Възпламени ме

Шеста глава

— Е, предполагам, че и така може да се опише — свива рамене Уорнър. — Ние обаче я наричаме симулационна стая.

— Принуди ме да изтезавам малко дете — казвам аз, усещайки как гневът и яростта от онзи ден се надигат в мен. Как да забравя постъпката му? Какво ме накара да сторя? Ужасните спомени, които ме принуди да изживея наново, и то само за негово развлечение. — Никога няма да ти го простя. — Озъбвам му се с язвителна горчилка в гласа. — Никога няма да ти простя за онова, което причини на малкото момченце. За онова, което ме накара да му причиня!

Уорнър свъсва вежди.

— Извинявай… какво каза?

— Готов си да жертваш живота на невинно дете! — Гласът ми вече трепери. — В името на глупавата си игра! Как можа да постъпиш толкова отвратително? — Хвърлям възглавницата по него. — Извратено, коравосърдечно чудовище!

Възглавницата улучва Уорнър в гърдите и той я хваща, блещейки се насреща ми, сякаш ме вижда за пръв път в живота си. В следващия момент обаче пъзелът се нарежда в главата му и възглавницата се свлича от ръцете му и тупва на пода.

— О! — проронва бавно той. Стисва клепачи, мъчейки се да потисне усмивката си. — О, сега вече ще ме убиеш. — Казва и се разсмива открито. — Не знам дали ще го понеса…

— Какви ги дрънкаш? Откачи ли? — питам аз.

Усмивката не пада от лицето му, докато казва:

— Кажи ми, скъпа моя. Кажи ми какво точно стана онзи ден.

Стисвам юмруци, засегната от насмешливото му поведение, и цялата се треса от подновилия се в мен гняв.

— Накара ме да облека глупави, оскъдни дрехи! После ме заведе в долните нива на Сектор 45 и ме заключи в някаква мърлява стая. Спомням си я много добре — казвам му, борейки се да запазя самообладание. — Имаше гнусни жълти стени. Стар зелен килим. Огромно огледало със стая за наблюдение от другата страна.

Уорнър вирва вежди. Дава ми знак да продължа.

— После… натисна някакво копче — насилвам се да кажа. Не разбирам защо започвам да се съмнявам в собствения си разказ. — И от пода заизникваха страховити метални шипове. Тогава… — поколебавам се, събирам сили — …в стаята влезе невръстно детенце. С превръзка на очите. И ти каза, че това бил заместникът ти. Че ако не го спася, и ти няма да го спасиш.

Уорнър ме наблюдава съсредоточено. Изучава очите ми.

— Сигурна ли си, че съм казал такова нещо?

— Да.

— Да? — Той килва глава настрани. — Да, със собствените си очи си ме видяла да го казвам?

— Н-не — отвръщам бързо, влизайки в защитен режим, — но имаше високоговорители… чувах гласа ти…

Той вдишва дълбоко.

— Ясно, разбира се.

— Чух те — натъртвам аз.

— И какво стана, като ме чу да го казвам?

Преглъщам сухо.

— Трябваше да спася момченцето, иначе щеше да умре. Не виждаше накъде върви и някой от шиповете щеше да го наръга. Наложи се да го взема в ръцете си и да го задържа някак, без да го убивам.

Кратко мълчание.

— И успя ли? — пита ме Уорнър.

— Да — прошепвам аз, недоумявайки защо ме разпитва така, при положение че всичко се беше разиграло пред него. — Но момченцето се скова. — Казвам аз. — За момент се парализира в ръцете ми. Тогава ти пак натисна онова копче и шиповете се скриха, аз го пуснах и той… той се разплака и се блъсна в голите ми крака. И запищя. И аз… аз толкова много ти се ядосах…

— Че разби бетонна стена — обажда се Уорнър с лека усмивка по устните. — Мина през бетонна стена с намерението да ме удушиш.

— Заслужаваше го — чувам се да казвам. — Заслужваше и по-лошо.

— Е — въздъхва той, — ако наистина бях сторил това, което твърдиш, че съм сторил, определено съм щял да го заслужавам.

— Как така "ако"? Знам какво направи…

— Така ли?

— Точно така!

— Кажи ми тогава, скъпа моя, какво се случи с момченцето?

— Моля? — Замръзвам, по ръцете ми се образуват висулки.

— Какво се случи с малкото момченце? — пита той. — Казваш, че си го оставила на земята. Но после си се заела да разбиваш бетонната стена, оборудвана с дебело, широко два метра огледало, без изобщо да се замисляш за невръстното детенце, което според теб е обикаляло из стаята. Не смяташ ли, че горкото е можело да пострада от такъв яростен, безразсъден изблик на агресия? Разрушила си бетонна стена, скъпа. Счупила си огромно стъкло. Не си се замислила къде падат бетонните блокове и нащърбените парчета, нито кого може да наранят. — Той замълчава. Гледа ме втренчено. — Прав ли съм?

— Не — прошепвам аз, докато кръвта се изцежда от тялото ми.

— Тогава какво се случи, след като си тръгна? — пита ме той. — Или не си спомняш тази част? Просто се обърна и си тръгна, а тъкмо беше унищожила стаята и ранила някои от хората ми; мен самия беше хвърлила на земята. Просто се обърна — повтаря той — и си тръгна.

Вече съм вцепенена от спомените. Вярно е. Така направих. Изобщо не се замислих. Просто знаех, че трябва да се измъкна оттам възможно най-бързо. Трябваше да избягам, да избистря съзнанието си.

