Възпламени ме

Дванайсета глава

Уорнър се оказа прав.

Превозването ми в количката през Сектор 45 е неочаквано лесно. Никой не ни забеляза, а и пространството ѝ отдолу всъщност е достатъчно голямо, за да седна удобно.

Чак когато Дилайло вдига покривката, осъзнавам къде се намираме. Озъртам се набързо и мярвам военните танкове, паркирани в просторното хале.

— Бързо — прошепва Дилайло. Посочва ми най-близкия танк. Вратата се отваря отвътре. — Побързайте, госпожице. Не бива да ви виждат.

Пропълзявам трескаво напред.

Изскачам изпод количката и влетявам в танка през отворената врата, настанявайки се на седалката. Вратата се затваря зад мен и обръщам поглед назад към Дилайло, който ме гледа със събрани от тревога воднисти очи. Танкът потегля.

Едва не падам напред.

— Наведи се и си сложи колана, скъпа. Идеята на тези танкове не е да са удобни.

Уорнър гледа право напред с усмивка. Ръцете му са облечени в черни кожени ръкавици, а тялото му е загърнато с палто в стоманеносив цвят. Навеждам глава и започвам да опипвам наоколо за колана, който някак успявам да закопчая.

— Значи, знаеш как се стига дотам? — питам Уорнър.

— Разбира се.

— Но баща ти каза, че не си помнел нищо от базата на Пункт Омега.

Уорнър ме поглежда със смеещи се очи.

— Колко хубаво се получава, че видиш ли, съм си възвърнал паметта.

— Ама… как изобщо успя да се измъкнеш оттам? — питам го. — Как се промъкна покрай стражите?

Той свива рамене.

— Казах им, че ми е разрешено да излизам от стаята си.

Облещвам се насреща му.

— Сигурно се шегуваш.

— Напълно сериозен съм.

— Но как намери изхода? — е следващият ми въпрос. — Излъгал си стражите, ясно. Но онова място е същински лабиринт… не можех да се ориентирам, макар че живях там цял месец.

Уорнър проверява един от инструментите на таблото. Натиска няколко копчета, чиито функции изобщо не разбирам.

— Не бях съвсем в безсъзнание, когато ме внасяха в базата — обяснява той. — Внимавах откъде минаваме. Помъчих се да запомня основните ориентири. Освен това засичах колко време им е нужно да ме пренесат от входа до медицинското крило, а после и от медицинското крило до стаята ми. И когато Касъл ме водеше до тоалетната. — Добавя той. — Оглеждах всичко, стараейки се да преценя на какво разстояние съм от изхода.

— Хубаво, но… — свъсвам вежди аз. — Можел си да се отбраняваш от стражите и да избягаш по-рано. Защо не го стори?

— Казах ти вече — отвръща той. — Имаше нещо странно отпускащо в уединението ми. Смогнах да си отспя за не знам колко безсънни седмици. Не ми се налагаше да работя, нито да се занимавам с военни въпроси. Но се задържах — довършва той с въздишка — главно защото ми се отдаваше шанс да те виждам всеки ден.

— О!

Уорнър се засмива, затваря очи за момент.

— Никога не ти е харесвало да живееш там, нали?

— Какво имаш предвид?

Той поклаща глава.

— Ако възнамеряваш да оцелееш — казва той, — в никакъв случай не бива да си безразлична относно средата си на живот. Не бива да разчиташ, че околните ще се грижат за теб. Че някой друг ще оправи нещата.

— Какви ги бръщолевиш?

— Не те е било грижа — казва той. — Живяла си под земята повече от месец в компанията на бунтовници със свръхестествени сили и възвишената кауза да спасят света, а твърдиш, че дори не си научила разположението на базата. Така е защото не те е било грижа. — Обяснява той. — Не си искала да участваш. Ако беше така, щеше да проявиш инициатива и да опознаеш възможно най-добре новия си дом. Нямаше да си намираш място от вълнение. Вместо това си живяла в апатия. Подходила си с безразличие.

Отварям уста да възразя, но той ми отнема думата.

— Не те виня — казва. — Целите им бяха неосъществими. Няма значение колко гъвкави са крайниците ти, нито колко предмета можеш да преместиш със съзнанието си. Ако не познаваш врага си, и още по-лошото: ако го подценяваш, неминуемо ще загубиш битката. — Челюстта му се стяга. — Опитвах се да те убедя, че Касъл ще повлече групата ви в същинска касапница. Беше прекалено голям оптимист, за да е добър предводител, твърде обнадежден, за да погледне логично на обстоятелствата, и твърде незапознат с политиката на Възобновителите, за да проумее как подхождат към разбунените духове. Възобновителите — продължава Уорнър — не изпитват нужда да се представят като благородни пред света. Гражданите не са нищо повече от ратаи за тях. Искат власт — казва той — и зрелище. Нямат никакво намерение да подобряват живота ни. Интересува ги единствено да им е възможно най-удобно, докато ние копаем собствените си гробове.

— Не.

— Да — поправя ме той. — Елементарно е. Всичко останало е просто шега за тях. Книгите, безценните артефакти, езиците. Целят единствено да наплашат хората, да ги направят покорни, да отнемат индивидуалността им: изобщо да им втълпят мислене, удобно на собствените им цели. Именно затова унищожават всички бунтовнически движения. И именно заради това не разбираха приятелите ти. А сега — казва той — платиха скъпо за невежеството си.

Той спира танка.

Изгася двигателя.

Отключва вратата ми.

А аз още не съм готова да посрещна предстоящото.