Възпламени ме

Петдесета глава

В стаята има легло.

Единично. Обградено с уреди и интравенозни системи, и шишета, и чисто нови подлоги. Виждам купчини чаршафи и купчини одеяла, и разкошни библиотеки, и бродирани възглавници, и прекрасни плюшени играчки. Виждам свежи цветя в пет различни вази, виждам четири боядисани в ярки цветове стени, малко бюро с малко столче в ъгъла, растение в саксия, както и комплект стари четки за рисуване. Отвсякъде ме гледат рамкирани снимки. От стените, от бюрото, от нощната масичка до леглото.

Русокоса жена. Русокосо момченце. Заедно.

Не остаряват. На всяка снимка са на една и съща възраст. Не показват еволюцията в живота на детето. На всичките е малко и наплашено и стиска ръката на жената до него.

Но жената не е в стаята. Няма я и медицинската сестра.

Уредите са изключени.

Лампите — също.

Леглото е празно.

Уорнър се е свил в ъгъла.

Стои на топка, притиснал колене до гърдите си, обвил с ръце краката си, заровил глава между лактите си. И трепери.

Цялото му тяло се тресе.

Никога не съм го виждала като дете. Нито веднъж за всичкото време, от което го познавам. Сега обаче изглежда точно като малко момченце. Уплашено. Уязвимо. Съвсем само.

Бързо се досещам защо.

Падам на колене пред него. Предполагам, че усеща присъствието ми, но не знам дали изобщо иска да ме вижда точно сега. Не знам как ще реагира, ако се пресегна към него.

Но трябва да опитам.

Докосвам ръката му съвсем леко. Плъзвам пръсти по гърба му, по раменете му. После се осмелявам да го прегърна, а след малко усещам, че започва да се отпуска до мен.

Вдига глава.

Очите му са кръвясали, но ирисите им са поразително, смайващо зелени, лъщят с едва сдържана емоция. Лицето му е въплъщение на цялата болка по света.

Почти не мога да дишам.

Мощен земетръс поразява сърцето ми, разцепва го през средата. И знам, че тук, в него, има повече чувства, отколкото всеки човек е способен да понесе.

Опитвам да го притисна по-силно към себе си, но той обвива с ръце талията ми и обронва глава в скута ми. Привеждам се над него, инстинктивно закриляйки тялото му с моето.

Притискам буза до челото му. Притискам устни до слепоочието му.

И той рухва.

Тялото му се тресе неудържимо, разпада се в обятията ми на милион стенещи, ридаещи парчета, които се мъча да задържа ведно. И в този момент се заклевам пред себе си, че няма да го изпусна от прегръдката си, докато всичката болка и мъка, и скръб не си отидат, докато не получи шанс за живот, в който никой никога няма да го ранява така дълбоко.

И двамата сме кавички, обърнати една към друга, съединени като парчета от пъзел, вкопчени една в друга в края на изречение от романа на живот, който не сме избирали.

Мисля, че е крайно време да избягаме.