Възпламени ме

Двайсет и първа глава

Стаята тъне в мълчание дълго време. Свела съм очи към пода, страхувайки се да видя израженията по лицата им.

Алиа проговаря първа.

— С теб съм — казва тя и коприненият ѝ глас прокънтява силно и уверено в тишината. Вдигам поглед към нея и тя ми се усмихва с пламнали от решимост бузи.

Но преди да успея да ѝ отговоря, Уинстън скача от мястото си.

— Аз също — казва той. — Веднага щом главата спре да ме цепи… но иначе да, с теб съм. Не ми остана нищо за губене. — Свива рамене той. — И съм готов да се развилнея, за да си върнем момичетата, макар и да не можем да спасим целия свят.

— Подкрепям — казва Брендън, кимвайки с глава. — Брой ме.

Иън клати глава.

— Ама как да му имаме доверие на този? — пита той. — Откъде да знаем, че не ни баламосва?

— Да — обажда се и Лили. — Нещо ми намирисва. — Тя съсредоточава поглед в Уорнър. — Защо ти е да ни помагаш? — Пита го. — Кога стана толкова надежден?

Уорнър прокарва ръка през косата си. Усмихва се не особено вежливо. Обръща поглед към мен.

Очевидно не му е забавно.

— Не съм надежден — отговаря накрая, поглеждайки Лили в очите. — И няма да спечеля нищо, като ви помогна. — Казва той. — Всъщност мисля, че се изразих съвсем ясно преди секунда, когато казах, че съм тук заради Джулиет. Не съм се съгласявал да помагам на приятелите ѝ и не давам никаква гаранция за оцеляването и безопасността ви. Така че, ако търсите поощрение от моя страна — казва той, — знайте, че нито мога, нито имам намерение да ви давам такова.

Иън се усмихва.

Лили изглежда поукротена.

Кенджи клати глава.

— Добре — кимва Иън. — Дадено. — Той потрива челото си с ръка. — Е, какъв е планът?

— Ума ли си загубихте? — избухва Адам. — Май забравяте с кого говорите. Той разби вратата ни с намерението да отведе Джулиет, а вие искате да се биете рамо до рамо с него? С човека, отговорен за унищожението на Пункт Омега? — Изумява се той. — Всички са мъртви заради него!

— Не нося отговорност за това — отвръща рязко Уорнър с притъмняло изражение. — Не аз го наредих, нито пък знаех, че предстои да се случи. Докато бягах от базата ви и се връщах в моята, баща ми вече беше пуснал операцията в действие. Не участвах в битката, нито в нападението над Пункт Омега.

— Вярно е — потвърждава Лили. — Главнокомандващият разпореди въздушната атака над базата ни.

— Така е… и макар да мразя тоя тип по подразбиране — добавя Уинстън, сочейки с палец Уорнър, — мразя баща му много повече. Той ни отвлече. Неговите хора ни държаха в плен, а не войниците от Сектор 45. Затова — продължава Уинстън, изпъвайки се на дивана, — на драго сърце бих гледал как главнокомандващият умира бавно и мъчително.

— Да си призная — обажда се Брендън, — невинаги приемам отмъщението за удачен подход, но точно в момента ми звучи крайно примамливо.

— Искам да го видя как кърви — добавя Иън.

— Прекрасно е, че имаме нещо общо помежду си — измърморва подразнено Уорнър. Въздъхва. Поглежда ме. — Джулиет, може ли да поговорим?

