Възпламени ме

Петдесет и втора глава

Най-сетне успявам да се съвзема достатъчно, че да се върна в тренировъчната зала. Става късно, но не очаквам да зърна Уорнър тази вечер. Предполагам, че ще иска да остане сам.

Излизам от стаята умишлено.

Видях достатъчно тъга.

Веднъж имах шанса да убия Андерсън и ще направя всичко по силите си да го получа отново. Този път обаче ще приключа започнатото.

Тогава не бях готова. Дори да го бях убила, нямаше да знам как да постъпя. Щях да предам контрола в ръцете на Касъл и мълчаливо да наблюдавам как някой друг се мъчи да поправи света ни. Но вече знам, че Касъл не е правилният човек за целта. Прекалено грижовен е. Твърде великодушен.

Аз, от друга страна, вече нямам задръжки.

Няма да изпитвам състрадание. Няма да живея с угризения. Ще бръкна в земята и ще изтръгна неправдата… и ще я смачкам с голи ръце. Искам Андерсън да се бои от мен, искам да се моли за милост, искам да му кажа не, няма милост за теб. Не и за теб.

И не ме е грижа дали постъпката ми ще е нечовечна.