— А какво се случи с момченцето? — настоява Уорнър. — Къде го остави, като си тръгваше? Видя ли го? — Той вдига вежди. — Ами шиповете? Направи ли си труда да огледаш пода, за да видиш откъде са се показали? Замисли ли се как е възможно да пробият килима, без да оставят дупки след себе си? Усети ли под стъпалата си разкъсвания, неравности?

Дишам тежко, мъча се да запазя спокойствие. Не мога да се изтръгна от погледа му.

— Скъпа ми Джулиет — казва тихо той. — В стаята нямаше никакви високоговорители. Тя е напълно шумоизолирана, оборудвана е единствено със сензори и камери. Това е симулационна стая.

— Не — прошепвам аз, отказвайки да повярвам. Отказвайки да приема, че съм грешала, че Уорнър не е чудовището, за което го смятах. Вече не може да си играе с истината. Не може да ме манипулира. Нещата стоят другояче сега. — Това не е възможно…

— Виновен съм — казва той, — задето те подложих на такава жестока симулация. Приемам тази вина и вече ти се извиних за действията си. Просто целях да те подтикна към свободна реакция и знаех, че подобна ситуация неизменно ще задейства тази част от теб. Но дявол да го вземе, скъпа — поклаща глава той, — трябва да имаш безумно ниско мнение за мен, ако смяташ, че бих отвлякъл нечие дете, за да гледам как го изтезаваш.

— Не е било истинско? — Не разпознавам собствения си дрезгав, шокиран глас. — Не е било истинско?

Той ми се усмихва състрадателно.

— Сам проектирах основните елементи на симулацията, но хубавото на тази програма е, че е гъвкава и се пригажда към най-интуитивните реакции на войника. Използваме я за обучението на войници, които трябва да се преборят с дадени страхове или да се подготвят за особено сложна мисия. Можем да пресъздадем почти всяка среда — казва той. — Дори войници, които са наясно какво им предстои, забравят, че участват в симулация. — Той извръща очи. — Знаех, че ще преживееш същински ужас, но въпреки това ти го причиних. И наистина съжалявам, задето те нараних така. Но — продължава той, отвръщайки на погледа ми, — нищо от случилото се не беше реално. Гласът ми е бил само във въображението ти. Същото важи и за болката, звуците, миризмите. Всичко е било в съзнанието ти.

— Не искам да ти вярвам — казвам му с едва доловим шепот.

Той опитва да се усмихне.

— Защо според теб те накарах да се облечеш така? — пита ме. — Платът на онези дрехи беше обработен с химикал, реагиращ на сензорите в стаята. А колкото по-малко дрехи имаш по себе си, толкова по-лесно камерите следят телесната ти топлина, движенията ти. — Той поклаща глава. — Така и нямах възможност да ти обясня какво си преживяла. Исках да тръгна след теб, но реших, че трябва да ти дам време да се успокоиш. Глупаво от моя страна. — Челюстите му се стягат. — Изчаках, а не биваше. Защото, когато те намерих, вече беше твърде късно. Готвеше се да скочиш през прозореца само и само да се измъкнеш от мен.

— Не без причина — озъбвам му се аз.

Той вдига ръце в жест на отстъпление.

— Ти си ужасен човек! — избухвам, запращайки и останалите възглавници към лицето му, едновременно бясна и отвратена, и унижена. — Как можа да ме подложиш на такова нещо, при положение че си знаел какво съм преживяла, ти, глупав, арогантен…

— Джулиет, моля те — казва той, пристъпва напред, изплъзва се на една летяща възглавница, докато опитва да хване ръцете ми. — Много съжалявам, че те нараних, но наистина смятам, че си струваше…

— Не ме докосвай! — Отдръпвам се с яростен поглед, вкопчила ръце в рамката на леглото му, сякаш мога да я използвам за оръжие. — Заслужаваш пак да те прострелям заради всичко това! Заслужаваш… заслужаваш…

— Какво? — засмива се той. — Да метнеш още някоя възглавница по мен?

Блъсвам го силно, но щом не помръдва, започвам да го обсипвам с удари. Удрям го в гърдите, по ръцете, в корема, по краката — изобщо… докъдето се докопам, и повече отвсякога ми иска да не беше способен да поема силата ми, да можех да натроша всички кости в тялото му и да го накарам да се гърчи от болка в ръцете ми.

— Ти… себично… чудовище! — Продължавам да засилвам зле насочени юмруци към него, без да осъзнавам колко ме изтощава напънът, колко бързо гневът ми се превръща в болка. Докато не идва момент, в който искам единствено да плача. Тялото ми трепери и от облекчение, и от ужас, най-сетне освободено от страха, че е причинило необратима вреда на едно невинно дете, но в същото време покъртено от мисълта, че Уорнър би ме подтикнал към нещо толкова жестоко. За да ми помогне.

— Много съжалявам — казва той, доближавайки се към мен. — Наистина, най-откровено съжалявам. Тогава още не те познавах. Не като сега. Вече не бих те подложил на такова нещо.

— Не ме познаваш — проронвам аз, бършейки сълзите си. — Мислиш си, че ме познаваш само защото си прочел дневника ми… некадърен, нагъл, крадлив задник такъв…

— А, да… по този въпрос… — Той се усмихва и с едно бързо движение на ръката си изважда дневника от джоба ми, моментално отстъпвайки към вратата. — Опасявам се, че не го бях прочел докрай.

— Ей! — възразявам аз и замахвам към него, докато ми се изплъзва. — Обеща да ми го върнеш!

— Нищо подобно — казва той кротко, пъхвайки дневника в джоба на собствените си панталони. — А сега, ако обичаш, почакай тук малко. Ще ти донеса нещо за ядене.

Още крещя по него, докато затваря вратата след себе си.