— Пълни глупости! — изкрещява Адам. Оглежда се из стаята. — Как е възможно да се самозабравяте така лесно? Как може да не помните какво причини на мен… и на Кенджи? — Адам се завърта към мен. — Как ти дава сърце да го погледнеш дори — казва той, — при положение че знаеш как се държа с нас? Едва не ме уби… остави ме да кървя бавно, за да ме изтезава повече, докато умра…

— Кент, човече, моля те… трябва да се успокоиш, ясно? — казва Кенджи, пристъпвайки напред. — Разбирам, че си бесен… и аз не умирам от щастие… но на война се случват странни неща. Сформират се най-неочакваните съюзи. — Той свива рамене. — Ако това е единственият начин да очистим Андерсън, може би трябва да се замислим…

— Не мога да повярвам — прекъсва го Адам, оглеждайки се наоколо. — Не мога да повярвам на ушите си. Всички сте се побъркали. Откачили сте. — Казва той и се хваща за главата. — Този е пълен психопат… убиец…

— Адам — намесвам се аз. — Моля те…

— Какво те прихваща? — обръща гнева си срещу мен Адам. — Вече не мога да те позная. Мислех, че си мъртва… че той те е убил. — Казва и посочва Уорнър. — А сега се съюзяваш с човека, опитал да съсипе живота ти? Разправяш как си щяла да се бориш, защото не ти било останало нищо, за което да живееш? Ами аз? — Пита той. — Ами връзката ни? Кога спря да те вълнува?

— Тук не става въпрос за нас — опитвам да му кажа. — Моля те, Адам… позволи ми да ти обясня…

— Трябва да се махна оттук — казва той внезапно, запътвайки се към вратата. — Не мога да стоя тук повече… не мога да приема всичко това за един ден. Идва ми твърде много. Прекалено много…

— Адам… — Хващам ръката му в последен опит да го спра, да поговоря с него, но той я изтръгва от хватката ми.

— Всичко това — казва той, отвръщайки на погледа ми, а гласът му спада до ранен, болезнен шепот — беше за теб. Оставих всичко, което някога съм имал, защото знаех, че ще посрещнем трудностите заедно. Мислех, че двамата ще сме неразделни. — Очите му са толкова притъмнели, толкова дълбоки, толкова изтерзани. Като го гледам такъв, ми се иска да се свия на пода и да умра. — Какво правиш? — Пита той с отчаян тон. — Какво си въобразяваш?

Осъзнавам, че този път наистина иска отговор.

Защото ме изчаква.

Стои намясто и чака. Чака да чуе отговора ми пред всички, сякаш зрелището дотук не им е било достатъчно. Не мога да повярвам, че ми причинява такова нещо. Тук. Сега. Пред всички.

Пред Уорнър.

Опитвам да го погледна в очите, но не издържам дълго.

— Не искам да живея в страх повече — казвам, надявайки се, че звуча по-силна, отколкото се чувствам. — Трябва да им отмъстя. Мислех, че двамата искаме едно и също нещо.

— Не… аз исках теб — казва той, докато се бори да запази гласа си спокоен. — Само това исках. Още от самото начало, Джулиет. Теб. Исках единствено теб.

Не мога да проговоря.

Не мога да проговоря.

Не мога да изтръгна думите от гърлото си, защото не мога да разбия сърцето му по този начин, но той чака, той чака и ме гледа в очите.

— Имам нужда от повече — смогвам да изрека. — И аз исках теб, Адам, но имам нужда от повече. Искам да съм свободна. Моля те, опитай да разбереш…

— СПРИ! — избухва Адам. — Спри да ме караш да проумея този абсурд! Не мога повече. — После грабва якето си от дивана, отваря вратата и я затръшва след себе си.

За момент в стаята цари съвършена тишина.

Опитвам да побягна след него.

Кенджи ме хваща през кръста и ме дръпва назад. Впива в мен остър, разбиращ поглед.

— Аз ще се погрижа за Кент. Ти остани тук и почисти кашата, която забърка — казва той, кимвайки към Уорнър.

Преглъщам тежко. Не казвам и дума.

Чак когато Кенджи изчезва, обръщам очи към останалите членове на публиката и още издирвам подходящите думи, когато чувам най-неочаквания глас.

— О, госпожице Ферърс — казва Касъл. — Толкова се радвам да ви видя отново. Забавляваме се много повече във ваше присъствие.

Иън избухва в сълзи.