Възпламени ме

Двайсет и девета глава

Уорнър държи ръката ми.

Имам енергия само колкото да се съсредоточа в този мъничък, странен факт, докато ме води надолу по стълбите към подземния паркинг. Отваря вратата на танка, помага ми да се кача, после я затваря.

Качва се на шофьорското място.

Запалва двигателя.

Вече сме на пътя, а съм мигнала само шест пъти, откакто сме напуснали къщата на Адам.

Все още не мога да повярвам, че всичко това се случи наистина. Не мога да повярвам, че всички ще работим заедно. Не мога да повярвам, че казах на Уорнър какво да направи и той ме послуша.

Обръщам се към него. Чувството е странно: никога не съм изпитвала такава сигурност, такова облекчение от това, че е до мен. Не съм предполагала, че е възможно.

— Благодаря ти — прошепвам му, едновременно признателна и гузна заради случилото се. Заради това, че изоставих Адам. Чак сега осъзнавам, че след този ми избор няма връщане назад. Сърцето още ме боли. — Наистина, страшно много ти благодаря. — Натъртвам. — За това, че ми се притече на помощ. Оценявам…

— Моля те — прекъсва ме той. — Умолявам те да спреш.

Замълчавам.

— Не мога да понеса болката ти — обяснява той. — Чувствам я толкова силно и направо ме влудява… моля те… — Повтаря. — Недей да тъгуваш. Недей да страдаш. Не се чувствай виновна. Не си направила нищо лошо.

— Съжалявам…

— Недей и да съжаляваш — казва той. — Божичко, единствената причина да не убия Адам заради поведението му е защото не искам да те разстройвам повече от това.

— Прав си — казвам след момент. — Но проблемът не е само в него.

— Моля? — пита той. — Какво имаш предвид?

— Не искам да убиваш никого — казвам му. — Не само Адам.

От гърлото на Уорнър се изтръгва остър, странен смях. Той изглежда почти облекчен.

— Имаш ли други условия?

— Не.

— Значи, не искаш да ме вкараш в правия път? Нямаш километричен списък с неща, върху които трябва да работя?

— Не. — Взирам се през прозореца. Гледката е потискаща. Студена. Покрита с лед и сняг. — Нямаш дефекти, каквито и аз самата да нямам. — Казвам тихо. — И ако имам малко мозък, първо ще намеря начин да коригирам своите.

И двамата се умълчаваме за момент. Напрежението е толкова осезаемо в това тясно пространство.

— Ейрън? — казвам, наблюдавайки прелитащия покрай нас пейзаж.

Чувам тихото щракване в гърлото му. Колебанието. За пръв път използвам собственото му име така непринудено.

— Да? — казва той.

— Искам да знаеш — подхващам аз, — че не те мисля за луд.

— Какво? — стряска се той.

— Не те мисля за луд. — Светът навън губи очертанията си заради скоростта. — И не мисля, че си психопат. Освен това не мисля, че си болно, извратено чудовище. Не мисля, че си безсърдечен убиец, и не мисля, че заслужаваш да умреш, не мисля, че си жалък. Нито глупав. Нито страхливец. Не вярвам в никое от нещата, които хората говорят за теб.

Обръщам се към него.

Уорнър гледа вторачено през предното стъкло.

— Наистина ли? — Гласът му е толкова тих и уплашен, че едва го чувам.

— Наистина — потвърждавам аз. — Просто сметнах, че е редно да ти го кажа. Не се опитвам да те вкарам в правия път, не мисля, че има нужда. Не се опитвам да те превърна в някой друг. Просто искам да си себе си. Защото мисля, че познавам истинския Уорнър. Мисля, че съм го виждала.

Уорнър не казва нищо, гърдите му се надигат и спадат.

— Не ме е грижа кой какво разправя за теб — казвам му. — Мисля, че си добър човек.

Уорнър мига все по-бързо. Чувам дишането му.

Вдишва, издишва.

Неравномерно.

Мълчи.

— Вярваш ли ми? — питам след момент. — Усещаш ли, че казвам истината? Че говоря откровено?

Уорнър е вкопчил ръце във волана. Кокалчетата му са побелели.

Кимва с глава.

Само веднъж.