Възпламени ме

Трийсет и трета глава

— Трябва да тръгна след седем минути.

С Уорнър сме облечени и си говорим като стари познати, сякаш снощната случка изобщо не се е състояла. Дилайло ни донесе закуска и се нахранихме в отделни стаи. Без разговори за него или за мен, за двама ни, за миналото или бъдещето…

Помежду ни няма нищо.

Има я само липсата на Адам и борбата срещу Възобновителите. Това е.

Вече схващам.

— Бих те взел със себе си — казва той, — но мисля, че ще ми е трудно да те прикрия. Можеш да ни изчакаш в тренировъчната зала, ако искаш… ще ги доведа право там. Така ще можеш да ги посрещнеш веднага. — Най-сетне дръзва да ме погледне в очите. — Съгласна ли си?

Кимвам.

— Чудесно — казва той. — Ще ти покажа как да стигнеш дотам.

Превежда ме през кабинета си до един от далечните ъгли, където е разположен диванът. Тук има изход, който не съм забелязала снощи. Уорнър натиска едно копче на стената. Вратите се плъзват.

И се озовавам пред асансьор.

Двамата влизаме и той натиска копчето за приземния етаж. Вратите се затварят и потегляме надолу.

Поглеждам го.

— Не предполагах, че имаш асансьор в стаята си.

— Трябваше ми личен достъп до тренировъчната зала.

— Все го повтаряш — казвам му. — Тренировъчна зала. Какво имаш предвид?

Асансьорът спира.

Вратите се отварят.

Той ги задържа, за да мина.

— Това.

Никога не съм виждала толкова уреди на едно място през живота си.

Уреди за бягане и уреди за трениране на краката, уреди за трениране на ръцете и раменете и други за коремните мускули. Има дори уреди, приличащи на колела. Нямам представа как им се вика. Знам само, че едното е лежанка. Знам как изглеждат и гирите, а от тях има цели рафтове, какви ли не размери. Освен това на някои места по тавана има закачени лостове, не че знам за какво се използват. Всъщност цялото помещение е затрупано с тонове неща, съвършено чужди за мен.

Всяка стена има различно предназначение.

Едната като че ли е направена от камък. Или скала. По нея има малки вдлъбнатини, допълнени с цветни парчета пластмаса. Една от другите стени е отрупана с пистолети. Стотици пистолети, закачени на специални стойки. Всичките са в идеален вид. Изглеждат така, сякаш току-що са били почистени. На същата стена има врата, чудя се накъде ли води. Третата стена е облицована със същия черен, пандишпанен на вид материал, с който са застлани подовете. Изглежда мек и гъвкав на пипане. В последната стена се намира вратата, от която сме влезли — тази на асансьора, както и още една; нищо друго.

Размерите на помещението са внушителни. Поне два-три пъти по-голямо е от спалнята на Уорнър, дрешника и кабинета му, взети заедно. Направо ми изглежда абсурдно, че всичко това е направено за един-единствен човек.

— Удивително — коментирам аз, обръщайки лице към него. — Всичко това за теб ли е?

Той кимва.

— Обикновено идвам поне два-три пъти дневно — казва той. — Позагубих форма след контузията, но иначе да, тук съм доста често. — Той пристъпва напред, докосвайки меката черна стена. — Откакто се помня, това е животът ми. Тренировките. — Казва той. — Винаги съм тренирал. Именно тук ще започнем и с теб.

— С мен?

Той кимва.

— Но аз нямам нужда от тренировки — казвам му. — Не и от такива.

Уорнър опитва да ме погледне в очите, но не успява.

— Трябва да вървя — съобщава вместо това. — Ако ти доскучае, вземи асансьора и се върни на горния етаж. С него се стига само до две нива, така че няма как да се изгубиш. — Той закопчава сакото си. — Ще побързам.

— Добре.

Очаквам да тръгне, но той се задържа.

— Ще си тук — казва накрая, — когато се върна.

Не е точно въпрос.

Кимвам въпреки това.

— Някак не ми звучи реално — добавя тихо, — че няма да опиташ да избягаш.

Не отговарям.

Той въздъхва тежко. Завърта се на една пета. И напуска.