Тичаме през площада и влетяваме в базата и веднага щом се скриваме от погледите на войниците, Кенджи ни превръща отново във видими. Излиза на челна позиция и ни повежда към тренировъчната зала, препускайки покрай сандъците, танковете и камионите в складовото хале и напред към стрелбището, докато всички не нахлуваме накуп през вратата.
Джеймс ни очаква.
Скача на крака с облещени очи.
— Как мина?
Кенджи се спуска напред и грабва Джеймс на ръце.
— Ти как мислиш?
— Ами... Добре? — Джеймс се смее.
Касъл ме потупва по гърба. Обръщам се към него. Усмихва ми се широко и очите му блестят от гордост, каквато за пръв път виждам у него.
— Чудесно се справихте, госпожице Ферърс — казва ми тихо. — Чудесно.
Брендън и Уинстън изскачат насреща ми, ухилени до уши.
— Беше направо страхотно — казва Уинстън. — Почувствах се като звезда.
Лили, Иън и Алиа се присъединяват към групичката ни. Благодаря на всички им за помощта и подкрепата в най-ключовия момент.
— Смятате ли, че ще се получи? — питам ги. — Дали беше достатъчно?
— Определено беше добро начало — казва Касъл. — От тук нататък ще трябва да действаме бързо. Предполагам, че мълвата вече е плъзнала, но другите сектори несъмнено ще изчакат върховния, преди да предприемат военни действия. — Той ме поглежда в очите. — Дано разбирате, че подемаме битка срещу цялата страна.
— Не и ако другите сектори също решат да се присъединят към нас — отвръщам аз.
— Каква увереност само — коментира Касъл. Гледа ме така, сякаш съм някое странно, извънземно същество. Такова, което не разбира и не знае как да си обясни. — Изненадвате ме, госпожице Ферърс.
Вратите на асансьора се отварят със звън.
Уорнър.
Идва право при мен.
— Базата е подсигурена — казва той. — Заключвам я до пристигането на баща ми. Никой няма да влиза и излиза.
— И сега какво? — пита Иън.
— Ще чакаме — отговаря Уорнър. Поглежда към всички ни. — Ако все още не е научил, ще се случи до пет минути. Ще разбере, че някои членове на групировката ви са оцелели. Че Джулиет е жива. Ще разбере, че аз съм се обявил публично срещу него. И ще е много, много ядосан. — Казва Уорнър. — Това мога да ви го гарантирам.
— Значи, отиваме на война — отвръща Брендън.
— Да. — Уорнър е спокоен, толкова спокоен. — Влизаме в бой. Съвсем скоро.
— Ами войниците? — питам го аз. — Наистина ли са на наша страна?
Той задържа погледа ми за един дълъг момент.
— Да — отговаря накрая. — Усещам колко дълбок е гневът им. Внезапното им уважение към теб. Сред тях все още има такива, които се страхуват, а и такива, чийто скептицизъм им пречи да ти се доверят веднага, но ти се оказа права, скъпа моя. Може и да се страхуват, но не искат да бъдат войници. Не и в армията на Възобновителите. Готови са да се присъединят към нас.
— А цивилните граждани? — питам го с изумление.
— Те ще ни последват.
— Сигурен ли си?
— Не мога да съм сигурен в нищо — отвръща тихо той. — Но никога досега, през цялата си служба в този сектор, не съм изпитвал такава вяра в хората си, каквото усетих днес. Изживяването беше толкова силно, толкова обладаващо, че го чувствам дори сега. Буквално пулсира в кръвта ми.
Едва дишам.
— Джулиет, скъпа моя — казва ми той, без да откъсва очи от моите. — Току-що подкладе война.