Възпламени ме

Четирийсет и седма глава

Чувствам се странно през целия ден.

Усещам се някак не на себе си. Кенджи е на седмото небе, че му предстои да излезе от базата, вълнува се, че ще изпробва силата ми в нова среда, а всички останали ни завиждат, задето ще имаме възможност да излезем. Затова и аз трябва да се радвам. Трябва да умирам от нетърпение.

Но се чувствам странно. Като в мъгла и ми се струва, че е защото не успявам да се отърся от историята на Уорнър. Постоянно си го представям по онзи начин. Като малко, ужасено дете.

Никой не знае къде отива. Никой не знае колко важно нещо го очаква. А той по никакъв начин не разкрива емоциите си. Държи се съвсем спокойно, думите и действията му са съобразителни, внимателни.

Тримата с Кенджи и Уорнър имаме среща след малко.

Измъкваме се през вратата, намираща се в стената с пистолетите, и най-накрая виждам със собствените си очи откъде Уорнър е вкарал групичката ни. Минаваме през някакво стрелбище.

Забелязвам картечници на стойки и малки кабинки с мишени, отдалечени на десетки метри от тях, а в момента мястото е безлюдно. Сигурно това е още една от личните тренировъчни зали на Уорнър.

В края на пътеката между кабинките има врата, която Кенджи отваря. Вече не му се налага да ме докосва, за да ме държи невидима, и така е много по-удобно. Можем да се движим спокойно, стига да не се отдалечавам на повече от петнайсетина метра от него, което ни дава свободата, необходима да работим на открито.

Вече сме от другата страна на вратата.

Намираме се в огромно хале.

По диагонал е поне сто и петдесет метра, а на височина — поне два пъти по толкова. Не съм виждала толкова сандъци през целия си живот. Нямам представа какво съдържат, но и нямам време да гадая.

Кенджи ме тегли през лабиринта.

Заобикаляме сандъци с всякакви размери, внимавайки да не се препънем в токовите кабели и машините, използвани за преместване на по-тежките предмети. Виждам безброй редове, всеки от които е разделен на още повече редове, складиращи съдържанието си в съвършено организирана система. Прави ми впечатление, че всички рафтове и пътеки си имат етикети, но не мога да се приближа достатъчно, че да ги прочета.

Когато най-сетне достигаме края на складовото хале, се озоваваме пред две грамадни, петнайсетметрови врати, водещи към изхода — очевидно товарна зона за камиони и танкове. Кенджи сграбчва ръката ми и ме придърпва близо до себе си, докато подминаваме няколкото охранителни поста до изхода. Прелетяваме покрай камионите, паркирани навсякъде из товарната зона, и накрая се добираме до мястото, където трябва да срещнем Уорнър.

Ще ми се Кенджи да беше с мен и при първите случаи, когато трябваше да избягам от базата, а после и да ме вмъкнат незабелязано в нея. Щеше да е толкова хубаво да изляза оттук като човек, вместо да ме превозват на подскачаща, лъкатушеща количка за сервиране.

Уорнър ни чака облегнат на един танк.

И двете врати са отворени, а той се оглежда наоколо, сякаш следи работата по товаренето. Кимва на няколко минаващи наблизо войници.

После се качва от другата страна. И подкарва танка.

Двамата с Кенджи още сме невидими.

— Как разбра, че сме дошли? — пита незабавно Кенджи. — Да не би да имаш и способност да виждаш невидими хора?

— Не — отговаря Уорнър, съсредоточил поглед напред. — Усещам присъствието ви. Най-вече нейното.

— Сериозно? — учудва се Кенджи. — Шантава работа. Мен как ме усещаш? Като фъстъчено масло?

На Уорнър не му е забавно.

Кенджи се прокашля.

— Джул, май е най-добре да си разменим местата.

— Защо?

— Мисля, че гаджето ти опипва крака ми.

— Ласкаеш се — казва Уорнър.

— Да се разменим, Джул. Направо кара кожата ми да настръхне, очаквам всеки момент да ме наръга с нож.

— Хубаво — въздъхвам аз. Опитвам да го прескоча, но се оказва трудно, понеже не виждам нито моето, нито неговото тяло.

— Ау… по дяволите… за малко да ме ритнеш в лицето…

— Извинявай! — казвам аз, пробвайки да се прехвърля от другата страна през коленете му.

— Просто се махни — казва той. — Боже, колко тежиш…

Той се измества неочаквано изпод мен и ме побутва леко встрани.

Аз падам по лице в скута на Уорнър.

Чувам как Уорнър вдишва рязко и веднага се изправям, а лицето ми пламва толкова силно, че е цяла радост да съм невидима в момента.

Иска ми се да фрасна Кенджи в носа.

След това и тримата притихваме.

С приближаването до нерегулирана територия пейзажът започва да се променя. Елементарните, лишени от пътни знаци и тук-там павирани пътища отстъпват място на улиците от стария ни свят. Къщите са боядисани в цветове, навярно предвидени да внесат пъстрота в някогашните квартали, а пътищата са обточени с тротоари, които сигурно са подсигурявали безопасност на децата, прибиращи се от училище. Сега къщите се разпадат.

Всичко е изпотрошено, разнебитено. Прозорците са заковани с дъски. Ливадите са занемарени и покрити с лед. Хапливият зимен въздух внася малко свежест и обвива сцената с меланхолия, която сякаш обещава, че всичко може да се промени с пристигането на пролетта. Кой знае.

Уорнър спира танка.

Излиза, отива до другата врата и за всеки случай се преструва, че я отваря с някаква цел. Да провери нещо. Да огледа възникнала повреда.

Няма значение.

Кенджи изскача пръв, а Уорнър някак разбира, че вече е излязъл.

Пресягам се към протегната му ръка, тъй като знам, че той не може да види моята. Пръстите му незабавно обвиват моите. Очите му са съсредоточени в пода.

— Всичко ще мине нормално — уверявам го. — Нали?

— Да — казва той. — Сигурен съм, че си права.

Поколебавам се.

— Скоро ли ще се върнеш?

— Да — прошепва той. — Ще съм тук след точно два часа. Достатъчно ли е?

— Да.

— Чудесно. Ще ви чакам тук. На същото това място.

— Добре.

Замисля се за момент, после добавя:

— Добре.

Стисвам ръката му.

Той се усмихва към земята.

Изправям се и той се отмества настрани, позволявайки ми да изляза. Докато минавам покрай него, го докосвам съвсем за кратко. Само колкото да му напомня, че съм с него.

Той се стряска и отстъпва назад.

После се качва в танка и потегля.