Възпламени ме

Трийсет и първа глава

Решавам да си взема вана.

Никога досега не съм си взимала вана.

Разтърсвам се из банята, докато ваната се пълни с топла вода, и откривам купища ароматен сапун. Какви ли не видове. С какви ли не размери. Всеки сапун е обвит в парче дебела пергаментова хартия и завързан с канап. На всяка опаковка има етикет, обозначаващ аромата.

Взимам едно от вързопчетата.

ЛОНИЦЕРА

Държа сапуна в ръка и си спомням колко различно изживяване бе къпането в Пункт Омега. Нямахме подобни глезотийки. Сапуните ни бяха груби, миришеха странно и общо взето не вършеха голяма работа. Кенджи носеше по някой калъп на тренировъчните ни часове, чупеше парчета от него и ме замеряше, когато се разконцентрирах.

Незнайно защо споменът ме кара да се разчувствам.

Сърцето ми подскача от радост при мисълта, че приятелите ми ще дойдат утре. Наистина се случва, казвам си. Ще бъдем неудържими, всички заедно. Нямам търпение.

Изучавам по-внимателно етикета.

Върхови нотки на жасмин и нюанси на грозде. Леки нотки на люляк, лоницера, роза и канела. Нотките на портокаловия цвят и прахообразната основа завършват аромата.

Звучи прекрасно.

Открадвам един от сапуните на Уорнър.

Току-що изкъпана съм и нося чисто нови дрехи.

Непрекъснато душа кожата си, приятно изненадана от удоволствието да ухаеш на цвете. Досега не съм ухала на нищо. Постоянно галя с пръсти ръцете си, възхищавайки се на разликата, която един качествен сапун може да донесе. Никога през живота си не съм се чувствала толкова чиста. Не знаех, че сапунът може да се пени така и да се отразява толкова благотворно на тялото ми. Сапуните, които съм използвала досега, винаги изсушаваха кожата ми и ме караха да се чувствам некомфортно през следващите няколко часа. Този обаче е смайващ. Приказен. Чувствам кожата си мека и гладка, и безкрайно освежена.

Освен това нямам абсолютно никаква работа.

Сядам на леглото на Уорнър и подпъхвам краката си под тялото. Впервам поглед във вратата на кабинета му.

Толкова се изкушавам да проверя дали не е отключена.

Съвестта ми обаче надделява.

Потъвам сред възглавниците с въздишка. Вдигам завивките с крака и се сгушвам под тях.

Затварям очи.

В съзнанието ми моментално нахлуват спомени за бясното лице на Адам, стиснатите му юмруци, обидните му думи. Опитвам да ги прогоня, но не успявам.

Клепачите ми се вдигат рязко.

Питам се дали някога ще ги видя отново с Джеймс.

Може би именно това е целял Адам. Да се върне към стария си живот с малкото си братче. Да не се тревожи вече за разпределянето на оскъдната храна между още осем гърла; така ще оцелеят много по-дълго.

И после какво? Въпросът изниква неканен в съзнанието ми.

Ще бъде сам. Без храна. Без приятели. Без приходи.

Сърцето ми се къса при мисълта. Представям си как се бори с живота, с каква мъка се грижи за брат си. Защото, макар и вече той да ме мрази, аз като че ли никога няма да отвърна на тези му чувства.

Дори не знам дали разбирам какво се случи помежду ни.

Струва ми се невъзможно двамата с Адам да се отчуждим и разделим така ненадейно. Изпитвам толкова силни чувства към него. Беше до мен, когато си нямах никого; даде ми надежда, когато най-много се нуждаех от нея; обичаше ме, когато всички други ме отбягваха. Той не е човек, когото искам да изкореня от живота си.

Искам го до себе си. Искам си приятеля обратно.

Но сега осъзнавам, че Кенджи е бил прав.

Адам беше първият и единствен човек, който някога ми е показвал състрадание. Първият и по онова време единствен човек, който можеше да ме докосва. Бях зашеметена от изумление, убедена, че съдбата ни е събрала. Татуировката му беше като снимка на сънищата ми.

Мислех, че е символ на нас двамата. На бягството ми. На щастливия живот, който ни очаква.

И наистина беше така.

Но и не беше.

Ще ми се да се изсмея на собствената си слепота.

Наистина ни свързваше. Татуировката. Наистина ни свързваше двамата с Адам, но не защото бяхме родени един за друг. Не защото той беше бягството ми към свобода. А защото ни свързва нещо голямо. Надежда, която никой от двама ни не бе успял да види.

Уорнър.

Бяла птица с корона от златисти шарки върху главата.

Светлокожо момче със златисти коси, водачът на Сектор 45.

Винаги е бил той. Още от самото начало.

Свръзката.

Уорнър, братът на Адам, мой пленител, а сега и приятел. Неволно беше събрал двама ни с Адам. А близостта с Адам ми вдъхна нов вид сила. Тогава още бях уплашена, сломена, а Адам се грижеше за мен, даде ми причина да надигна глава, когато бях твърде слаба, за да съзнавам, че винаги е имало такава. Всичко беше резултат от привързаността ми и отчаяната нужда от физически контакт. Две неща, от които дотогава бях лишавана и с които бях напълно незапозната. Нямах с какво да сравня тези две съвършено нови изживявания.

Нищо чудно, че се мислех за влюбена.

Но макар да не знам много, определено знам, че ако Адам ме обичаше истински, нямаше да се отнесе с мен така. Нямаше да предпочита да ме види мъртва.

Знам го, защото станах свидетел на обратното.

Защото наистина умирах.

И Уорнър не ми позволи да умра. Беше ми ядосан и обиден, и то с причина. Току-що бях изтръгнала сърцето от гърдите му; бях му позволила да се надява, че връзката ни има шанс. Бях му позволила да излее душата си пред мен; бях му позволила да ме докосне така, както Адам не ме беше докосвал. Не го помолих да спре.

Всеки сантиметър от тялото ми казваше "да".

А после се отказах от желанието си. Защото бях уплашена и объркана, и разкъсвана от вътрешна борба. Защото мислех за Адам.

Уорнър ми призна за любовта си към мен, а в замяна на това аз го обидих и го излъгах, и му се разкрещях, и го отблъснах. А когато му се отдаде шанс да ме гледа как умирам, той не го направи.

Намери начин да спаси живота ми.

Без да очаква възнаграждение. Съзнавайки, че съм влюбена в друг и че като спаси живота ми, може единствено да ме върне на другия.

А сега, честно казано, не знам как би постъпил Адам, ако умирах пред него. Не знам дали би спасил живота ми. Ала тази несигурност сама по себе си ми дава сигурността, че нещо не е било наред помежду ни. Нещо не е било истинско.

Може би и двамата сме се влюбили в илюзията за нещо повече.