ще трябва да разбия сърцето му отново!

— А, да, по този въпрос… знаеш ли, мислех си, че можеш да се преструваш, че… сещаш се… че Уорнър не те интересува. Само до края на войната. Защото така поне малко ще намалим стреса. И всички ще се разбираме по-добре, а Адам и Джеймс няма да умрат в оная дупка. Разбираш, нали? Щастлив край.

Толкова съм бясна, че цялата се треса.

— Казал си му и нещо друго, права ли съм? — питам с присвити очи. — Казал си му и нещо друго. За мен. Права ли съм?

— Какво? — Кенджи отново започва да отстъпва назад. — Недей…

— Само това ли му каза? — настоявам. — Че ми липсва? Или му каза и нещо друго?

— О. Да, сега, като го спомена, да, май му казах, че… че още си влюбена в него?

Мозъкът ми пищи.

— И… че примерно непрекъснато говориш за него? А и май му казах, че постоянно плачеш от мъка по него. Май. Не съм сигурен, говорихме за доста неща, така че…

— Ще те УБИЯ…

— Не — казва той и продължава да отстъпва назад, сочейки ме с пръст. — Лоша Джулиет. Ти не обичаш да убиваш хора, забрави ли? Против това си, нали така? Предпочиташ да говориш за чувства и дъги…

— Защо, Кенджи? — Отпускам глава в ръцете си. — Защо? Защо ти беше да го лъжеш?

— Защото — тросва ми се ядосано той — това са глупости. И бездруго толкова много хора измират по света. Толкова много са загубили домовете си, семействата си, всичко, което някога са обичали. А вие двамата с Кент трябва някак да решите глупавата си гимназистка драма като възрастни хора. Не бива да се разделяте така. Вече загубихме толкова много приятели. — Казва с разпален гняв Кенджи. — Те са живи, Джул. Все още са живи. — Поглежда ме със светнали от едва сдържана емоция очи. — Това ми дава достатъчно основание да опитам да ги задържа в живота си. — Той извръща поглед. Понижава гласа си. — Моля те. — Казва искрено. — Това са абсолютни простотии. Всичко това. Чувствам се като дете на родители в развод. И не исках да го лъжа, ясно? Не исках. Но поне го убедих да дойде при нас. А дойде ли, ще поиска да остане.

Взирам се ядосано в него.

— Кога ги очакваме?

Кенджи си дава момент да подиша.

— Ще ги взема сутринта.

— Знаеш, че ще кажа на Уорнър, нали? Знаеш, че не можеш просто да ги вкараш тук и да ги направиш невидими?

— Знам — отвръща той.

— Хубаво. — Толкова съм вбесена, че не ми идва наум какво друго да му кажа. В момента дори не мога да го погледна.

— Е… — подхваща Кенджи. — Добре си поприказвахме, нали?

Завъртам се към него. Гласът ми е смъртоносно тих, лицето ми е само на сантиметри от неговото.

— Ако се убият един друг — казвам му, — ще ти извия врата.

— Мамка му, принцесо. Кога стана толкова зла?

— Не се шегувам, Кенджи. Вече опитаха да се убият един друг и почти успяха. Дано не си забравил тази подробност, докато си кроял идиличните си планове. — Впивам кръвнишки поглед в него. — Това не ти е историята на двама мъже, които просто не се разбират. Всеки иска да види сметката на другия.

Кенджи въздъхва. Поглежда към стената.

— Всичко ще е наред — уверява ме той. — Ще измислим нещо.

— Не — натъртвам аз. — Ти ще измислиш нещо.

— Толкова ли не можеш да разбереш подбудите ми? — пита той. — Не разбираш ли колко по-добре би било всички да сме заедно? Никой друг не остана, Джул. Само ние сме. Не е редно всички да страдаме само защото вие двамата с Кент не се гушкате вече. Не е редно да живеем така.

Затварям очи. Въздишам тежко и опитвам да се успокоя.

— Разбирам — казвам кротко. — Разбирам подбудите ти. Наистина. И те обичам заради добронамереността ти и грижите ти за мен и желанието ти да ни събереш с Адам. Знам колко ти е тежко в момента. И много съжалявам, Кенджи. Много. Знам, че не ти е лесно. Но именно поради тази причина се чудя как ти хрумна да ги събереш на едно място. В една стая. В затворено пространство. Нали уж не искаш да умрат.

— Струва ми се, че подхождаш твърде песимистично.

— По дяволите, Кенджи! — Отмятам ръка с гневен жест и дори не осъзнавам какво съм направила, докато не чувам трясъка. Поглеждам по посока на шума. Успяла съм да съборя цял рафт с гири. В другия край на стаята.

Аз съм ходеща катастрофа.

— Трябва да се успокоя — казвам му, мъчейки се да укротя гласа си. — Ще се върна да обръсна главата ти, като заспиш.

За пръв път виждам Кенджи истински втрещен.

— Не би посмяла.

Запътвам се към отсрещната стена. Натискам копчето на асансьора.

— Спиш доста непробудно, доколкото знам?

— Не е смешно, Джул… ни най-малко не е смешно…

Вратите на асансьора се отварят с издрънчаване. Влизам вътре.

— Лека нощ, Кенджи.

Още го чувам да крещи по мен, когато вратите се затварят.